Разположено по крайбрежието, на около 45 минути разстояние с трамвай от центъра на града, второто атинско биенале, наречено „Рай”, е амбициозна и пълна с изненади, макар и малко хаотична изложба, на 141 артисти и групи от 26 страни. Организирано от артистичните директори XYZ (независимия куратор Ксения Калпакцоглу, художника Пока-Йо и критика Аугустин Зенакос), биеналето включва пет централни изложби (секции), които се разполагат в бивш закрит паркинг вляво от олимпийски комплекс, построен за игрите през 2004. Основната изложба е съпътствана от събития „на живо”, наречени „Heaven-Live”: серия от временни работи, базирани на пърформанс, курирани от Димитрис Папайоану и Зафос Ксагорарис, както и от проекти и инсталации, намиращи се на няколко места по брега.

За кураторите главната цел на биеналето (от 15 юни до 4 октомври) е била да обединят произведения, които да отговарят на темата за рая (общественият плаж, където е разпръснато биеналето, по-скоро има връзка с идеята за райската градина). Резултатът обаче подсказва, че те сякаш са искали да покажат гръцките артисти близо до техните международни колеги, давайки им глобален контекст и по-широко експозиционно поле.

Въпреки унифициращата идея, всяка от петте кураторски секции в дългия тесен бетонен гараж има своя собствена програма и визуална последователност. Първата секция, изградена от Чус Мартинес, “World Question Center”, оправдава името си, тъй като повече задава въпроси, отколкото дава отговори. Мартинес, главен куратор на Музея за съвременно изкуство в Барселона (MACBA), е помолил всеки артист да отговори на темата за рая по свой собствен начин и е получил много различни резултати.

Какофонията, получена вследствие на инсталирането на близо 40 работи, много от тях видеа, в относително отворена среда, прави трудно фокусирането върху отделните произведения. (Освен това, временните стени в тази секция са наклонени навътре, оприличавайки цялата инсталация на нещо от типа „направи си сам”, което до известна степен дезориентира възприятията.) Сред двуизмерните работи връхна точка са тушовите рисунки на гръцкия автор Алексис Акритакис (подобен на Кийт Харинг, но по-изтънчен), както и серията графики на Дороти Яноне (стилизирани принтове), наречени „Следващият велик момент от историята е наш” (1970), които прокламират феминистките права и сексуалност.

Подобната на лабиринт подредба на изложбата може да накара зрителите напълно да се изгубят във втората секция, на Диана Балдън, „Изгубен за правия път”. Балдън използва анти-white-cube естетика, достигаща до крайност, принуждавайки зрителите да се сблъскат с архитектурата на пространството. За целта е изградена серия от малки стаи с изключително ниски тавани, което принуждава зрителите да се навеждат, за да видят работите. Тази секция въздейства с филмовите си и видео инсталации, сред които се откроява работата на германския артист Кристоф Шлингензийф „Щалвег I-XII” (2006). Серия от свободно стоящи складови шкафове са оборудвани с малки монитори, поставени във вътрешността им, така че прожекциите се гледат през специално изрязани отвори. Тук беше и „Бушони” (1965) на Кароли Шнийман - ням филм, показващ поредица от любовни актове между Шнийман и нейния тогавашен партньор, композитора Джеймс Тени, в които е включена и тяхната котка Кич като свидетел.

Кей Софи Рабиновиц, бивш артистичен директор на Арт Базел, е заложила на по-традиционен формат в проекта си. За „Великолепна изолация, Атина” е използвано голямо отворено помещение (макар и със скосен, не особено музеен под от дясната страна), където можете да затаите дъх, докато разглеждате работите, взаимодействащи си с естествената среда и с утопични идеи. Произведението на кипърския артист Христодулос Панайоту, наречено „2008” (2008), се състои от камара унищожени кипърски банкноти, излезли от употреба, след като страната преминава към еврото. Това е своеобразен коментар не само върху настоящата глобална икономика, но и върху политическата ситуация в страната, заредена с вътрешни конфликти и несигурно бъдеще.

Аржентинският артист Мартин Опел постига много нюансиран, ярък ефект на стената чрез използване на акрилна боя зад тухли, направени от пяна в „Без име” (руини, здрач) (2009). В пространството висят и 50 фотографии от серията „Метафора” (1970-99) на италианския артист и дизайнер Еторе Сотсас. Тази серия описва поетични и лирични ситуации и перформативни действия. Номер 31, „Любовници”: Всяка сутрин приятелката ми взема метрото. Фотографията е направена в израелската пустиня и показва гола жена, влизаща в дупка в земята, към която водят тънички парчета дърво, напомнящи релси.

С готическото си чувство и мрачен тон, „Хотел Рай” – секцията, курирана от Надя Аргиропулу (независим куратор, живеещ в Атина), е почувствана като кошмарен свят. Това обаче е най-силната секция. Аргиропулу умело е съчетала много работи, които предизвикват изключително визуално въздействие, включително работата D.O.M. (2004) на родения в Полша Роберт Кушмировски. Тя обхваща пространството на една стая и пресъздава гробище, което има дори стени и ограда, надгробни плочи, пръст и е съпътствана от звуците на призрачен саундтрак. В близост можете също да прекарате малко време в стая, отделена със сребърна завеса, в която да изгледате няколко филма на Кенет Ангър, като „Възкачването на Луцифер” (1973) и, на друг екран, „Раят на мишките” (2004).

Като продължение на мрачното пътуване може да се приеме „Замечтаност” (2009) на гръцкия артист Василис Карук – 16-минутно черно-бяло видео, което показва вампирична садо-мазохистична жена, съблазняваща демонично изглеждащ раболепничещ мъж, който напомня героя-сомнамбул Чезаре от немия филм-класика от 1920-те „Кабинетът на доктор Калигари”.

„Хотел Рай” включва и една от най-неустоимите работи - „Идеопластичните материализации на Ева Ц.”, създадена от Зое Белоф (30-минутна 4-канална стереоскопична-съраунд-саунд DVD инсталация). Тя е изключително стойностна за гледане дори в тягостната горещина на неклиматизираното пространство (която организаторите са се надявали да избегнат някак си, като направят работното време на изложбата до полунощ). Прожекцията е базирана на серия от 10 сеанса, изпълнени от спиритичния медиум Ева Ц. (известна също като Марта Беро) в Алжир и Париж между 1904 и 1912 и документирани в книга от германския психотерапевт барон Алберт фон Шренк-Нотцинг. Работата е секси, забавна и добре изиграна. Вниманието на Белоф към детайлите и находчивия подход (включително предлагането на 3D очила) определено си заслужава усилията и в резултат хипнотизира зрителя. Включените в тази секция произведения, изпълнени в спокойна традиционна техника, също ни карат да постоим тук, особено трите детайлизирани живописни платна на поляка Якуб Юлиан Зиолковски, най-голямото от които, „Без заглавие” (2009), изобразява купчина боклук с многоцветно акварелно небе, изработено със завидно умение и замах.

Завършващ компонент на биеналето е секцията „Колко ангели могат да се съберат на върха на една игла?” на куратора-писател Кристофър Марино, извел по-духовни очертания на темата „Рай”. „Предверието на кралството” (2000) на Марк Уолингер е видео инсталация, показваща хора, преминаващи през автоматичната двойна врата на летищен терминал „Пристигащи”. Придружена от запис на добре известното изпълнение на Miserere на Грегорио Алегри, находчивата работа е може би най-буквалният превод на биеналната тема. В ярък контраст видеото „Спускане 1” (2009) на базирания в Атина колектив OMIO показва преход в пещера, подобна на гробница, съпътстван от светлинни ефекти, напомнящи цветомузика. Инсталацията „Лов на фазани” (2007-08) на Кристиан Томажевски включва лабиринтна алуминиева структура, 40-минутен видео loop и рамкирани ръчно рисувани постери, изработени в стила на полската плакатна школа от 1960-те и 1970-те. Те висят на нарязани на ивици ленти върху стените и работят с теми за исторически и измислени жертви на политическо убийство. Като цяло, въпреки мистериозната й природа, работата смесва по визуален път исторически препратки, модерен дизайн и суровата действителност на съвременния живот.

Дори и не всичко да е свързано, второто биенале в Атина има много какво да покаже. Не на последно място стои надеждата, че независимите проекти могат все още да виреят дори (или може би особено) в климата на намаляващите музейни бюджети и стойности в изкуствата.

 

юни 2009, www.artintern.net

(текстът се публикува със съкращения)

Превела Светла Петкова