Български  |  English

Де/формиране на една представа

Изложбата на Олга Брадистилова, открита неотдавна в залите на НХГ, цели да попълни една празнина в исторически план, да реабилитира авторката и, нещо повече, да даде цялостна представа за нейното творчество в периода от 30-те до 70-те години на ХХ век. Дали обаче това се получава – без контекст, без селекция, без смислово мотивирана експозиционна стратегия?

Изложбата като цяло има популяризаторски характер - изважда от паметта на десетилетията едно име, с което публика и критика се запознават ретроспективно. В този случай стремежът към изчерпателност е донякъде разбираем – да се покаже максимално от създаденото през годините, за да се изяви артистичната физиономия на художничката. Дотук добре. Този вариант е благоприятен, когато има еволюция и най-вече, когато тя е темпорално или семантично обусловена. Гледайки изложбата, аз обаче се питам дали именно тази изчерпателност не води до нейното безконцептуално изграждане и до своеобразно „съсипване”/ подценяване на авторката. Няма художник, който да създава само добри работи. Представянето на лоша продукция, от една страна, обозначава липсата на селекция, а от друга, поставя под въпрос качествата на твореца.

В настоящата изложба публиката се обърква - залите са подредени хаотично с претенцията ту за хронология, ту за тематичност. Накрая зрителят остава с впечатлението, че залата е подредена по конкретния начин само защото е имало място за определен брой творби. Така водещ остава количествено-топосният принцип, а не качественият.

В експозицията са показани разнородни по художествени качества портрети, пейзажи, няколко голи тела и натюрморти. Заслужаващите внимание платна като колоритно изграждане, рисунка, владеене на форма и пространство се отнасят към 30-те години.

Изключителни, безспорно с голямо значение за историята на изкуството през 30-те години са картините: „Майка ми” (1931), „Райна Райкова” (1932), „Майка ми” (1933), „Автопортрет” (1933), „Портрет на Невена Футкова” (30-те години), „Портрет на Мара Перушо”, „Госпожа Ф.” (1939). В тях виждаме ясно овладяна линия, тънко колорирана форма и балансирано усещане за мярка. Все качества, които, за съжаление, не могат да бъдат открити в творбите от следващите десетилетия. Явно след завръщането си от Италия Олга Брадистилова по една или друга причина променя светогледа си. Наученото от академията, влиянието на новата предметност, изящната моделировка и велатурното изграждане на формата безследно изчезват.

Пример за неясни, лошо съчетани и „затлачени” като колорит платна са „Портрет на Живка Витанова”, „Портрет на Белопитова”, (1946), „Портрет на Иванка Акрабова”. В този тип творби Олга Брадистилова се опитва чрез фактурно натрупване да компенсира анатомични неточности и неясни детайли. Тя наслагва боята, но не на конструктивни мазки, а на петна, наподобяващи струпеи от цветна маса. Нещо повече, вместо да размие образа и да го постави в някакъв абстрактен контекст като формоизграждане и семантика, тя продължава да се придържа към натурната конкретика.

В годините след 1944 посоката в портрета се запазва. Напълно в духа на епохата, Брадистилова създава поръчкови произведения като „Портрет на Цонка Поптолева” (1969). Направен набързо, в него няма нито премислен фон, нито добре конструирана и овладяна фигура. Към повърхностните и не особено стойностни произведения можем да прибавим „Портрет на Александър Балабанов”. А творби като „Автопортрет в червено” (1960), „Автопортрет в синьо” (1960), „Лили Шопова с кукла” (1970) стоят наивно, сладникаво и престорено. В тях няма и следа от майсторството, демонстрирано през 30-те години. Съществуват обаче няколко творби, които не могат да бъдат отминати, тъй като се отличават със сила на въздействието и убедително моделиране на формата. Става дума за „Портрет на Майда Бурова”, в който Олга Брадистилова сякаш се връща към своите творчески пориви от 30-те. Не мога да не отбележа и няколкото експресивни портрета от 60-те - 70-те години – „Андрей Николов” и „Гяуров”.

В пейзажа артистичното движение е аналогично като в портрета. От „Базиликата Св. Петър” (1939), която носи мекота и прозрачност, и „Моста Сан Анджело” (1939) с богатството на колорита и силата на перспективата, се стига до особена монотонност в „Зимен пейзаж”. За пейзажа като цяло стават типични изсивяването на палитрата, „угасналия” колорит и липсата на акценти.

Олга Брадистилова е родена на 3 октомври 1905 в Стара Загора. През 1929 завършва Художествената академия в София при проф. Стефан Иванов. В периода 1934-1936 специализира в Рим при професорите Карло Сивиеро и Амадео Боки. От 1936 е член на Дружеството на независимите художници. През тази година открива първата си самостоятелна изложба в България. В периода 1939 и 1941 живее и работи в Рим, след което се завръща в България. След Втората световна война Олга Брадистилова не прекъсва връзките си с Италия. През 1964 организира две самостоятелни изложби в Рим и Милано. През 1969 участва в международна изложба в Рим и получава златен медал. През 1972 римската Международна академия я удостоява със званието академик, присъждано на световноизвестни художници, между които Хуан Миро и Салвадор Дали. Брадистилова е носител на ордена „Златен Легион” за приноса си към изобразителното изкуство на Италия и на златен медал за поезия и изкуство „Анибал Каро”. В България е отличена с орден „Кирил и Методий” и почетен Диплом за обществена дейност към Панагюрище. Работи в областта на портрета, пейзажа и натюрморта. Олга Брадистилова умира на 21 септември 1981.

още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”