Хотел за любопитни зрители
„Четири стаи” по идея на Алисън Андърс, Александър Рокуел, Роберт Родригес и Куентин Тарантино. Превод Радослав Камбуров. Режисьори: Неда Соколовска, Гергана Димитрова, Мартин Вангелов, Атанас О`Махони. Сценографи: Деница Аргиропулос, Никола Налбантов, Ева Вентова, Петко Танчев. Музика: Андрония Попова и Михаил Йосифов. Участват Доси Досев, Юлиян Петров (гост), Надя Цончева (гост), Теменуга Первазова (гост), Мила Банчева, Йорданка Любенова, Петя Силянова, Огнян Голев (гост), Биляна Казакова-Угринска, Михаил Милчев, Лилия Маравиля, Ивелина Иванова (гост), Мартин Раков (гост), Павел Ковачев (гост), Милен Николов, Калин Врачански, Росен Белов. Театър „София”. Премиера 10.10.2009.
Ако някой реши да си поръча стая в хотел „Мон Сеньор”, той със сигурност ще е киноманяк или по-точно, фен на Тарантино и Родригес. Ставащото там е сюрреалистично, комично, черно-иронично. Тоест, забавно точно по тяхна рецепта. Отседналите са спиритуалистки, които навръх всяка нова година се събират да съживяват богинята Диана с особен вещерски коктейл. Или обсебени от любов психари, склонни по тази причина към садо-мазо-доказателства за вярност, вместо към скучна психоанализа.
Спомнящите си филма отпреди 14 години на четворката Андърс, Рокуел, Родригес и Тарантино вече са познали и хотела, и първите две от неговите „Четири стаи”. За едно каре режисьори той обаче е провокация за театър. С изключение на Гергана Димитрова, останалите са дебютанти. Както и техните сценографи. А Театър „София” им е предоставил повече от своите сцени – огромните празни пространства на фоайетата си. Именно пластичното разиграване и преобразуване на пространството е основният коз в ръцете на четиримата режисьори и сценографи. Работата в овладяването му, в организирането му в действие, а не толкова самостойността на отделните спектаклови миниатюри, е залог за успешното превръщане на киносценария в театрално представление. Главните герои не са звезди като Брус Уилис, Бандерас или Тарантино. Тук главният герой са 41 зрители, които се оказват в ролята на посетители на хотела и съучастници в първата нощ от работата на пиколото Тед, която той поема от напускащия след петдесетгодишен стаж негов предшественик.
Преживяванията на един пиколо като сюжет за комедия са успешно използвани в киното още от Джери Луис през 1960 в „TheBellboy” („Гарсонът”), но те от своя страна са версия на типологичен за театралната комедия на ситуациите сюжет и на безумния ден на известния герой на Бомарше. И дума за сватба, разбира се, не може да става в подобен флирт между киното и театъра. Безумната нощ на Тед за режисьорите е възможност да въведат зрителя в един необичаен, сюрреалистичен свят. Спектакълът им започва с монолога на Стария пиколо (Доси Досев ), изпълнен в добре балансирана смесица от самоирония, отегчение и облекчение, с които изпраща миналото си. Той завещава на наследника си Тед (Юлиан Петров) рецепцията с две основни наставления: да не прави секс с посетителите на хотела и да прибира големи бакшиши.
Зрителите поемат по червените пътеки на този позападнал хотел, в който личат следите от късния соц лукс (мокети, дърворезби и пр.), за да последват пиколото в първата стая, онази със спиритуалистките, за които стана вече дума, и да видят как още тук Тед нарушава първия съвет на предшественика си, но пък, следвайки втория, си прибира бакшиша. Режисьорката Неда Соколовска се е опитала да разработи по-детайлно всеки от женските образи и актрисите (особено Надя Цонева и Петя Силянова) ги разиграват с приятна ирония, стараейки се да компенсират драматургичната слабост на действието, отсъствието в него на интересна линия и велия финал. Пространството пред зала 49 обаче, декорираната като будоар стая №1, е максимално използвано в действието. Куца сценарият в тази част, както и в следващата - за влюбените психари Зигфрид и Анджела, за които по съвпадение на имената Тед се оказва заподозреният любовник. Макар Гергана Димитрова да търси внушението не толкова чрез разработването на драматургичната линия, а чрез психологическия детайл в играта на актьорите и чрез пространствената клаустрофобичност на павильона в подземния етаж на театъра, първата е по-сполучлива - включително и заради по-остроумната работа с костюмите на персонажите.
Зрителите-посетители на хотела не забравят да си носят възглавничките, както препоръчва връчения ни с програмата „наръчник на зрителя”, и с любопитство поемат към следващите две стаи – тази на децата терористи, изоставени на пиколото внезапно от родителите си, и другата на холивудския актьор, нуждаещ се от Тед за отрязването на пръста на Норман, ако загуби ала Хичкок баса за колата му. В най-добрия като драматургия епизод фойерверкът от гадости, които измислят децата, тормозещи Тед - гледат порно, изпиват шампанското, подпалват стаята и за капак намират труп под леглото на родителите си - е твърде „театрален”. По-динамично в организацията на действието е последното спектаклово парче, в което най-добре разработен от Калин Врачански е образът на Норман. И в двете разиграването на пространството се е оказало по-важно за режисьорите от разработването на сценичната драматургия.
Като цяло четиримата режисьори и сценографи постигат смисловата цялост на спектакъла най-вече благодарение на добрата работа с публиката и актьорите в пространството и чрез поддържането на ритмичност в отношенията между актьорите и зрителите. Най-сетне мраморната соц-монументалност на фоайетата на Театър „София” попадна в ръцете на хора, които да я преобразуват в игрово, театрално пространство. В този театър не се случвало нещо подобно много отдавна. То е обещаващ знак от новото ръководство за отварянето му както към собствената му традиция, така и към търсенията на едва започващите в театъра. Важно е изобщо за българския театър отварянето на театралното мислене в различни от сцената-кутия пространства и привличането на по-различни групи от обичайната, лениво съзерцаваща публика.
Стаите в този хотел са заети. Свободни са обаче местата за зрителите, любопитни към ставащото в един артистичен свят.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
