Нов симфоничен оркестър, диригент Росен Миланов. Солист: Ницан Харос (САЩ) – тромбон. Респиги, Нино Рота, Рахманинов. Зала “България”, 11 октомври

Тревогата ме настигна още на път към зала “България”. Пресрещнаха ме крясъци и думкане. Тръгнах към площада, за да видя какво става – огромен екран показваше някакви тела и лица, а около мен, превъзбудени, направо откачили представители на бъдещето на България, с разни видове бутилки в ръце, тичаха и викаха неусвестно – като че ли са постигнали най-страхотната си мечта.

Благоразумно направих няколко крачки назад и тръгнах към залата за откриването на сезона на Новия симфоничен оркестър. Често съм писала за състава, често – не ласкаво и огорчено. Но тъкмо тази вечер в позицията на оркестъра имаше много обнадеждаващ ансамбъл, звук, динамика и инструментална култура. Не знам дали са работили повече, не знам как са работили. Диригентът им Росен Миланов продължава да е някак преднамерен и стегнат на пулта. С някакво вътрешно притеснение. Но още с “Римски фонтани” на Респиги оркестърът започна хомогенно, с красива артикулация на отделни темброви ядра. Долавяше се усещането, че всички се слушат, че им е приятно да са съвместно и единомишлено свирещи. Живописваше! В тази красива симфонична поема-картина от началото на миналия век се преплитаха с красива, фина деликатност звуци, които се стопяваха в тишини, за да се появят пак. Имаше гъвкавост на инструменталното присъствие, каквато не бях долавяла до този момент. Концертът за тромбон от Нино Рота ни запозна с великолепния Ницан Харос, който идва в света на музиката от Израел, а сега е първи тромбон в Симфоничния оркестър на Филаделфия и преподава в люпилнята за гении, института Къртис. Впрочем, Нино Рота също е минал през този институт. Не бих поставила концерта му на равнището на страхотната му киномузика; много по-скован в движението и не дотам оригинален във формата ми прозвуча неговият опус, с директни препратки към Прокофиев, Стравински и донякъде Шостакович (във втората част). Въпреки изумителния, слисващия маниер на звукоизвличане от Харос. Дори в американските стандарти за равнище на брас-свирачите, изкуството му е невероятно: тонът му изплува от тишината, свири с изумително легато, толкова елегантно фразиране трудно може да си представи човек. И най-важното за родното ни тромбонно дередже – никакво пресиране, никакво насилие в отношението между музиканта и инструмента. Прекрасен! И в биса - тангото на Пиацола “Забвение” - звукът му бе толкова превземащ, толкова обайващ – човекът свиреше, забравил, не чуващ сякаш оргията, която идваше отвън, откъм центъра на европейската столица София.

Е, да си дойдем на думата: още в края на първата част на концерта от Нино Рота гърмежи заглушиха музиката от сцената (да не говорим за провала на записа, който се правеше в момента!) Всички зачакахме между първата и втората част на концерта да спрат салютите. Спряха! След което започна думкането. То продължи и във втората част на концерта, което беше просто жестоко! Гледах тези млади хора, които се стараеха да музицират, въпреки агресията на простотията. Те искаха да разкажат за своя Рахманинов в Третата му симфония, един текст, който много рядко звучи тук. (Росен Миланов често запознава софийската публика с по-редки творби). Тази симфония е като амалгама, събрала руското минало (първа част) и американското, дори холивудско настояще (третата част) на композитора. Беше много интересно да се чуе тук. Но диктатурата на масите отвън продължи до самия край на концерта. И фактически го провали. Като атмосфера, като усещане за музика, като място за отделяне от менажерията.

Когато излязох от залата, за да взема такси и по-бързо да се озова зад вратата на дома си, чух рева на тълпата и един още по-силен, озверял глас, който им крещеше: “Викайте, да ви чуе цяла България!”

Мисля, че след време ще си викат сами. Останалите... нали знаете, просто ще напуснат. Не безпаричието, простотията е родната ни чума.