Признавам, че влязох в залите на Шипка 6 съвсем мимоходом и с предварителния скептицизъм, който по принцип съпровожда големите общи изложби. Но изненадващо, графичната изложба привлече интереса ми и то не толкова заради отделните работи, показани в нея, а заради историята, която съдържа.

Експозицията представя произведения на известни български художници, работили активно в последните 40-50 години. Поводът да бъдат събрани сега е символичната роля на графиката като посланик, нейните пътешествия в различни международни форуми по всички краища на света и наградите, които всеки от авторите е донесъл след тези участия.

Цялата идея предлага изключително благоприятна възможност да се конструира невиждана скоро ретроспекция на съвременното графично изкуство в България, при това пресята през така ценните за нас международни критерии. Освен това тя може да се ползва и като предлог да добием по-широка представа за биографичния път на отделни автори, за развитието, което те и тяхното изкуство са претърпели с времето. Интересно е например колко от тях днес можем да определим само като графици.

Освен посланик, графиката е и територия на експерименти, която все повече разширява техническия си арсенал. Графиката в българското изкуство през годините се е ползвала неведнъж като портал за безболезнен преход от консервативната традиция към иновационни форми и идеи. Тази експозиция има потенциал да обобщи всичко това, да преразгледа наново характерните тенденции и защо не - да определи школи и влияния.

Не може да се отрече, че по същия начин, както се откроява филигранният технически героизъм на братя Касапян от Пловдив, в нея, макар и фрагментарно, се разпознават и стиловите особености на “старата школа”. Работите на Тодор Панайотов, Симеон Венов, Виолета Гривишка, Зафир Йончев, Златка Дъбова поставят началото на летоброенето в края на 60-те години. Едновременно с това, макар да принадлежи към тях поколенчески, Юли Минчев е представен в изложбата с работа, която стилово импонира повече на графични тенденции от края на 80-те и 90-те, застъпени по-изчерпателно в работите на Ванко Урумов, Цанко Панов, Милко Божков, Стоян Цанев...

Изведнъж в изложбата - много любопитно за изкушените - се появяват и графични работи от същия период на автори, които вече не бихме могли да наречем графици, като Албена Михайлова, Валентин Стефанов и Нина Ковачева, Таня Абаджиева, Колю Карамфилов; или съвсем актуални и нови графики на други, не толкова отдадени на специалността си графици, каквито са Емил Миразчиев, Надя Генова, Елена Панайотова, Милко Павлов. Те неизменно повдигат и въпроса дали това е просто графика и докъде се простира идейният и визуален потенциал на това изкуство. Възможно е този специфичен проблем да се проследи на границата, в която техниката спира да бъде от съществено значение и видовото определение “графика” изчезва, за да се превърне в принцип за тиражиране на концептуалната идея. Същият проблем присъства и в работите на Пламен Соломонски и Калоян Илиев – Кокимото.

Много показателно е как на този фон, по специфичните съдържателни и формообразуващи белези, могат да бъдат разпознати и самите съвременни български графици, каквито са Иван Нинов, Стефан Божков, Валери Василев, Онник Каранфилян, Валери Чакалов, Велико Маринчевски, Бранко Николов, Христо Кърджилов, Андрей Градечлиев, Любен Диманов, Стоимен Стоилов и т.н. Обединява ги класическата идея за графиката, която изповядват най-професионално и постъпателно. Но целият този списък може да бъде също разделен и прегрупиран според определени стилови особености, които се развиват и трансформират по свои закони днес заедно с еволюцията на графичните техники.

Освен графиката, за универсален международен посланик в тази изложба е призната и илюстрацията, представена от самите класици в областта, каквито са Любен Зидаров, Ясен Гюзелев, Тоня Горанова и т.н. Това смесване е спорно, защото илюстрацията има свой автономен живот, в който текстът доминира над всички възможни кавалетни амбиции. Освен това, илюстрацията неминуемо води със себе си и рисунката, което размива общия графичен фокус на изложбата и оставя впечатление за хаотичен и недомислен подбор.

Идеята за наградените графики наистина е благодатна като материал за работа, но не мога да премълча разочарованите си, че като краен резултат тази изложба съвсем не изпълнява така добре формулираната си цел. Дори напротив. Тя представя нагледно как наградените по света български автори могат да бъдат на практика занемарени у дома и как „посланикът” се стреми да бъде най-вече достъпна стока. В подредбата и подбора няма и следа от историческа достоверност, анализ или отговорност към ретроспекцията. Цените на част от графиките са най-демонстративно прибавени направо върху етикета с наименованието им и наградите на автора, вместо датировка например. В разрив с идеята, и самите произведения са доста произволно събрани, без оглед на това дали наистина са получили награда или не. Важното е художникът да има някакви отличия в биографичната си справка. Естествено, по същата система от условности може да се оспори участието на немалко автори, както и липсата на други. В цялата тази експозиционна и организационна немарливост интересът изведнъж бива изместен от досадата. Може би една от целите е била да се демонстрира внушителна многочисленост, но от количество със сигурност експозицията не печели нищо. И всички негативи съвсем незаслужено отиват за сметка на произведенията. Посланик или не, наградена или пренебрегната, тази графика е имала лошия късмет да се завърне отново тук. Оценката и професионалният анализ си остават неизпълнена необходимост. Дано поне в обещаните каталози и документация към изложбата нещата са малко по-организирани и коректни откъм датировки, техники, участия и награди, защото тази изложба, макар и привидно прегледна, явно е „отбила номера”.