Български  |  English

Жана Николова-Гълъбова (22 февруари 1908 – 14 октомври 2009)

 
Ако човек може да се определи с една дума, Жана Николова-Гълъбова беше сърцат човек. Опасна за изсивели съпруги, парализирани идеологии и еднопосочни режими. Беше жива през всяка минута на денонощието и на цялото свое удивително дълголетие. С всяка клетка на тялото си, с всеки порив на сърцето и ума си. Живееше с енергиите на словото. А значи – на духа. Излъчваше тези енергии с неудържима и неустоима сила. Аудиториите я обожаваха, канцелариите я гледаха изпод вежди.
Родена за преподавателка, надарена с чара и внушението, с които да пали другите, твърде рано, още през 1945 година, тя бе отстранена от университетска работа като политически неблагонадеждна. Не се предаде. Не смени посоката. Не измени на призванието си. Пътят й към слушателите бе отрязан – обърна се към читателите. Преведе вдъхновено Шилеровите драми “Вилхелм Тел” и “Разбойници”, Ницшевата емблематична творба “Тъй рече Заратустра”. Написа студии и статии за Хайнрих фон Клайст, Гьоте, Шилер, Хауптман, Томас Ман, както и за редица изтъкнати български писатели: Йордан Йовков, Екатерина Ненчева, Фани Попова-Мутафова, Вазов, Багряна, Дебелянов, Далчев, Чудомир. Участва темпераментно в борбата на мнения за рецепцията на немската литература в България. Публикува ерудитски есета и пламенни статии на граждански теми – особено след срутването на цензурата през последните десетилетия. Даде немалко и на нашата все още неукрепнала лексикография с участието си в два големи двуезични фразеологически речника. Помогна като компетентен и прецизен редактор за издаването на нови преводни книги.
Във всичко, което правеше, дори в ежедневното общуване, влагаше душата си. Има такива хора. Все по-малко са. Животът помръква, когато те си отидат. Жана Николова-Гълъбова остана при нас по-дълго от всички други – повече от 101 година. А ми се струва, че можеше още. Защото тя не остаря. Не си позволи – или не знаеше как – да остарее. Пред очите ми е и сега на стогодишния си рожден ден – изправена с часове в жилището си сред непрестанно прииждащите почитатели, сред купищата цветя, поздравителни адреси, награди и подаръци, с не слизаща от лицето й лъчезарна усмивка. Хубава, все още хубава (хубостта й извираше отвътре). Протягаше с радост ръце към този, към онзи. И за всекиго имаше специални думи – не общи, не дежурни, а лични. Общуваше. Не се умори, не спря да общува. Нейната интимна близост със словото й помагаше да осъществява този си талант. Словото остава при нас и след нея. То ще я помни.
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”