Реплика от ложата (театър), брой 36 (2563), 22 октомври 2009" /> Култура :: Наблюдатели :: Нормата или къде минава границата?
Български  |  English

Нормата или къде минава границата?

"Козата или Коя е Силвия" от Едуард Олби.

 

Козата или Коя е Силвия? (Бележки към дефиницията за трагедия) от Едуард Олби. Превод Харалампи Аничкин. Режисьор Явор Гърдев. Сценография и костюми Никола Тороманов. Музика Калин Николов. Участват Бойка Велкова, Михаил Билалов, Юлиан Вергов, Иво Аръков. Народен театър „Иван Вазов”. Премиера 11 октомври 2009.
 
Едуард Олби се движеше сред суетата на почетната пушилка, която вдигнаха медиите по повод неговото пребиване в България, със самоирония и с чувство за хумор, които в игровия си интелектуалистки диапазон са нещо твърде необичайно за обичайно изказващите се тук публично автори. Умната му, играеща в отговора на поставения въпрос ирония създава дистанция и приканва отсрещната страна да поеме топката на хвърлената от него мисъл, да влезе в елегантна игра, мислейки и дискутирайки с него. Онзи, който добре познава драматургията на Олби и значението й за театъра от втората половина на XX век, се е насладил отново на блясъка и дълбочината й, което съвсем не означава, че е нужно човек да е театровед, за да оцени ролята й в пиесите му.
„Козата или Коя е Силвия” е от шедьоврите на Олби в използването на иронията. Тя е и инструмент, и действащо лице в ръцете на този зрял майстор, който с колкото по-голямо удоволствие се движи из лабиринтите на драматургичното действие, толкова повече сам изостря изпитанията, на които го е изложил. В „Козата” тези изпитания идват от две страни и не са просто велико интуитивно откритие, споходило известния драматург, а съзнателно избрани от него позиции в създаването на пиесата. Едната е конструирането и воденето на действието по Аристотел, следвайки модела на античната драма. Другата е поставянето като изходна точка за действието едно фикционално събитие, което съвсем реално да задвижи героите и действието.
Олби иронично преобразува образа на влюбената в магаре богиня Титания от Шекспировата „Сън в лятна нощ” в мъж, бог в професията и с щастливо семейство. И не крие диалога си с Шекспир, а обратно – посочва го направо в заглавието. „Коя е Силвия?” е началото на сонет от Шекспир, превърнат от Шуберт в известна песен, начало на песента на Протей от „Двамата Веронци” (4 д., 2 сц.) или, накратко казано, висше поетично въплъщение на великото любовно чувство. Мартин не се влюбва в магаре, а в коза. Едуард Олби пренасочва иронично невинната игра на Пък в съвсем реална ситуация - пуска я в щастливия дом на едно семейство. Така той следва ни повече, ни по-малко препоръката на Аристотел поетите да създават mythos, или фабула по принципа на вероятността, тъй като вероятното е възможно. Съчетаването от Олби на Шекспировата любовна тема с античното по тяга действие, за да се насочи вниманието към трагичните измерения на човешкото битие в обществото на либерална демокрация, е направено наистина с рядко срещано умение и дарба върху острието на иронията. Трудността на разиграването върху сцената е то да не се изплъзва на режисьора, докато се разразява катастрофата пред зрителя. С други думи, да се усети мащабът й, без да се губи дистанцията към ставащото на сцената.
Явор Гърдев поема леко високата топка, подадена от Олби, и я разиграва в спектакъла си умно, сериозно, елегантно. Много прецизна е режисьорската работа в разработването на античното измерение на пиесата – проявявайки го чрез структурата на действието и жанровата чистота в градацията на трите му части и при това, без нито за миг да изпусне от ръцете си играта на иронията. В същото време това е режисьорска работа, проявяваща емоционална дълбочина и въодушевление. Прецизност и въодушевление – рядко и много щастливо съчетание.
Не е случайно жанровото разграничение в трите действия на представлението. То, от една страна, работи за емоционалната градация в действието. От друга, жанровете са естетическа кристализация на човешкия опит, така че по този начин се показват и три познати на зрителя негови страни. Първото действие се разиграва в жанра на изисканата френска комедия. Мартин (Михаил Билалов) навършва 50. Домът му е cool. Бяла риза, черен ленен панталон, с една дума, това е артистичният стил на преуспелия архитект. Семпла, бяла библиотека опасва едната стена. Тук е и задължителният за интериора в подобен дом бял диван, на който със Стиви (Бойка Велкова), в една леко делова динамика на щастието, си разменят обичайните шеги и топли чувства с присъща на подобно интелигентно семейство ирония. Приятелят Рос (Юлиян Вергов), спортен, елегантен, с безупречни обувки и тиранти, пристига за интервю. Трептящото щастие обаче озадачаващо се поклаща от потискания смут на Мартин, опитващ се да сподели нещо. Забавен е контрастът в записа на интервюто на Рос с него (за получената най-висока архитектурна награда), който се разиграва между отказа на Мартин този път да играе медийната игра и ентусиазма, с който я играе Рос (чист, точен образ на стила на водещите при подобни интервюта показва Юлиан Вергов). Приятелят изтръгва тайната на влюбения в необичайните очи на козата Силвия Мартин, но отказва да чуе признанията му. С това узнаване приключва комедията. Актьорите я изиграват леко, загрявайки, с чист рисунък на образите и най-вече в точен ритъм. Калин Николов пуска с ударните в музиката си трополенето на козите копитца и в същия ритъм то насища кратките паузи между трите действия. В края на майсторски написаната и изпълнена експозиция на пиесата нормата, в която живее този щастлив дом, е пропукана.
Главният герой е овладян, спокоен, чувствителен, интелигентен, нито странна птица, нито проминентна личност, блестящ екземпляр на проспериращата средна класа, излъчващ дискретния чар на благополучието. Класическият за трагическия герой преход от щастие към нещастие започва с узнаването, тоест с влюбването и объркването от прекрачването на нормата. За семейството му перипетията, или преминаването от щастие към нещастие, се осъществява във второ действие, когато и то научава тайната. Узнаването става по Аристотел, тоест чрез погрешно умозаключение на публиката, очакваща приятелят да запази тайната. Олби го пуска с класически комичен ход, иронично подхвърляйки на жена му писмото, което й е написал Рос. В епохата на мобилните комуникации Стиви научава истината от лист истинска хартия. Един от най-добрите моменти на Бойка Велкова е острата защитна ирония, с която чете писмото, с която после овладява пристъпите на бяс и с която придружава трошенето на предмети. Откровенията на Мартин се удрят в болката и неразбирането на Стиви и при този сблъсък се разразява катастрофата – всичко, което е изглеждало нормално, като 20-годишното разбирателство, добрият секс, хомосексуализмът на сина им, толерантността към изборите на другите, възможното кръшкане и пр., е преобърнато. Нормата се разлетява като потрошените съдове. Знанието, излъчвано от библиотеката на този дом, се оказва безполезно в разразилата се драма. Явор Гърдев не е поставил случайни книги в нея, но хубав детайл е изправената например „MistressoftheRevolution”, дебютният роман на Катрин Делор за една любов по време на Френската революция, намеквайки иронично за дълго изработваните след Революцията норми на модерния ни свят.
Live-стайлингът на дома се разпада. Сценографията на Никола Тороманов отваря второто си дъно, оставяйки сцената да работи като агора насред обрамчената откъм дъното стена, отворена към амфитеатралната камерна зала. Второто действие е изиграно в жанра на драмата. Катастрофата се разразява в третото, трагично действие, в действието на кулминацията. Мартин се изправя срещу сина си и срещу приятеля си и тук Олби окончателно измъква чергата под краката на всички. Развръзката идва с убийството на козата от Стиви.
Трите действия са разиграни от режисьора в равни части време, в безупречен ритъм, с различно темпо. Домът е отново подреден, но вече нищо не е на мястото си. „Не виждаш ли, че съм самотен?”, съкрушено казва Мартин на Рос, преди да влезе Стиви. В края на тези бележки към трагедията човекът е изправен отново самотно пред съдбата си.
За Олби и Явор Гърдев тя е в огромното изпитание, на което е подложен да напипва сам границата между нормалното и ненормалното, между доброто и злото, между любовта и омразата. Изключението заляга в основата на формулираното правило, задаващо нормите, от които се регулира животът на полиса, на обществото. Ако искаме да живеем в либерално общество, което толерира различието, какви са бележките ни към дефиницията на нормата или къде минава границата за „гъвкавия човек”, както го нарича американският социолог Ричард Сенет?
Силата на изкуството е в насочването на прожектора към отклоненията, изключенията, които в крайна сметка се определят именно от способността на човека да прокарва границата между добро и зло. Постижението на това представление е, че изправя българския зрител пред този въпрос по неочаквано елегантен, ироничен и драматичен начин, отваряйки го в дълбока философска перспектива и приближавайки го към него чрез интимността на всекидневния му опит.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”