Банално и безинтересно
На сцената на театър Сфумато гостува спектакълът „And I just stood there, watching the sky and people below” по идея, хореография и звукова картина на Франческо Скавета - Италия, създаден през 2007 в сътрудничество с Норвегия и Хърватска. Четирима танцьори - Гри Киперберг, Венке Сортланд, Данте Бобадила и Арнулфо Рагави, разказват един ден от живота на четирима приятели - две момичета и две момчета.
Сценографията на Себастиана Ди Гесту е изпъстрена с подробности - бели осветени пространства, вещи, грамофон, хилка на черния фон… Звук от пукане на свършила плоча – местопрестъпление, голо тяло, което се очертава с тебешир, но бяга от очертанията. Случило се е нещо необяснимо – престъпление има, но как се е стигнало до него? Ретроспективно спектакълът се връща към самотата на един човек, неспособността за приятелство, доверие и любов. Няма трагедия, а просто траещо отчаяние и живот без смисъл на фона на безспирния тв поток от новини и забавления. Всичко това се случва на безгрижния фон на сладки звуци от джаз и поп. Накрая - опит за политане или самоубийство там някъде, на ръба на съществуването, на рамката на стаята... Катастрофа, но и тя е бутафорна, като съществуването на героите - надуваем автомобил пада от небето и затиска разочарования мъж, докато той разказва за любовните си неуспехи на микрофон като в токшоу.
Въпреки драматичния разказ, по време на спектакъла зрителят е отчужден и скучае. Не само защото се изобразява вече дотегналата постмодерна алиенация, а защото средствата са твърде еднотипни и движенческият език е предвидим. За да се изобразява катадневната драма на агонизиращата баналност, не е необходимо да се употребява банален език. От друга страна, и самите изпълнители често не разбират логиката на своите движения и не усещат колизията в жеста; конфликтът отскача от тялото и тъкмо тук е неуспехът.
Макар да изглежда лесно постижим, физическият театър изисква пределна напрегнатост на артиста и осмисляне на всяко движение. Той оголва истината чрез детайла – трансформира границата между красиво и некрасиво и сочи вътрешната драма през едно тяло в движение. Скавета, макар и да се опира на стила и маниера на Пина Бауш, е твърде далеч от сгъстената енергия на нейните партитури. И той експлицира идеите си в повседневното движение, в лайтмотивното повторение, има столове, седене, говорене... Но сякаш не се помни какъв точно е ейдосът на физическия театър – а именно да открие свободата в самата природа на човека.
През първата половина на ХХ в., с възникването на свободната пластика на Айседора Дънкан и немския изразен танц на Рудолф фон Лабан и Мери Вигман, се заражда жанрът на танцовия театър. Той се мисли като отчуждаване от балета и класическото разбиране за красотата. Експериментира се с нова пластика, която употребява свойствената за танца абстрактност и ритуалност в нова насока – разкриване на вътрешната неограниченост чрез външната свобода на тялото. Преднамерено се търсят "некрасиви" за балетната естетика движения, създадени чрез също така "некрасиви", но нови и особено живи ракурси към тялото и пластическата му способност. Скавета не търси разказ за същността, а сякаш създава репортаж, показва, без да постига смисъл. Затова и драмата – разрушената емоционална способност на човека, изглежда банална и безинтересна.
Произведението на изкуството не само представя жанра и стила, но ги проблематизира. Днес творбата се наема да отговори на наболелите въпроси какво е изкуството въобще и какъв е неговият смисъл. Ако Аристотел разпознава изкуството като способ за постигане на социална хармония, то сега то е обърнато към човека като наранена реалност, която трябва да открие своите екзистенциални основания. Затова и се появяват сложни жанрове, които сами по себе си смесват границите на художественото. Творбата пък е разбирана едновременно като лична необходимост, комуникативна способност, но и като социална компенсация. А когато това не стане, тя губи своя смисъл.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
