Патрик Галоа в София
Той е висок, изискан, пластичен. Флейтата е неговият инструмент... В ръцете му тя затрептява в музика с неочаквани цветове; от шепот, който се извисява в песен, до завършената мелодия, която тече сякаш от недрата му – така съкровено автентична стига до теб, сякаш не е позната, не е написана, сякаш до момента е живяла в него и сега го напуска, за да се влее в нова форма, в различна същност. И да се сгуши в пространството, в тишината, в паметта на всеки. Прилича на рицар от някакво друго време, а с маниера си на музициране, с естественото, освободено и красиво инструментално поведение на сцената, той сякаш въплъщава мита за Свирача.
Познавах го повече от записи, най-вече от записа му на Концерта за две флейти от Емил Табаков, издаден от фирмата “Наксос”. Вечерта на 23 октомври флейтистът Патрик Галоа ни подари XVIII век в зала “България”. Разбира се, че за това допринесе и избраната от него програма като солист и диригент на Симфоничния оркестър на БНР: първата и сто и първата симфонии на Хайдн и двата концерта за флейта на Моцарт. Но работата се състоеше и в това, че цялата същност на Галоа кореспондираше с фигурата на Maestro di Capella (и Хайдн, и Моцарт са били), със служителя на музиката, играча/свирач. Водач и пример на музиканти. Диригентът Галоа не е точно диригент. Ръцете му са доста по-фриволни и артистични; те довършват танца на фигурата, доизразяват, дорисуват музиката, която тече в момента. Той не дирижира, по-скоро танцува на пулта, тялото му изразява музикалния текст като в пантомима. Много е красиво. Красиво е и заради музикантите, които са послушали инстинкта си, уловили са колко автентичен е този homomusicus, който е дошъл да посвири с тях. Партнираха му, слушаха, чуваха, бяха с него емоционално, сякаш искаха да му създадат най-хармоничната, най-балансирана среда, на която са способни. Такива музикантски актове, това отпътуване в Страната на музиката, което е достъпно само на и с Музиканти, се случва рядко. Но тази вечер стана! И беше така радостно и обнадеждаващо.
Линията Хайдн продължава и може би ще се превърне в лично постижение за всеки от оркестъра на радиото. Почти направен ансамбъл, с изпипани изящни щрихи, с кантилени и легати, със звук, който метаморфозира и показва и поривите, и меланхолията, и откритията във фразирането и в съотношенията между тях. Хайдн си е стил-мечта, труден блян и непрекъснато предизвикателство за музиканта... Но сигурно е много приятно чувството, усещането, че вървиш с добро темпо, с добра крачка по пътя към него. Мисля, че и сега радиосимфониците го почувстваха, повярваха го, направиха много. И започват много да се харесват в новата си ансамблова същност. Което е прекрасно!
Сигурна съм, че Първата симфония на Хайдн се свири за първи път в София, за разлика от “Часовникът”, която пък отдавна не се свири. 35 години разлика във възрастта имат двете композиции и тази дистанция прави различно и звученето на общата им тоналност ре мажор. Толкова разнолико изглеждат заради натрупванията, маркирали разстоянието между началото и кулминацията в пътя на този, когото обичали да наричат Папа Хайдн. В Моцартовата музика най-силно ме грабна легато-фразирането на Галоа. И неговите тишинни звуци. Не проумявам как можеш да дирижираш оркестър и след това да овладееш дишането и да свириш Моцартови пасажи на флейта, но това сигурно е част от феномена Галоа. Както всеки голям музикант, и този е “Вашият покорен слуга” по отношение на изкуството, с което се е хванал. И затова господстваше над многобройната публика с този XVIII век, който очевидно е негов. Елегантност и изящност, съчетани с естествено изваяна, въздушна едва ли не в красотата и ефирността си форма. Каква вечер! Каква седмица! Галоа беше пет дни в София, в които флейтовата общност се бе сбрала около него – от най-малки до най-големи, движеха се на рояк около него, за да се потопят в радостната аура на един голям Музикант.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
