Рефрен: Васил Казанджиев ми е дал много неща, за много неща съм му безкрайно благодарен.

Тема: На 10 септември Васил Казанджиев навърши 75 години. А аз не му се обадих да го поздравя, понеже БТК (или както се казва сега този отвратителен телеком) е блокирал домашния ми телефон. Ще му пиша, като разчитам на вестника.

Приемайки приятната длъжност, захапвам перото.

И започвам да се чувствам точно по Вапцаров – като поета, комуто поръчали да пише за Ботев: (За Ботев ли?)

(Листата на компютъра; става ми ясно колко ни е ограбил той като оръдие за писане – ни да скъсаш, ни да смачкаш, ни сълза да зацапа написаното...). Трудно.

 

Защо ми е трудно? Защо внимавам, съчинявайки този текст?

Защото в никакъв случай не трябва да излезе някакво академично-блудкаво Laudatio, наметнато с тога – нищо, че Васил Казанджиев е и академик; а изобщо пък не би могло да бъде нещо патетично или сантиментално. И защото хубавите неща най-добре се казват в диалог, когато леко ги приплъзнеш към адресата им, а не ги стовариш в тежък панегирик.

Искам написаното от мен да е свежо и приятно, понеже Васил Казанджиев е може би последният от една легендарна група хора, които правеха музиката у нас да звъни, да свети. Нека да го кажем така – правеха така, че музиката да живее. Васил Казанджиев го прави и досега (музиката при него всякога е насериозно, а пък – игра).

Прави го (оживяването на музиката) вече царствено рядко като диригент; но с възхитителна редовност като композитор.

Надявам се да е ясно, че това е за нас подарък. Трябва да се учи човек да разпознава кое е подарък, понеже изведнъж може да се окаже сам, без такъв, пред счупеното корито.

През тази година ансамбъл MUSICA NOVAи аз получихме отличен подарък от Васил Казанджиев по случай споменатата в началото годишнина. Чудесният подарък=посвещение се нарича Konzertstück. (знае се, че рожденикът също може да подарява по случай деня си). Ние обаче тутакси го разпознахме като дар и го изсвирихме, тъй че коритото ни не е празно и счупено. (Иска ми се и това, което пиша сега, поне леко да прозвънва и освежава. Понеже то също желае да е подарък.)

Но пак на въпроса – защо да ми е трудно?

Трети отговор: Понеже все очаквам да чуя отнякъде (Работник, навъсен, нещо като цензурен Командор и заедно с това Vox populi):

– Това е то (в оригинала) Ботев.

Та тук за усукване нема!”

Какво, верно, да усукваш за музикант като Васил Казанджиев? За тотален, идеално стругован от Бога Музикант. Но... не е ли тъкмо в усукването сладостта? Нима композиторът не усуква звукови нишки, плетейки една даже нему неведома тъкан на възхитително-възможното? Или диригентът не се вие заедно със състава си, или пред него, за да извлече, да извае музика по всякакви, в това число и невъзможни, начини? Пък и за никого не е лесно да кажеш/напишеш: „Това е то...”. Всеки държи по нещо скрито в ръкава.

Скрит коз на Васил Казанджиев беше например неговата Симфония №2, известна като Симфония на тембрите. Писана през 1968 г., пак тогава изпълнена на Варшавска есен с голям успех и специални поздравления от Лютославски; следва Tacet – до март 1998, Мартенски музикални дни, Русе. Симфонията просто изригна свежест, неповлияна ни най-малко от трийсетте години неупотреба, а пълната зала изригна насреща й своя аплауз. Авторът беше, както се казва, „приятно изненадан”, изминалото празно време навярно бе разколебало вярата му в Симфонията. Интересно, че Лазар Николов бе пренесъл възхищението си от пиесата и вярата си в нея през времето и упорито ме накара да организирам изпълнението й в Русе (то беше и българска премиера). Лазар Николов обичаше тази дръзка и цветна пиеса.

А как Диригентът Васил Казанджиев „ражда” две централни пиеси на Лазар Николов – Симфонии за 13 струнни и Дивертименто концертанте? Ако питате Васил Казанджиев, ще последва отговор с описание на мъки, малко по-големи от тези на Сизиф плюс другите на Тантал. Ако, без да го питате, чуете записите, върху вас ще бликне светлина – изпълнения, може да се каже, металически съвършени, а вълнуващи до дъно; постигнати с мъка, а излъчващи невероятна лекота. Палати на звуковото въображение, конгениални интерпретации. „На Софийски камерен оркестър и техния диригент Васил Казанджиев” – ето печата на неизказана благодарност върху партитурата на Симфониите... В самия им край, след бавно отичащото се цигулково соло, има един поразителен ефект – свирене по струнника на контрабаса, звучи, сякаш всмуква цялата била до този момент музика. Или я разтваря в постспектрална белота. И заедно с това звучи като неясна камбана, отдалеч. Този ефект – сам по себе си не нов - е предложен от Васил Казанджиев – с безпогрешен усет... какъв точен слух! И още неща са от него – щрихи, лъкове, темпа, цветове... Това знам от Лазар Николов.

Сега виждам, че непрекъснато обяснявайки какъв ще трябва да е този текст, заприличвам на Симеон Пиронков с един блестящо разигран от него парадокс: През 1976 той написа песен, която се казва „Искам да напиша една песен”, като текстът е посветен на песента, която иска да напише. (Усукване? Пак?)

Нека тогава да оставим нещата да се леят волно.

Панчо Владигеров изисквал от учениците си, независимо от всичко, музиката да се лее. Не вярвам 25-годишният, искрящ и наелектризиращ Константин Илиев да е искал друго от своя, десетилетие по-млад, ученик Васил Казанджиев в Русе (онова диригентско, музикантско Русе, което може да се сравни с оня театрален Бургас). „Голяма радост ми доставяха успехите на моя малък ученик Васил Казанджиев. Това петнадесетгодишно момче, прекалено сериозно за възрастта си и необикновено скромно за таланта, който имаше, напредваше с часове. Аз бих могъл да кажа за него същото, което навремето си казал учителят на Шуберт за своя ученик: Той знаеше предварително това, на което исках да го науча.”

Не ще забравя една зимна разходка из музикалните маршрути на Русе, която той ми подари. Видях къщите на Константин Илиев и Добрин Петков, сградата, където е започнал симфоничният оркестър и Константин Илиев е държал въодушевяваща реч, дома на самия Васил Казанджиев, Катя Рашенова, още хора и места. Ъгли и тротоари, които помнят знаменити разговори и срещи. Това не беше просто приятна и познавателна разходка.

Това беше (за мен) „връзване на времената”.

В това (и в това!) отношение Васил Казанджиев е незаменим – човек, който събира нишките на минало и настояще и удържа някак с лекота целостта на времето. За това той е безценен. Той събира в себе си предаденото от неговите учители и предаденото на неговите ученици. Той е една от последните видими тотални музикантски личности у нас и е равновесната точка между “от” и “на”. Този модернист и формалист поражда – факт! – силно историческо поле. Обичам да слушам неговите разкази и живописни истории, понеже хората, вградени в тях, продължават да живеят чрез неговите жестове, тембри, мимики. Нали затова е борбата – тези, които не са с нас, да продължат да живеят... Васил Казанджиев – като човек на историята, стоплена от благодарност и благоговение, изгради напоследък няколко прозрачни и светли звукови мемориала: Сага за Константин Илиев, Трио-соната в памет на Лазар Николов, Пета симфония, посветена на Добрин Петков... Спирам, защото се замислям за Симфонията. Това е симфония в памет на Ангела, на личния Ангел (или Архангела, именно така си представям Добрин Петков – като Архангел; може би и заради оркестрантския му прякор Св. Добрин Душевадец; Архангел – Ангел над ангелите, рицар и воин. Човек почита и празнува ангела си). Замислям се как на премиерата си тази Симфония тихо събра своите истински, населяващи я герои – не само Добрин Петков (той ги водеше), ами и Лазар Николов, Константин Илиев и други, и други... които – прозрачни, но доловими – слушаха. Те изслушаха Симфонията на своя Васко и си отидоха в значителния промеждутък между последните безплътни звуци на финала и адското пълнозвучие на внезапно откъртилия се, благодарствен аплауз. Те бяха дошли, защото имаше построена звукова черква, която да ги приеме. На пулта беше авторът – архитект и пастир едновременно. Симфонията някак надрасна себе си в миговете, когато последните живи звуци изстиваха някъде из невидимо високото.

В такива моменти се разбира страшната сила на музиката.

Васил Казанджиев ми е дал в последните години много неща, за много неща съм му безкрайно благодарен.

Но ето това, което описах... за него, мисля, не мога да му се отблагодаря. Върна ме тогава, февруари 1990, когато слушах премиерата на Пета симфония от Лазар Николов (хм, пак Пета) и бях извън, отвъд... летях. И бях смазан заедно с това.

През 2000 година с хор “Професор Васил Арнаудов” споделихме честта да научим, изпеем и запишем новата (тогава последна) Симфония №4 “Нирвана”. По този повод композиторът бе дошъл да репетира с нас в Русе. Беше чудесна седмица на взаимно внимание и възхищение. Хористите отдадоха на Васил Казанджиев онези вглъбеност, дисциплина и интерес, които го радваха. Той, според мен, се чувстваше приповдигнат и харесван, ние – поласкани и приласкани. (Не се лъжа, нали? Не!?). Смесиха се спомени и за Шубертовата Меса в сол мажор със Софийските солисти, и Моцарт, Реквием с Радиооркестъра... всичко това с хор “Родина”, така се съживи в спомена и Другият Васил – Арнаудов. Чудесни мигове.

Понеже отпуснатото ми място намалява и броените знаци хвърчат, искам съвсем бегло да си спомня, фотографски и фонографски, отделни мигове от моите преживявания “Васил Казанджиев”.

Блестящ в клавирния концерт на Георги Минчев – ту Maestro di capella, ту Maestro di clavicembalo. (Как пък някое друго маестро не повтори тази чудесна трансформация?)

Той властно и с огромна любов рисува с дългата си палка портрет на “Матис Художника” от Хиндемит. СО на КТР.

Слага точки над трите “ре” в трите, прозирни като рентгенови снимки части на Онегеровата Симфония №5 – симфония di tre re.

Довежда до ликуване и изпълнителите, и публиката в “Цар Давид”. Пак от Онегер. СМС’92. Довежда до пълно ликуване мен с един уникален запис на инструментирани и дирижирани от него Симфонии от Джовани Габриели – Софийски солисти и духачи от Филхармонията.

И още много, много, много. При Казанджиев – дирижиращия – музиката ту пее, ту танцува. Зависи дали в небесната борба надделява Полихимния или Терпсихора. А понякога надмогва Урания и интерпретациите, както и неговите композиции, заприличват на разстлани звездни карти.

Дано не ми се разсърди – много обичам музиката му към филма “Рицар без броня”. Тя е и детска, и ВалериПетровска, и будна, и печална. Тя е написана от един Рицар без броня за други Рицари без броня. Понякога човек сам не знае какъв е. Всъщност – цялата му музика, която е светла, чиста и прохладна, е такава: ако мога да кажа – издължена, рицарска, трансцендентално устрелена. И без броня. Има обаче и земни, тягостни акценти: “Апокалипсис”, “Априлска кантата”, хоровата “Елегия”, отвъдният плач на не тукашни оплаквачки в Струнен квартет №2, страници от “Живите икони” (онова страшно, гъргорещо, агонизиращо, давещо се в кръв “Разпятие”!)

А колко е хубаво в необичайността си вселенското, шеметно алеаторно хоро – финал на Трета симфония! Сякаш танцуваща изложба на Лика Янко, сякаш насмешлив Заратустра подканя: „въздигайте сърцата си, добри танцувачи; Високо! Все по-високо! Не забравяйте и хубавия смях!”.

За всичко това – ето, ще го напиша – аз обичам Васил Казанджиев. И други го обичат, какво говоря – много други го обичат вярно. Независимо дали на 75, 43, 28 или 106 години.

Какво друго да добавя?

Друго засега няма.