Тези страници се стремят към един текст, четен публично от автора на 8 януари 1990 г., с което за него е приключила най-после тази зашеметяваща 1989 година. Стоящият накрая текст е едно свидетелство за колебанията и страха от депрофесионализация, от загубата на така мечтаната и така обичана професия на литератор при нововъзникналите изкушения, не, каква слаба дума, при нововъзникналия натиск да се занимаваш с политика, да трябва да се занимаваш с политика. Да, длъжни бяхме да се занимаваме с политика!

Как стана това наше преображение от литератори, поети, белетристи и литературоведи в политици, в политически лица, в хора на политиката, как въобще литературата се превърна в политика. Разказът за това преображение (съвсем не чудесно!), може да се разпростре в стотици страници и да обгледа и всяка индивидуална съдба. Естествено, тук само скицирам тази проблематика от 1989 г. и слагам лек акцент и върху своето собствено битие, без да превръщам тази фрагментарен разказ в автобиографичен.

 

И така, 1989 г. не бе първата година за нашите подновени (след разгрома от 1968 г.) обществено-политически вълнения. И друг път към казвал, че мисленето и себеусещането на опозиционния български интелигент от този период не биха могли да бъдат осъзнати без широкия контекст на източноевропейската солидарност. Вече четвърта година течеше перестройката в Съветска Русия и в други републики в СССР и който подценява този фактор за радикализирането на българския обществен живот, е или тенденциозен, или социално невеж. Прочитът на руските списания с лавината от публикации на емигрантски или забранени дотогава “вътрешни” автори, възкресяването на толкова имена, „перестроечните” икономически, политически, социокултурни и свързаните с националната идентичност анализи създадоха у всички нас едно снизхождение, една дълбока ирония към официалните способи на разпространение на печатни текстове. Играта на криеница и на хитроумни стратегии как да пробием в някакъв вестник или списание с някакъв идейно неиздържан или стилово по-засукан текст просто вече не ни се играеше. Тези намусени и вече очевидно изплашени идеолози ни бяха омръзнали, нямахме и вече никакво желание да общуваме с тях мимикрийно. Очевидно големият пробив бе направен в центъра и това тук бе някак си временна подробност в общия пейзаж. Перестроечната литература не бяха дори прекрасните малки самиздатски полски книжки, които бяхме си купували в двора на Варшавския университет или в притворите на катедралите. Това не бяха и френските, немски или английски философски, културологични и литературоведски послания, които винаги сме намирали начини да получаваме през 70-те и 80-те години. Не, това не бяха и единичните актове на несъгласие. Отприщило се беше нещо, което нямаше никакви изгледи този път да може да бъде удържано, да бъде спряно. При това, в самия център на световната комунистическа власт. И думите на тукашния диктатор, предложението му към съратници и може би към целия български народ всички да се снишим, за да ни отмине тази кой знае къде и кой знае как породила се вълна-цунами, звучеше пределно комично, провинциално, глупаво и непостижимо, в последна сметка. Очевидно нещата вече нямаше да бъдат същите, но какви?

Тук не засягам общополитическата ситуация, в този текст ме интересува литературата и само литературата. Но една литература, вече безмилостно връхлетяна от политиката. Една литература, която ни предстои да видим как накрая ще се превърне в политика.

Вече години наред ние имахме възможности да обменяме устно текстовете си: на интердисциплинарните школи в Приморско, на зимните и летни “Аполонии”, в кръга “Синтез”, който съвсем не бе така затворен и малоброен, както някои колеги го описват, в превърналите се направо в модни средища университетски семинари, по пърформанси, откриване на изложби и литературни четения. Но нашата нарастваща лична и групово-общностна освободеност през 1989 г. вече влизаше в драстичен контраст с всъщност нарасналия страх в българските издания, с увеличилата се до маниакалност цензурна дребнавост в издателствата, с вниманието нещо опасно да не се прожектира или представи официално.

(Тук искам в скоби да кажа, че никога преди, нито в двете десетилетия след това, няколкократно вече употребеното ние на опозиционните млади и на средна възраст хуманитаристи не е било толкова стабилно, някак видимо достоверно. Наистина бяхме една голяма общност, която непрестанно се преформираше в малки и съвсем малки групи. Но общността оставаше със знание за себе си, за целостта си и единството си. Имаше общо знание и за отделните групови елементи, и за важните персони.)

Нарасналата социална клаустрофобия не се изразяваше в страхливо прибиране вътре в себе си, а в едно пренебрежение към официозните комунистически ценности и йерархии. Но изглежда и в тяхната си ортодоксална комунистическа общност вече никой не бе в състояние да каже кое точно е опасното, откъде идват заплахите за идеологическата и нравствената порядъчност на българите. Не течеше и особена защита, още по-малко представяне на въпросните ценности. Идеологическата подозрителност на овластените партийци вече бе на висотата на професионалните деформации на кадесарите, дори се подхранваше подозрението (между впрочем, оказало се вярно), че част от кадесарския елит е готов да яхне перестройката, каквото и това да означава.

И тук основният тезис, който стои като мото, а именно, че “Гръбнакът на българската литература е политически”, изигра една извънредно лоша шега на своя именит автор. Десетилетия с писателите се отнасяха като с политически значими фигури – не че ги признаваха всички за такива. Но писателят сякаш бе овластен да служи, да проповядва, да възвестява. Той бе получил официален титул, той биваше дори прекалено често увенчаван за своето служение. Да си писател означаваше не само да си обществено позната фигура, за чието опубличностяване работеше мощна държавна машина. Писателят очевидно бе някак допуснат до властта, той свидетелствуваше опосредствано за делата и интимитета на властта. Това не бе дадено някак дори и на хората от средните ешелони (както се казваше) на властта. Писателят имаше особен привилегирован статут и затова официално признат писател се ставаше трудно (не поради естеството на творбите му, а поради доказана/недоказана способност и готовност за служение). Писателят бе признат за проникновен и упълномощен свидетел при прикриването на същинските тайни на властта, който обаче, въпреки тази своя овластеност, трябваше да остане, когато трябва, безмълвен като комунист на разпит пред фашисти (именно този закон на комунистическата писателска омерта бе нарушил драстично Георги Марков със своите репортажи).

Всичко това бе и една опасна за комунистическата власт игра – дълго време практикувана безнаказано. Съществуваше една особена вгледаност в борбите вътре в писателските среди. Те бяха наблюдавани и интерпретирани като експериментално поле за общополитически сблъсъци. Писателската общност бе някакъв симулакрум, където можеше да се разгръщат политически сюжети и да се вижда докъде те достигат, какви са последиците, кой печели и кой губи, консолидира ли се или напротив, се разединява общността. Тъй като в тоталитарната комунистическа държава бе опасно да се дава каквато и да е гласност за големите реални сюжети на голямата, на истинската политика, за това, което ставаше в ЦК, в Политбюро, във взаимоотношенията между идеолози и прагматици – икономисти и стопански дейци, в напреженията между армия и политическа полиция и т.н., територията на писателството, на писателите служеше десетилетия за място на експериментално разиграване на виртуални сражения. За писателите те много често имаха и съвсем реални последици – особено за писателя от маргиналията. Но основното беше експериментът - да се види как работи една или друга идея, колко кръв може да се пусне, кои и какви точно кучета ще се разлаят, колко здрави са новоекспериментираните идеологически спойки.

Същевременно, именно защото беше зона за експерименти с оглед на голямата политика, на различни детайли и конфликтни сюжети, на различните отклонения от генералната линия, дори и на някои от битовите волности на по-младите се гледаше прекомерно сериозно. Те бяха наблюдавани не толкова сами за себе си! Те бяха винаги тълкувани като знаци за други, по-големи опасности. Инак, без тази оптика, има нещо несъразмерно в литературните погроми от времената на социализма. Друг въпрос е, че тези дадени възможности за свръхполитическо интерпретиране на отклоненията от норми и канони в литературата се използваха активно вътре в детайлно институционализираната писателска общност за недопускане именно вътре, най-вътре, на нарушаващите благоприличието, благоразумието и чичовската сериозност.

Но ето че именно през 1989 г. дойде времето част от писателите да си върнат за послушанието, за десетилетните политически експерименти на техен гръб. „Гръбнакът на българската литература бил политически ли. Сега ще видиш ти!”

1989 наследи от 1988 г. множество политически акции, продължаващи протести, обществени вълнения по конкретни въпроси. Едно след друго възникваха правозащитни и екологически дружества, работеше с добър ритъм и с добра гласност и “Клубът за защита на гласността и преустройството в България”, обединил в себе си най-вече бивши и дори настоящи членове на комунистическата партия. Властта беше в истерия. Особено опасна беше вълната на агресивен национализъм, разгърната по повод на перфидно наречената „голяма екскурзия” на изселващите се български турци като последица от точещата се от години акция по насилствено преименуване и асимилиране, също спекулативно назована “Възродителен процес”. Никога не могат да бъдат забравени фашизоидните крясъци на огромната тълпа по „Патриарх Евтимий”, насъсквана пред съответни кооперации срещу “отродителите” – специално срещу прозорците на дома на писателката Блага Димитрова.

Политическата съпротива срещу комунистическия режим, макар и най-често в перестроечна опаковка, т.е. с оглед илюзиите за някакъв тип реформи на режима, с оглед на смяна на голямата персона на властта (една трудно представима дори тогава възможност), набираше размах и завземаше по-широки територии. И ако говорим за тези по-деликатни форми на съпротива (като Русенския комитет и Клуба в сравнение с правозащитната организация на стария антикомунистически затворник Илия Минев), то там писателите доминираха доста решително. При това отдавна утвърдени, а не млади или не приемани писатели (някои от афишираните борци лансираха през летните месеци тезата, че новите и младите трябва да бъдат запазени, а старите и известните трябва да поемат с гърдите си удара на евентуалната репресия). Пак в порядъка на този процес на гражданско опозиционно самоорганизиране създадохме някъде през пролетните месеци чисто писателска организация – Независимото сдружение на българските литератори. Неговото име бе някак забравено в последвалата суматоха на разгърналите се в края на годината политически сюжети. То не съществува никъде в инак детайлните многобройни хронологии от основавания и проявления на самоорганизирали се общности през годината. Затова сега ми е особено приятно да възкреся названието и делата му след двадесет години.

А през 1989 година всичко тласкаше ангажиралите се писатели да започнат да се занимават наистина с политика. Описаният в началото сюжет с експерименталното наблюдаване как работи политическото в една привилегирована микросреда на инак публични персони бе даден, разбира се, малко шаржирано. В никакъв случай не искам казаното да звучи иронично по отношение на ангажиралите се през 1989 г. с опозиционна дейност писатели. Интересуваше ме при описанието най-общата типология, при това от гледна точка на властта. А инак българската 1989 побира в себе си стотици достойни писателски жестове, вълнения и публични послания, прояви на съпричастие при различните форми на репресии и на готовност да понесеш и ти също последствията за заявената и отстоявана позиция.

Един голям пример е масовото писателско съучастие в обществения сюжет около отнемането на архива и гладната стачка в Пловдив на поета Петър Манолов. Не бе избягната и почти неизбежната в нашите условия идеализация и героизация на поетовата персона, въпреки че спорни моменти в биографията на Манолов караха някои от солидарните литератори да участвуват със скърцане със зъби. Въобще, сюжетите на 1989 г. ни караха да преоткриваме личностите си, да се вглеждаме с други очи в доскорошния или нов литературен съратник. Някъде тук вероятно започна и пренаписването на биографиите.

Събраните в тома Някога, в 89-а. Интервюта и репортажи от архива на журналистката от Радио “Свободна Европа Румяна Узунова (от президентската библиотека на д-р Желев, 2007 г.) текстове ни дават добра възможност да проследим писателските участия през тази година всред гласовете на хора от други социални групи.

Ето например съзнателно наиграната наивност в част от интервюто на Румяна Узунова с писателя Георги Величков от 23.02.1989 г.:

Чувам зад тези привидно предпазливи думи на Георги Величков цялата ирония на скептичния му изказ. А днешният млад читател трябва да вникне в цялата категоричност на думите му, да разбере, че такова характеризиране на реч на Първия, на Тодор Живков, означава в това време буквално да се поставиш извън законите, да поемеш върху себе си кръста на репресията. Това, за което намекват в разговора си белетристът и поелата ролята на журналист (но също колега и приятел - писател и критик), дългогодишната изгнаница Румяна Узунова, са всъщност обиски в дома на Георги Величков и тогавашната му съпруга и наша днешна колега доц. Евгения Иванова, безумни среднощни разпити, сложни разговори с литературни началства и какво ли още не.

Със своята абсолютна недиалогичност, с трътлестата си непластичност, със страха от минимални реформи в политическата система, комунистическите власти принуждаваха сякаш насила ангажиралите се писатели да изоставят писателското си слово, да се отдадат в края на годината на пряка политика. Дори Георги Величков, този краен индивидуалист, го направи. А огромното мнозинство на писателската официална общност стоеше в блатото, мълчеше развълнувано, сумтеше, поглъщаше воайорски руската перестроечна литература (но Русия е голяма работа, ние тук имаме наши етнически проблеми, отново сме застрашени, важното е отново да оцелеем, да се съхраним) и съчиняваше отново тезата за това, че изкуството е вечно, че трябва да се върнем към висшата красота, че трябва да се отърсим от профанизиращата всичко политика. Ето това е най-абсурдното, същите тези, които бяха славословили в мерена реч и есеистика автора на нашето мото, които бяха съчинявали отново и отново всевъзможните политически изисквания към изкуството, литературата и културата, сега изведнъж се сетиха за непреходната същност на високото изкуство. Но беше късно, тази година щеше да завърши като политическа, като година, в която литературата се превърна в политика.

 

А какво правех аз, Михаил Неделчев, през 1989 година? Очевидно всеки източноевропеец над петдесет години, който държи да осмисля живота си, да върже в единен сюжет биографията си, трябва да си отговори на този въпрос.

Чета в обемния първи том на изследването на Димитър Луджев “Революцията в България. 1989-1991”, излязло миналата година, следния пасаж, който ми е посветен:

“Литературният критик Михаил Неделчев отказва да влезе в клуба, като разбрал “кои хора ще участват – хора от комунистическата партия, които може да са свестни хора, може да са всякакви, но са перестройчици в комунистическия смисъл...” Да оставим настрана, че не всички бяха такива, най-малкото неговите приятели Жени Иванова, Георги Величков, Коприна Червенкова, която го покани, но човек се пита защо антикомунисти като Неделчев не участват поне в някои от протестните акции или не създават нещо истински опозиционно.” (стр. 101).

Разбира се, че съм участвувал във всякакви протестни акции – от тази в подкрепа на Петър Манолов до вече легалните протести пред БНТ. Стояли сме по цели нощи да подготвим поредно протестно писмо, някаква подписка. Помня как след един подобен твърде разгорещен дебат за стила и ключовите изрази на съответното протестно писмо до ЦК на БКП не успях да се прибера за през нощта вкъщи. Подготвената подписка остана у мен. А междувременно в мое отсъствие домът ми на ул. “Хан Аспарух” е бил обсаждан цяла нощ от разкаялите се, от пожелалите да оттеглят подписите си. Така, когато на сутринта се появих пред издателство “Български писател” на ул. “6-ти септември” 35, където работех, бях нападнат от група желаещи да оттеглят подписите си начело с поета Кирил Кадийски. Милите, бяха прекарали една кошмарна нощ в уплаха си да не би аз да съм успял да изпратя до всемогъщото ЦК въпросното писмо. Взеха ми чантата, намериха писмото, скъсаха си подписите (не само своите, та трябваше след това отново цял ден да обикаляме София, за да съберем отново унищожените подписи). И ето сега, понеже става въпрос за тези дебати около въпросните десетки подписки, след десетилетните ми разногласия с приятеля и опонента в множество по-сетнешни политически борби Едвин Сугарев, трябва да кажа, че той винаги при споровете бе най-радикален, че предлагаше най-крайни като опозиционна позиция варианти на съответните текстове. Аз по бях за компромисите, за сближаването на позициите между конформисткото (защото, колкото и да не е за вярване, и при нас бяха дошли някои конформисти) и крайно революционното.

Така че, драги ми Луджев, приятелю, Михаил Неделчев е бил трескаво активен през тази наша 1989 г. Ето например едно свидетелство (което съм цитирал и друг път) на висш служител на Държавна сигурност, на самия генерал Антон Мусаков, от неговата свръхсекретна информация № 5: Наред с това обекти на дела и сигнали и лица от контингента правят вражески и нелоялни изказвания. [...] Михаил Неделчев, литературен критик, редактор в издателство “Български писател”, отделни членове и привърженици на т. нар. “Клуб за подкрепа на гласността и преустройството в България”, във връзка с провежданите протестни митинги и демонстрации отправяли хули към правителството, сравнявали ги с изстъпленията в Германия през 1933 г. и заявявали, че могат да доведат страната до фашизиране. Точно така беше, но годината беше преизпълнена и с още много други неправилни изказвания, перчения, меки и твърди несъгласия.

Част от опозиционните литератори се опитвахме да останем в литературата, да се запазим за литературата. Красиво бе самото основаване и краткотрайното битие на Независимото сдружение на българските литератори. Основаването се случи ентусиазирано в залата на столичен театър. А важните последни акции бяха две: бдението около църквата “Александър Невски” в памет на току-що починалия Андрей Сахаров, което прерасна в протест пред националната телевизия (когато несанкционираното ни шествие се зададе по бул. “Руски”, милиционерите бързо отцепиха движението откъм Орлов мост и бе прекрасно да водим множеството надолу по изпразнената улица) и дискусията в Дома на киното от 8 януари 1990 г., за която става дума по-надолу.

Но още по-важната причина да не се ангажирам с нито една (като изключим, разбира се, “Екогласност”, където всички членувахме) от нововъзникващите некомунистически/антикомунистически организации, бе партийното ми самосъзнание на радикалдемократ. Знам, че това е напълно неразбираем за широката публика модус на поведение и чувствуване, но аз от съвсем младежки години, още от 60-те и 70-те, култивирах в себе си ретроутопиите за радикалдемократизма, бях някак убеден, че комунизмът няма да е вечен и че и ние, некомунистите, ще имаме възможности за политическо участие и действие. Трябваше да се дочака тази възможност. Учредителен протокол за създаването на РДП подписахме на 4 декември 1989 г.; скоро възстановената партия стана член на СДС. Започна прякото ми битие в политиката.

И ето че сега, двадесет години след 1989 г., представям страховете си, тревогите си да не би под напора на събитията да престана да бъда литератор, да се самоизхвърля от тази прекрасна форма на живот...

Дискусията в Дома на киното събра писатели и хуманитаристи. Идеята ни бе точно да се обговори “общата ситуация”, но вече всеки бе започнал да прави своя избор. Смътно си спомням, че имаше някаква предварителна “режисура”, че бяхме си разпределили темите с оглед обхващането на цялата проблематика. Текстът, който прочетох на дискусията и който сега възпроизвеждам тук (изказването ми бе едното от двете въвеждащи), имаше заглавие Форми на пребиваване на хуманитарния интелигент в политическото пространство.

Ето този текст:

 

Този малко тромав текст от дискусията от 8 януари 1990 г. свидетелствува, че прословутата впоследствие тема за пренаписването на биографиите натрапчиво звучи още в първите дни на новата ни демокрация, независимо от еуфорията. Впрочем, имаше ли въобще еуфория? Или всичко е плод на въображението ни? Едно обаче е сигурно: имаше горест за очакващите ни години в политиката. Имаше много предчувствия: една от първите дискусии на радикалдемократите, проведена месец по-късно, на 7 февруари 1990 г., в музея на Яворов на ул. “Раковски”, бе посветена на заплахите от партизанщината в новия ни политически живот. Но така навлизаме вече в следващи сюжети от годините на прехода.

А литературата, обсебена от политиката, скоро се върна, слава Богу, към самата себе си.