В рамките на своя продължаващ дебат за 1989 г. вестник “Култура” публикува в брой 35 пространен разговор с Димитър Луджев. Не съм съгласен с повечето му тези относно създаването на СДС и взаимоотношенията между първото и второто СДС. Въпросът е, че заради радикалното си отрицание авторът сам влиза в противоречие със сюжетите и политическите анализи от своята собствена книга, която ни предложи наскоро. Едно читателско сравнение веднага ще ги открие. Не е тук мястото и аз да го правя. Бих желал, обаче, да посоча две социално-психологически нагласи при изграждането на СДС, на които Димитър Луджев сякаш също е отдаден. Първата е утопията за експертите, които просто трябва да се съберат и да попречат на неформалите да извършат своите пакости. Знаем, обаче, че политиката е винаги спонтанно заявено участие и готовност наистина да се ангажираш с обществена кауза. Голяма част от повиканите т.нар. “експерти”, веднъж лансирани във властта, твърде скоро забравиха, че са експерти и се вкопчиха като репеи в политическото. Та досега! И втората нагласа: имплицитната убеденост на бившите комунисти, бивши членове на БКП (изключени, напуснали или просто отпаднали), че точно те трябва да се занимават с политика и в новия исторически цикъл, защото имат политически опит. Тези хора така и не можаха да повярват, че и преди 1989-а може да си бил политически ангажиран, без да се стремиш към БКП, просто защото имаш абсолютна нетърпимост към идеологическите компромиси, глупостите и тоталитарната партийна бюрокрация.

Но един момент от разговора вече предизвиква категоричното ми несъгласие. Там се твърди, че най-често записващите се в съответните партии, създали коалицията СДС, са правели този избор по случаен признак. И се дава за пример разговор на Александър Йорданов с Димитър Луджев и д-р Желю Желев, в който, запитан защо сме възстановили точно Радикалдемократическата партия, Йорданов отговаря, че тази партия до момента не е била избрана от никого. Всичко това е дълбоко невярно. Запитах преди дни д-р Желев спомня ли си такъв разговор. Той отрече. А и петимата, подписали Учредителния протокол на РДП на 14 ноември 1989, имаха дълбоки лични основания. Двама (Асен Колушки и Александър Търкаланов) бяха сред членувалите в опозиционната след 1944 година част на РДП. Елка Константинова е потомствен радикалдемократ. Михаил Неделчев се занимава с радикалдемократизма от студентските си години, представял го е в различни свои текстове – включително и в най-тиражни издания на “Български писател”. А Александър Йорданов, независимо от по-сетнешните му колебания, е автор на пространно академично изследване за партийното списание от миналото “Демократически преглед” (писано преди промените и издадено в том 3 на голямата поредица на БАН “Периодика и литература” през 1994 година, стр. 5-51). Както съм писал и друг път, ченгетата около Съюза на писателите се шегуваха незлобливо, знаейки за тези радикалдемократически убеждения, потупвайки ни по рамото с ироничното: “Как е, как е, радикалите?!”. Още първите сбирки на възстановената Радикалдемократическа партия от края на 1989 и началото на 1990 г. бяха свързани с опитите да се реконструира и представи идеологията на РДП, да се разкаже историята й и именно да се укрепи идентичността на членовете й.