"Душа нещастна, ядко на плътта"
Мяра за мяра по Уилям Шекспир. Превод Валери Петров, Любомир Огнянов. Режисура Лилия Абаджиева. Сценография и костюми Васил Абаджиев. Музикална картина Лилия Абаджиева. Участват Петър Калчев, Антоний Аргиров, Александър Димов, Александър Кадиев, Борис Георгиев, Леонид Йовчев. Премиера 3.10.2009.
„Душа нещастна, ядко на плътта,/ нападана от страсти денонощно, защо гладуваш вътре в нищета,/ а кичиш свойта къща тъй разкошно?” Така започва 146 сонет от Шекспир. Така започва и представлението на Лилия Абаджиева – красиво, картинно-песенно, ясно. Сонетът се изпълнява от един ангел или поп-хипостаза на човешката душа в мъжки род с бели пухени крила, черни очила и черен панталон, който шепти ритмично текста в микрофона, обсебен от него.
Пространството на сцената Васил Абаджиев е разделил стилно на три клетки, в които се разиграват фрагментите от „Мяра за мяра”, „Макбет” и „Отело”. Всяка от тях е маркирана от бели подпори. Така, с едно минималистично конструктивно решение, той отваря безплътните пространства на душата, за да се покаже как се разиграват в тях страстите на плътта, тоест на „този дом,/нает за кратко и строен нездраво”.
От трите Шекспирови пиеси Лилия Абаджиева е подбрала фрагменти, очертаващи сюжетната траектория на пътя на страстта до убийството. В „Мярата” това е страстта към Изабела на граф Анджело, предлагащ срещу нейното удовлетворяване да спаси живота на осъдения на смърт Изабелин брат Клавдио. В „Макбет” това е страстната любов на лейди Макбет, подтикваща мъжа си към убийството на Дънкан. В „Отело” е страстта на ревността, убиваща Дездемона. Всеки от трите фрагмента е предшестван от музикално-пластична прелюдия с пеещата Шекпировия сонет „душа-ангел” и танцуващите петима мъже и е следван от танцово-етюдна, кратка версия на вече показаната история на страстта.
В централната си част фрагментите са разиграни в силно пародиен телесно-пластичен регистър, съчетаващ свободно различни театрални кодове, които по принцип са станали символи на театралността - нещо типично вече за стила на Лилия Абаджиева. Такива тук са например притеснените погледи, въздишките, театрално прихващащите челото, главата, гърдите ръце на Изабела (Леонид Йовчев) в сантименталистки стил от театъра на XIX век. Да не говорим за червените класицистични кринолини в „Макбет”. Или за „романтичната” рокля с розички на Дездемона. Те се комбинират с шинелите на мъжете в „Отело” или костюмите от етюда „Елвис Пресли” с Жулиета от XX век. Иначе казано, пародията преобръща кодифицираните театрални жестикулации, изобличава смисловата им кухост, за да се направят видими всъщност карикатурните гърчове на плътта, на тленното човешко същество под напора на страстите.
Режисьорката разчита на експресивността на актьорското изпълнение, тоест на ритмично-музикалното насищане от актьорите на пародийната партитура, за да се постигне емоционалният ефект върху зрителя, за да почувства той дефицитите изобщо в преживяванията на съвременния човек.
Тъкмо този емоционален ефект на представлението обаче не е достатъчно силен. Колкото и да прилича на другите Шекспирови спектакли на Лилия Абаджиева, този е доста по-различен. В предишните й спектакли имаше завладяващ копнеж по нещо непостижимо, по непостижимата любов например. „Мяра за мяра” показва превърнат в карикатура на страстите си човек, тоест, неспособността на „плътта,/ нападана от страсти денонощно”, сама да понесе страстите си. Автоматиката надделява над експресивността, умората и скепсисът надделяват над дълбоко приглушената сантименталност във вопъла „за себе си душа купувай”, макар точно тя отново да изскача красиво във финала на спектакъла с изпълнението на ангела с черни очила, докато върху него вали бял пух.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
