Източни пиеси, 2009, България, 89 минути, сценарист и  режисьор – Камен Калев, продуцент – Стефан Пирьов, оператор – Юлиян Атанасов, в ролите: Христо Христов, Ованес Торосян, Николина Янчева, Иван Налбантов, Саадет Изил Аксой, Красимира Демирева, Хатидже Аслан и др.

Световен разпространител - Memento Films, за България - MVM International

Награди: Голямата награда от Варшава 2009, Наградата на Международната федерация на киноклубовете от Сараево, Награда на младежкото жури от Анталия.

 

Не си спомням скоро филм да ме е връхлитал с толкова силен концентрат от млада енергия въпреки депресивната си атмосфера. От друга страна пък, въпреки зареждането, “Източни пиеси” натъжава – Христо Христов, душата на филма, няма да го види. По зла ирония на съдбата героят му се спасява от наркотиците, но той – не.

Рошав непукист, с ръце в джобовете на увисналите си дънки, Христо броди с лунатична походка из София – сред локви и квартални панели, жълти павета и “Витошка”, заведения и таван, цех и клиника... Утрини, залези и нощи се нижат в работа, разговори, мълчания. Пустотата зее със страшна сила, но за него това не е изненада. Всичко е на автопилот – отношенията с по-малкия му брат Георги (Ованес Торосян), с тъпото гадже Ники, която е „студентка на Стефан Данаилов” (Николина Янчева), със смачкания баща (Иван Налбантов), с простоватата мащеха (Красимира Демирева), с досадната работа – той всъщност е талантлив художник, но е принуден да се бъхти в цех за мебели... Постоянството с метадоновата програма е единственото, което държи Христо буден. Изведнъж – скинарската компания на брат му напада бащата от туристическо турско семейство и той го спасява. Нещо просветва – и за него, и за Георги. Красивата (и забранена) туркиня (Саадет Изил Аксой) му подава стръкче шанс...

Камен Калев артикулира изгубеното време през травмите на съвременността: ъндърграунда, безпризорността, наркоманията, агресията, ксенофобията, българо-турските отношения... Но това не звучи нито патетично, нито милозливо – филмът е изграден в строга, едва ли не reality поетика – Христо играе почти себе си, приятелката му в живота е и на екрана, както и работата. И всичко, което му се случва, е уж незначително и делнично, а пробива – детайлите от всекидневието са подредени взискателно, сочно, иронично.

Едва ли без харизматичната искреност на Христовото присъствие „Източни пиеси” би бил така очарователен. Но е немислимо да подмина и другите изпълнения – на актьори и натуршчици, нито тръпчиво-нежната музика на Nassekomix и парчето „Инжектирай ме с любов”, нито омайния глас на Рони... И все пак си мисля, че равностоен партньор на Христо е концептуално-безнадеждната визия – такава вцепенена София просто не съм виждала на екрана. Двамата са си лика-прилика.

Талантлив дебют е „Източни пиеси”, но има и драматургични пропадания – например епизодът между Христо и психиатъра е колкото важен, толкова и протяжен – превръща се в монтажна диспропорция. Освен това, след като накрая среща дядото, прозира смисъла и се разминава с младенеца, защо трябва да се появи в Истанбул?! Заради екзотиката от сблъсъка на градове и хоризонти? Това, макар и в друг геокултурен контекст, вече сме го гледали – в „През юли” на Фатих Акин. И бедата не е във вторичността, а в стъкмеността на епизода. Този финал тушира малко въодушевлението от спонтанността на Христо и репликата му „Май съм забравил душата си в хладилника”.

Камен Калев не си пада особено по Дейвид Линч (вж. „Култура”, бр. 35 от т.г.), но на “Източни пиеси” страхотно пасва неговото твърдение: “Филмът трябва да говори сам за себе си. Абсурдно е да се налага авторът му да обяснява с думи какво иска да каже”.

Разходете се до мултиплекса и се убедете сами. Като по поръчка „Източни пиеси” получи наградата от МКФ във Варшава на 18 октомври, след като от петък е по екраните. Честито! А предстоят и още фестивали...