Български  |  English

Метаморфози на местата или “отвъд” местата?

 

 

 

Ивайло Дичев, Граждани отвъд местата?. Издателство Просвета, София
 
Навремето, в рецензия, посветена на книгата на Ивайло Дичев „От принадлежност към идентичност. Политики на образа”, писах, че по-общият фокус в нея може да бъде определен като „интерес към метаморфозите на модерната епоха в епохата на глобализация, съответно на детериториализация, на криза на националната държава, когато контролираните от националната държава общности все повече отстъпват място на непринадлежащи към ничия територия мрежи”. Струва ми се, че до голяма степен същото може да се каже и за последната му книга Граждани отвъд местата? Нови мобилности, нови граници, нови форми на обитаване, а вероятно и за повечето публикувани от него в последните години текстове. Това обаче не означава, че Ивайло Дичев повтаря едни и същи неща, нито пък, че подобна констатация е ефект единствено от прекалено общата форма на изказаното от мен твърдение, а е свидетелство за постоянстващия му стремеж да осмисли една проблематика, която непрекъснато обръща към нас различни свои лица, явява ни се във все нови конфигурации. Можем да го изразим и по друг начин: той пише за едни и същи неща, които обаче никога не остават същите. А това събужда неизтощимото му любопитство и всъщност го кара да проучва какво ни дава основание да ги наричаме „едни и същи”. Например: какво се случва с дефиниращия модерността принцип на териториалността в глобалната епоха, когато самият израз „глобална територия” изглежда абсурден; какво се случва с дефиниращия гражданството принцип на изключване, когато самопривилегировалото се днес уебпространство е първото публично пространство, изградено на принципа на „безкрайното акумулиране” (и обезсмисля ли се с това идеята за „гражданство?); какво става със сякаш самоочевидната граница между публично и частно в ситуация, в която проблемът е не самата граница, а „овладяването на нейното прескачане”... Дичев се занимава все с неща, които можем да наречем твърди определители на модерността: национална държава, гражданство (и свързаните с него права, задължения и свободи), мобилност, идентичност, консуматорство, индивидуализъм, публичност и тяхната съдба в свят, в който, ако използваме често цитирания израз на Маркс, „всички застинали... отношения... се рушат, всички новосъздадени остаряват, още преди да се вкостенят”. (По-известен впрочем е английският превод на тази, превърнала се в мото на постмодернизма, Марксова фраза: „All that is solid melts into air”).
Да се каже, че тези феномени придобиват „флуиден” характер, че се „втечняват”, по думите на Бауман, когото Дичев нееднократно цитира, не е достатъчно. Защото класическата модерност, както знаем, също не може да бъде мислена без непрекъснатото движение, без революциите (индустриални, политически, културни), без експериментите (в науката, но и върху себе си), без „креативното разрушение”, без индивидуализацията, постоянното диференциране и множене на различията, без преодоляването на граници като безкрайна задача... Неслучайно Мартин Олброу вижда - по парадоксален начин - разликата между„глобална” и „модерна” епоха в това, че глобалното има материален референт (глобуса, земното кълбо), докато модерното „е абстрактно качество на исторически период” и в този смисъл „на първо четене” не препраща към нищо материално и подлежащо на фиксиране.
Струва ми се, че ключовият проблем за Ивайло Дичев е „кризата на местата” в съвременната епоха, макар в книгата авторът да придава по-ограничен смисъл на това понятие. Най-общо казано, подвижността, експанзията, преодоляването на граници в зрялата модерност като че ли винаги са били ориентирани: от топос към топос. Зрялата модерност руши и създава физически места (включително под формата на война и на следвоенно възстановяване), миграцията е от Юга към Севера, от селото към града, гражданското участие има своите публични места и т.н. В съвременния свят, както показва Дичев, „проблемите не се разрешават чрез битка и конфликт, а по-скоро чрез ‘бягство, изплъзване, отпадане и избягване’” (при това без строго определена посока); „колонизирането на пространства” се извършва преди всичко във виртуалния свят; бившите отчетливо структурирани общности и субкултури стават елементи от това, което в книгата се определя като „сцена”; дори тялото като нулева точка на мястото и символ на гражданското участие е превъзмогнато в „безконфликтността” на взаимодействията в мрежата с всички последици за самото гражданско участие. В този смисъл границите не просто се предефинират, биват преодолявани или изчезват, а се установяват по нов, често пъти незабележим начин, или пък се „приватизират” в прекия и преносния смисъл на тази дума. Идентичностите не просто се „втечняват”, а се забелязва множене „на жизнените потоци, едно усилие за съвместяване на паралелни животи”. Пространството също се умножава, като се изграждат „все повече и повече фантазмени ‘други сцени’, върху които азът да осъществява желанията си отвъд културната санкция”.
От такава гледна точка, според мен, трябва да разчетем и заглавието на книгата „Граждани отвъд местата”: с основен акцент върху предлога „отвъд”. Това обаче предполага ненормативистко – социологическо - схващане за гражданство, каквото е заявено в книгата – не просто като „права и задължения, а и като сбор от реалните практики на участие в обществения живот, както и от компетентностите, които го правят възможни”. Това е решаваща позиция, която Дичев последователно реализира в поредица от изследвания, проведени между 2001 и 2008 г. Основавайки се на тях, той демонстрира в „Граждани отвъд местата” измеренията на очертаните по-горе проблеми върху конкретни практики в България през последните двайсет години. Нещо повече, тази перспектива към гражданството му дава възможност да покаже и един вероятно неочакван за много читатели образ на социализма: динамика и подвижност в пределите на иначе статични и оградени от грижливо очертани граници структури. Например, изненадващото наблюдение за един вид „креативно разрушение” и при социализма: недовършеността и дефектите на новото жилище, „недонаправеността” на новозакупения автомобил, които провокират фантазията на собственика, закрепостявайки го към продукта, и т.н. Или разглеждането на комунизма като „школа за консуматори”.
Анализите на конкретни исторически практики са действителната сърцевина на книгата – обратно на впечатлението, наложило се може би от първата част на изказването ми, която беше фокусирана върху теоретичните хоризонти на книгата. Теоретичните размишления в нея си остават наистина „хоризонти”, които обаче предопределят тънките наблюдения на автора и дават възможност да бъдат формулирани поредица от сериозни въпроси, препращащи вероятно към бъдещи изследвания. И като става дума за теоретични хоризонти, вероятно тук му е мястото да отбележа нещо, което е от съществено значение поне за мен. Книгата на Ивайло Дичев е добър пример за осъразмеряване на мисловната стилистика с изследваната реалност. Авторът разчита не толкова на добре дефинирани, стабилизирани понятия, колкото провокира езика на участниците, за да могат изследваните сцени да развият своето самоописание. Оттук и притеснението, с което приех да пиша за книгата на Дичев: не само че метаезикът на моето изказване трудно може да пресъздаде пластичността и образността на „Граждани отвъд местата”, а вероятно пропуска онова най-важно в нея, което може да бъде уловено единствено от живото четене.
 
още от автора
P.S.

Слово на представянето на Граждани отвъд местата?



  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”