Български  |  English

Александър Кьосев: Преходът и илюзиите на интелектуалеца

 

Копринка Червенкова: Наскоро в свой текст Михаил Неделчев напомни за една твоя статия, “Антиутопия на българския читател”, публикувана в началото на 1989 година в “Пламък”. Той твърди, че тя едва ли не е предизвикала политическа вихрушка.
Александър Кьосев: Това беше статия, посветена на културен проблем, но културните проблеми, както знаем, тогава имаха политическо звучене; имаше наистина около нея някакъв професионален литературоведски интерес, но нищо повече... Или поне аз не помня...
Копринка Червенкова: А какво помниш от 1989 г., можеш ли да възстановиш емоцията си?
Александър Кьосев: Е, разбира се, помня усещането за свобода, което беше най-важното; за свобода, радост и за това, че е възтържествувала справедливостта най-накрая. Аз наистина имах усещане, че преставам да живея в лъжа.
Копринка Червенкова: Имам предвид цялата 1989-та, не само периода след 10 ноември.
Александър Кьосев: Аз съм от тия наивници, които дори непосредствено преди 10 ноември никаква идея нямаха, че ще се случи нещо толкова радикално. И според мен повечето хора мислеха така; който сега казва нещо друго, обикновено лъже. Имаше идея за перестройка, за това, че от тоталитарната държава трябва да се отвоюват някакви територии, че ще става по-добре и по-свободно, че това няма да стане без битка... И че в битката трябва донякъде да се рискува. Но когато ми говореха за тотално разпадане на комунизма, аз не вярвах и смятах, че това са утопии на хора, които бленуват за някаква реставрация на нещата отпреди 9 септември 1944. Това, което се случи, беше напълно неочаквано за мен – поне със скоростта, с която се случи. А да не говорим за това, че тогава не съм и подозирал какви видими и невидими механизми ще го движат.
Копринка Червенкова: А когато промяната се случи, имаше ли някаква визия какво трябва да стане оттук нататък?
Александър Кьосев: Тогава, в началото на 90-те, писах разни работи - бяха свързани с проблема за истината. Развивах идеи, които идваха от кръга “Синтез” – че, най-общо казано, реалният социализъм представлява семиотичен феномен - идеологически език, който прониква във всички сфери на живота и започва да измества тяхната специфична логика и техните специфични езици. И тотално идеологизира всичко – от детството през спорта и науката до, примерно, икономиката. И в това тотално идеологизиране всички са принудени да общуват не през всекидневно съобщаване на факти, т.е. чрез истинния дискурс, а през съобщаване на автоматизирани, клиширано-патетични и безсмислени вече, изпразнени от съдържание идеологически лозунги, т.е. всички навсякъде, и в най-специализираните сфери, общуват чрез езика на лъжата. Донякъде разработвах мотиви и от есето на Вацлав Хавел “Силата на безсилните”, където той говори, че единствено тази автоматична идеология на практика удържа и възпроизвежда идентичността на системата. В този смисъл всеки пробив в идеологията би разрушил системата; всяко мнение, всеки акт на казване на истината би разрушил системата, която би рухнала, казва Хавел, като „къщичка от карти”. Движех се в тази посока.
Копринка Червенкова: А как си представяше живота си оттам нататък? По какъв модел? Имаше ли мигове, в които си задаваше този въпрос?
Александър Кьосев: Моделът не беше проблем - беше демокрация, ние я виждахме реализирана в западния свят, не съм имал никакви илюзии за “трети път”. Въпросът беше до каква степен този реалистичен модел ще може да бъде реализиран. Аз самият съм бил вероятно малко страхлив и не съм поставял границите, където трябва. Спомням си, бях на улицата, когато чух от радиоапарат на една будка как депутатът Соломон Паси попита в Народното събрание кога България ще влезе в НАТО, а Народното събрание, доминирано от комунистите, извика едно дълбоко, гърлено: “А-а-а”. И аз самият бях смаян. Такива неща, като членство в НАТО, членство в Европейския съюз, тотално разпадане на еднопартийния модел, ми изглеждаха трудни, да не кажа невъзможни. Струваше ми се, че ще бъдат постигнати с голяма борба, а те станаха много (е, в сравнителен план) лесно. От друга страна ми се струваше, че когато тези пречки бъдат махнати, няма да има кой знае какви проблеми и България ще тръгне по “нормален” път. А под нормален път съм си представял такива неща, като функциониращи икономика, демокрация, политическа система, върховенство на закона, интензивен културен живот; такива очевидни и естествени неща, които правят живота относително лесен, безпроблемен. Оттук нататък - кой каквото може, кой както се класира... Аз съм десен либерал, т.е. индивидуалист, и смятах, че ако индивидът бъде оставен на мира, той сам ще се справи. Вероятно съм смесвал фигурите на свободния индивид и на гражданина, който, от гледна точка на общото благо, участва съзнателно в някакви процеси. (А ако нещо се оказа несъществуващо в тази държава, това беше именно фигурата на гражданина и върховенството на закона.) Всъщност, тогава очевидната програма минимум беше да се постигне онова, което вече е постигнато другаде с всичките му несъвършенства. Не да се измисля велосипедът...
Копринка Червенкова: Но има различни модели. Да кажем, англосаксонски модел, континентален модел, има средиземноморски модел.
Александър Кьосев: И тогава, а и сега не съм мислил по тия въпроси по простата причина, че тогава от политика разбирах не много (сега малко повече, но пак не много) и ги смятам за специализирани политологически и юридически. И смятам, че решенията трябва да бъдат предложени от специалисти и след това подложени на граждански вот. И като ми кажат в тънкости какви са предимствата на едното и какви са предимствата на другото, аз бих могъл да избера. Онова, което не знаех тогава, а днес ми е ясно, е, че между икономическия неолиберализъм и класическия политически либерализъм има огромна разлика. Днес съм абсолютен противник на неолиберализма и привърженик на класическия либерализъм. Т.е., наистина индивидът трябва да бъде оставен да прави свободно, каквото иска, но пазарът като система, подвластна на кризи, не може да бъде единствен регулатор. Впрочем, все пак аз не разбирам от тия работи, разбирам от други – така че това тук са дилетантски мнения. Лошото е, че това, от което разбирам, престана да се котира, така да се каже, то не е много интересно на обществото.
Христо Буцев: А сега, 20 години по-късно, не се ли озоваваме пак в една подобна на критикуваната от Хавел ситуация? В една идеология, която не позволява на истината да бъде казана.
Александър Кьосев: Идеология в момента няма, каква идеология?
Христо Буцев: Идеологията, схващана не като насаждана, а като идеология съществуваща. И поддържана негласно от едно мнозинство.
Александър Кьосев: Такова нещо няма, идеологията все пак е система от идеи, или поне – от идеоподобни клишета, която трябва да бъде пропагандирана, насаждана и т.н. Циничният манталитет, който властва в момента, не е идеология. Циничният начин на мислене е изключително недоверчив, той минимализира доверието, свива го до най-близкото ти обкръжение. И ако съществува проблем, той не е идеологически, а на разпадащото се доверие (т.е. социалната връзка) в това общество. Впрочем, едно от нещата, за които не си давахме сметка тогава, е, че под равнището на автоматично възпроизвеждания идеологически език съществува сега проявяващият се тежък цинизъм, враждебното недоверие към съгражданина. И липса на ориентация, и липса на каквито и да е други хоризонти, освен най-близките. Т.е., свиване до кръга на най-непосредствената облага, семейството, интересите на най-близкия кръг или клан, до страховете, които човек има, до мизерните му микронадежди. Наследихме хора с много близък хоризонт, който социализмът беше очертал до колата, вилата и къщата. Този български неофеодален вариант на “Моят дом е моята крепост” е действал тогава, той продължава да действа и сега, отсъства каквото и да е съзнание за „общество”, което да надскача близкото, семейното и личното. Това може да се види по факта, примерно, че вътре в домовете е чисто, а около блоковете е ужасно мръсно... Този циничен манталитет, особено в края на управлението на Станишев, се срина под чертата, падна до възможен минимум. Защо казвам “падна до минимум”, а не казвам “качи се до максимум”? Защото във всяко общество има базови социални спогодби, които го правят въобще възможно; това са всекидневни minimamoralia, без които самото социално функциониране е невъзможно Като вървиш по улицата, не се блъскаш в минувачите, а се отместваш, за да минат и те. Като се качваш в трамвая, си плащаш (не крадеш) – или, иначе казано, перфорираш си билет. Ако някой ти каже нещо напряко, не го наричаш „боклук” и не тръгваш да се биеш веднага. Такива неща. У нас, ако вървиш срещу някоя мутра на улицата, тя със сигурност няма да се отмести, за да минеш и ти, а ще те отнесе. За него (нея) е въпрос на достойнство да се държи така, сякаш е единствен на улицата, а ти си „боклук”
Тоест, става дума за микроелементи на социалността, които бяха нарушени в резултат на циничния последен, лъжлив стадий на социализма. И ми изглеждаше, че „паресията”, извикването на истината в публичното пространство е възможна панацея срещу всичко това. Но това не се оказа вярно, а и публичната сфера катастрофира, медиите бяха превзети от сензационното, криминалното и брутално фамилиарното, които се продаваха добре; така пазарът в неговия брутален вариант измести публичното и политическото.
Чрез езика и политиката на тези медии цинизмът на социализма беше усилен, беше хиперболизиран и беше превърнат в... не зная какво да кажа.
Е, това не са тотални мрачни истини, казаното със сигурност не важи за цялото общество, тъй като, както казах, в България такова нещо като „цяло общество” просто няма. Сигурно има острови, има отделни общности и групи, форуми, които са съвсем различни. Особено сред младите хора. Но съществува един масов, пазарно и медийно тиражиран българин - трансформирано и доведено до кресчендо наследство от социализма, чийто цинизъм се хиперболизира в края на прехода. Освен това, в масовия и тъжен вариант въпросният циничен продукт видя, че баницата е разпределена и преразпределена, за него няма шанс и съвсем, така да се каже, му отпусна края, съвсем се затвори в микросредите, в бруталния си егоизъм, в мрачната си антисоциалност, за които става дума.
Христо Буцев: Аако не бяхме завили на 180 градуса от едно колективистично виждане на обществото към едно индивидуалистично, ако бяхме продължили в известен смисъл да надграждаме над, извиняваме се за думата, над социализма, дали пътят не би бил различен?
Александър Кьосев: Не се обиждай, но мисля това за много глупава идея.
Христо Буцев: Това, разбира се, беше невъзможно, но питам.
Александър Кьосев: Първо, никой не знае как изглежда това „надграждане”, нямаше и няма проект за него. Самите идеологически основания за подобен социалистически проект за бъдещето са рухнали: крахът на реалния социализъм е и крах на възможността за утопия; и това е голяма трагедия на настоящето общество, което вече няма алтернативи. Второ, представата, че „ние” ще извършим някакво надграждане, е и технически невъзможна, тъй като не е ясно кой се крие зад местоимението “ние”, кои са онези, които ще „надграждат”, какво ги прави толкова единни? Ако говорим за “ние, българите”, това е чиста фикция. Българският народ е един сложен, полуразпаднат социален организъм, в който има разнообразни групи и прослойки и разнообразни скрити и по-малко скрити мрежи; и те имат разнообразни цели, да не говорим за антигражданските модели и манталитети, за които споменах. Идеята, че един целокупен народ марширува към някаква обща цел, е възрожденска, после социалистическа идея. Но такова нещо днес вече няма, социумът е конгломерат от групи и индивиди, общо целеполагане е невъзможно, възможни са баланси на интереси и права.
Христо Буцев: Имах предвид индивидуалистическата нагласа, която дойде след 1989 г. и която се насложи върху този наследен “български феодален модел”, за който говориш. Това също допринесе за потискане на гражданските нагласи.
Александър Кьосев: А кой можеше да предвиди това? Кой можеше да го управлява? Кой можеше да посочи средствата и начините, с които то да бъде спряно и преодоляно? Никой. Нима някой си представяше, че преходът ще протече така?
Христо Буцев: Тоест, в това, че т.нар. българска интелигенция не е успяла да види някакви недъзи на бъдещето, не виждаш никаква вина?
Александър Кьосев: Ако непредвидимостта и неуправляемостта на бъдещето не беше световен проблем, бих могъл да говоря за вина на българските интелектуалци.
Христо Буцев: Преди малко каза ясно една истина - ние гледахме какво е на Запад и смятахме, че ще стане същото тук. Е, вече сме със същото нещо като на Запад и със същите недъзи...
Александър Кьосев: Не, нито сме „като на Запад”, нито нашите недъзи са същите.
Христо Буцев: И кои са различните ни недъзи?
Александър Кьосев: В западните демокрации съществува гражданска култура. Съществува определен тип културен фундамент на демокрацията, който никак не е за пренебрегване. И понеже тук този културен фундамент като традиция го няма или има съвсем други културни фундаменти, при нас се получават абсурдните и странни хибриди, в които живеем. Това съвсем не е западна ситуация.
Христо Буцев: Но ако ние строим същото нещо на различен фундамент, това означава, че извършваме някакво абсурдно социално инженерство.
Александър Кьосев: Тогава никой не мислеше, че правим социално инженерство, защото никой не е планирал прехода и не е имал такива съзнателни намерения; всички работеха с очевидности и консенсусни представи (добър пример беше общо споделеният „път към Европа”), а освен това, аз и досега мисля, че много от нещата, които бяха направени по време на прехода, в последна сметка са супер позитивни. Т.е. това, че се разпадна еднопартийната система, че съществува демокрация, че бяха променени законите, че има функциониращ пазар - това са все позитивни неща. Друг е въпросът, че в българска среда тези позитивни неща раждат неочаквано и неуправляемо негативни ефекти. И ти сега казваш, че ние трябва да обвиняваме българската интелигенция за това, че не се е сетила да предвиди непредвидимото. Да управляваш хаоса, е абсурдна надежда.
Копринка Червенкова: Е, нали в началото някак си идеята беше да няма хаос, затова имаше Кръгла маса, след това имаше правителства - едно, второ, трето... Това са организиращи обществото фактори, в които влизат определени хора. Къде е тогава проблемът? В схемата или в хората?
Александър Кьосев: Изразът “в хората” не ми харесва. Аз бих казал, че тогава имаше някакви макрорешения и техните рецепти бяха ясни и консенсусни горе-долу. И тези макрорешения бяха последователно провеждани. Например, деидеологизация, приватизация. Например, реституция, възстановяване на собствеността по справедлив начин. Например, политически и законодателни реформи. Но тези макрорешения, бидейки по принцип правилни и безалтернативни, се сблъскаха с едни локални микрологики на българския живот.
Копринка Червенкова: Смяташ функционирането на живота ни като специфична българска особеност или като...
Александър Кьосев: Не само като българска особеност, а като специфична особеност на определен тип постсоциалистически общества. Антрополозите са го описали добре; те говорят за мрежи. Какво представлява мрежата – това е отказ от анонимността на граждани, на институции и на пазар, отказ от демократична среда, в която всеки функционира като анонимен индивид с определена роля и определени права. В мрежата ти разчиташ на собствената си не анонимна паяжина от контакти, познанства, лично доверие, това, което се нарича връзки, само че те имат разнообразен характер. Могат да бъдат връзки вътре в семейството, могат да бъдат връзки с патрони, клиенти, кланови връзки, връзки в банди и т.н., и т.н. Всъщност, този мрежов начин на функциониране на българското общество прави много трудно въвеждането на каквито и да е функциониращи макроинституции. Защото макроинституциите предполагат доверие към анонимния друг, към твоя съгражданин. Да не объркам някого - като казвам мрежово общество, нямам предвид Мануел Кастелс и това, за което той говори.
Копринка Червенкова: А защо така хубаво се разгърна мрежовото общество след 1989 г., вместо по някакъв начин да се свие?
Александър Кьосев: То си съществуваше по времето на социализма и на практика вторите и третите мрежи бяха начинът на преразпределение на блага и на статуси, както би казал Андрей Райчев. А защо то се разгърна така добре? Поради факта, че властта беше слаба и контролиращите механизми не можеха да му се противопоставят, властта всъщност се оказа в него, в мрежите, на микрониво И успехът в тия мрежи - който беше понякога легален, най-често полулегален, а и доста често съвсем криминален –беше много по-бърз, много по-ефикасен от този на официалните институции на демокрацията. Случиха се причудливи и донякъде перверзни  неща. Например, официалната институция на армията и полицията, които представляват, както казва класическата социология, „държавния монопол върху насилието”, бяха отменени на практика от една огромна криминална мрежа и друга, огледална мрежа от охранители. Всъщност, монополът върху насилието беше приватизиран в България. Само един потресаващ пример ще дам. Аз бях голям враг на конспиративните теории от типа плана “Клин” и съм писал даже срещу тях. Разбира се, в тотални параноични конспиративни теории и сега не вярвам. Тогава, в началото на 90-те, моето основно възражение срещу конспиративните обяснения на случващото се (че зад всичко са „ченгетата”, които скрито управляват българския живот) беше следното: в момента, в който се разформирова предишната структура на МВР, вече няма Първо, Второ и Шесто управление, вече няма йерархии и подчиненост, няма канали на комуникация, не се плащат заплати, не се издават заповеди, няма документация и архиви, няма отговорност, няма служебна дисциплина и подчинение на горестоящия - разпада се всъщност цялата институция Държавна сигурност, а с нея и ченгетата престават да бъдат ченгета. Няма как тайните служби  да бъде удържани при положение, че отсъстват институционалните рамки, които преди това са ги правили възможни. Това казвах аз тогава. Но бедна ми се оказа фантазията. Разбрах го, когато прочетох една дисертация на млад социолог, Георги Петрунлиев, ако не се лъжа, се казваше, който се занимава с генезиса на организираната престъпност в България. Първо, там прочетох статистически данни, от които ми се изправиха косите. Оказа се, че българските тежкоатлети, само борците, са били между 50 и 70 хиляди в периода между 1970 г. и 1985 г. - това включва всички елитни и не елитни отбори, всички спортни училища, всички младежки, юношески и детски школи, във всички градове и паланки из цяла България. И освен това, около десетина хиляди са били боксьори, щангисти и пр. Всички тези „тежкоатлети”, спортисти, които не са работили, защото са били на синекурни длъжности, били са привилегировани и са живеели в изолирани мъжки „братски” общности, оглавявани от треньори, изведнъж са останали без работа, без социално място; от свръх привилегировани, те изведнъж са се свлекли на дъното на обществото, което вече не е имало нужда от тях. И точно този ресурс на безперспективност и отчаяние за тези хора е бил използван. Създаването на новите мрежи, възпроизвеждащи старите хоризонтални солидарности и вертикални единоначалия е станало по следния начин. Примерно определено лице, неизвестен, тъмен и незнаен субект от бившата ДС, извиква един безработен борец и му казва: “Искаш ли да работиш за мен за 1000 лв.?” Оня, който дотогава е получавал 300 лв. държавна заплата и му се е виждала много, казва: “Искам, разбира се”. “Намери ми пет като тебе, те ще получават по 700 лв.” Петимата намират още по трима, които получават по 500 лв., и се получава една първична ядка. В момента, в който първичната ядка извърши първата мокра поръчка, тя вече е от другата страна на чертата. Бившите офицерите от ДС, тайни началници на подобни ядки, поддържат връзка помежду си и, стъпка по стъпка, във връзка с интереси и преразпределяне на пазари и сфери на влияние, възниква постепенно гигантска нова-стара мрежа, която приватизира насилието и страха – а това, както видяхме, са много мощни капитали в обществото на прехода.
Така новите криминални и охранителни мрежи някак си дублират предишните ченгесарски институционални структури, използват наследената власт и компетентност, възпроизвеждат тяхната комуникация, дисциплина, йерархия, вътрешна солидарност и усещане за привилегированост и безнаказаност. Искам да кажа, че този мрежови манталитет, при това на фона на конкретно възникналите спортно-криминални обстоятелства, е бил ясен на хората от Държавна сигурност, те са го използвали, при това в своя полза; дори може да се каже, че са го управлявали и го управляват и до днес И така са създали огромни работещи машини на базата на същия този мрежови, кланов манталитет. Тук думата „клан” е може би по-добра. Всъщност, основните преразпределения на богатствата, връзките и социалния капитал, основните разпределения на властта са текли по един подводен начин, през клановете, а не по публичния начин, за който ние сме си мислели и сме се надявали.
Трябва да се подчертае, че не само това прави прехода. Естествено, ако не беше публичната революция на 1989 г., когато стотици хиляди, даже милиони излязоха на улицата и казаха: “Не, не искаме повече”, нищо нямаше да се случи, мрежите нямаше да избуят. Истинският политически и публичен обрат беше извършен от тези милиони хора. После обаче това беше монополизирано от други, които стояха хитро отзад и по различни начини консумираха финансовите и властовите изгоди.
Копринка Червенкова: Каза преди малко, че властта е била слаба... В какъв смисъл слаба?
Александър Кьосев: Ами то е добре властта да е слаба. Когато една държавна власт е слаба, се предполага, че гражданското общество е силно. Но у нас държавната власт - слаба, гражданското общество почти не съществува, а има криминални и квази-криминални мрежи.
Копринка Червенкова: Няма ли в случая някаква грешка заради тази крайна либерализация, в която беше хвърлено обществото в началото?
Александър Кьосев: За да има грешка, трябва да има субект на грешката. А и случилото се не е либерализация, а безвластие, аномия. Нали затова говорих преди малко. Кой е този, който сбърка?
Копринка Червенкова: Едни хора, които бяха оторизирани чрез избори да извършат определени нещо, а те, вместо това, пренесоха тук готови модели...
Александър Кьосев: За разлика от Филип Димитров, който беше човек от нашата черга, интелектуалец, но стана министър-председател, аз не съм бил политик. Но - казвам го сега ретроспективно и реторично: ако бях на мястото на Филип Димитров, щях да постъпвам като него. Е, той извърши редица грешки, да кажем, приватизацията на ТКЗС-тата, тежкото разграбване на инвентара, всички знаем за тези неща - но кой би могъл да бъде застрахован от подобни грешки? Нали трябва да имаш опит, управленски опит, административен, откъде да дойде този опит?
Копринка Червенкова: Аз говоря за друго – за една среда, която беше съвършено неподготвена за либералните закони, които просто й се наложиха отгоре като решетка и резултатът стана уродлив.
Александър Кьосев: Сега, нека да си спомним израза “шокова терапия”. И „сабления удар” на Балцерович, радикалните либерални решения. Тогава това бяха магически думи и всички им вярвахме. Защото всички искахме по някакъв начин преходът да завърши бързо (а и тези рецепти донякъде проработиха в други контексти). Аз си спомням как в началото на 1990 г. някой ми каза, че най-рано след 5 години ще се оправим, а аз му казах: “Ти си луд”, струваше ми се невъзможно да чакаме толкова дълго А ето, 20 години минаха, ние не сме се оправили.
Копринка Червенкова: Ти си очаквал да се оправим по-рано ли?
Александър Кьосев: Ами да. Оптимизмът е мощна сила... 5 години по това време ми се видяха неистов срок. А ето че две десетилетия след това нищо не се е оправило фактически, властта на групировки, корпоративни интереси, кръгове, контра-кръгове и пр. продължава. Страшно много неща, за които ние не сме и мечтаели, са се случили и са реалност, а някак си животът не е по-добър, не е такъв, какъвто на нас ни се иска.
Копринка Червенкова: Сашо, не е ли това най-голямата илюзия – животът ни да е такъв, какъвто ни се иска? Нали на всеки нещо различно му се иска, както сигурно казва твоят индивидуализъм...
Александър Кьосев:Значилитова, черазличнитеисканиянемогатдаиматобщиправиланаиграта?
Копринка Червенкова: Оказа се,че не могат...
Христо Буцев: Понеже спомена Балцерович, отново се връщам на фундамента... Първо, Полша е абсолютно различна страна. Второ, е много по-голяма страна. И т.н. Не трябва ли ние все пак, в интерес на нашето собствено духовно здраве, да погледнем назад и да видим в тези 20 години какви са грешките в мисленето ни. Ето, това е една грешка – да смяташ, че след като в Полша нещо е станало, може да стане и в България със същите темпове, със същия размах, със същата ефективност. Не е ли в интерес въобще на здравето на интелигенцията и на страната да се огледа критично този период? Не е вече дошло това време, питам?
Александър Кьосев: Първо, аз в някакъв смисъл, описвайки това, което се случва, точно това правя, аз имам критична позиция към него. Но вие изглежда искате моята критична позиция да се обърне към самия мен и да кажа: “Аз сбърках, че не съм предвидил тези работи”.
Копринка Червенкова: Не това искаме. Но през цялото време говорим така, сякаш сме наблюдавали въпросните работи от космоса. А не е така... Имало е хора сред нас (и част от тях ние познаваме), които са ги вършили.
Александър Кьосев: Винаги има субект, винаги има хора, които движат едно или друго нещо. Но първо, тези хора не са нещо единно - нито един човек, нито една група, нито една прослойка. Те са много и различни прослойки и групи, които имат различни цели, различни проекти и в социалното пространство тия различни цели и проекти се блъскат и се бият понякога един с друг. И се наслагват един върху друг. В процеса на това наслагване се случват надлични и надсубектни обективни процеси, спрямо които отделните дейци до голяма степен се оказват подвластни, а често не ги и разбират, дори не разбират, че са подвластни. Така че се случват не само неща, движени от хора, а и безсубектни процеси, ефект на състоянието на обществото. Сигурно има някъде мъдри управленци и политици, които знаят как да мислят и да управляват донякъде дори тези процеси. Ние не бяхме от тях, със сигурност не бяхме от тях. А и се съмнявам, че въобще в света на прехода е имало такива, които да могат да направят обратно, както казва Бжежински, „от омлета яйца”. Така или иначе, ние не успяхме да управляваме хаоса, по-скоро хаосът ни повлече със себе си.
Копринка Червенкова: Да, повлече ни, но хора като теб са в някакъв смисъл, освен участници, и привилегировани наблюдатели, хора с друг капацитет. И затова сега си говорим...
Александър Кьосев: Не, съвсем не тълкувам себе си само като наблюдател. В микромащаб аз мога да кажа следното: без да съм бил политик, съм се опитвал да правя конкретни неща, политики в конкретни сфери, например във висшето образование. В Нов български университет аз създадох департамент. Има документи каква е била моята визия за този департамент, какво тази катедра по Нова българистика е трябвало да прави. Случиха се разни неща, които бяха на чисто човешко ниво. Аз напуснах НБУ поради конфликти и поради, да кажем...
Копринка Червенкова: ... чуден характер.
Александър Кьосев: Моят характер чуден, на други - не по-малко чуден... Така или иначе, от моя замисъл за департамента не е останало абсолютно нищо. Той функционира по своя логика. Което показва, че институции и надлични неща трудно се управляват. Не е невъзможно, съгласен съм. Но ние, моето поколение, не се справихме. И в случая с департамента мога да бъда обвинен в конкретни неща. Онова, което искам да кажа, е, че съвсем не е било лесно, нито пък е било лесно предвидимо.
Копринка Червенкова: Докато беше в Гьотинген през 90-те, наблюдаваше ситуацията и отвън. Тоест, гледната ти точка става двойно привилегирована... Та какво се виждаше оттам?
Александър Кьосев: Азмного дълго време не виждах този двоен и троен план на прехода - че процесите текат на няколко етажа, че между етажите има сложни напрежения и те не си приличат един на друг. Бях фиксиран донякъде в публичната сфера и в това, което става в публичната политика: как народът излезе на улицата и с обикновени викове на протест промени една 45-годишна система. Моята болка и страст бяха критичните гласове на тази публична политика; и как те трябва, според мен, да играят ролята на коректив на масовото публично мнение, склонно и към наивности, и застрашено от популистки манипулации И дълго време смятах, че най-важната функция е тази – за хора като мен, по принцип най-важната - на критичните гласове, които представят културна и философска алтернатива на това, което масово се случва в момента. Мислех, че ролята на подобни гласове е да създават един друг хоризонт - така че онези, които директно действат, да имат някаква друга гледна точка; да имат корективи, да имат образци, да имат критически модели. Няколко неща обаче се случиха. Първо, никой не гледаше корективите и моделите и просто тези критически гласове загубиха функция. (Те може би са били и твърде нарцистични, но това е друга тема. Или може би не са намерили правилната риторика, с която да говорят на населението.) От другата страна, от страната на политиците, на десижън мейкърите, на тези, които реално са управлявали нещата, никакво кой знае какво внимание към подобни гласове нямаше: те имаха властта и това им стигаше, акъл не им трябваше. А във втората половина на 90-те критическата политическа и културна публичност, както казах, беше постепенно обградена, заскобена и маргинализирана от една комерсиална публичност, която постепенно се маркетизира напълно – тя даже въобще престана да бъде публичност.
Така че в някакъв смисъл аз бях жертва на собствената си илюзия, свързана с това, че не можах да предвидя нито ограничената роля, нито нерадостната съдба на българската публичност. И не можах да си дам сметка за това, че тя ще бъде завряна така в ъгъла, както е в момента. През цялото време си мислех, че процесите текат през нея, че те са дискусии за демокрация, протести и желание да се премахне „живота в лъжата”. Връщам се към това, което казах в началото – идеята, че социализмът и комунизмът са език, който може да бъде атакуван публично. А другите процеси, които междувременно течаха в други етажи на обществото, поради липса на интереси и поради липса на компетентност, не ги виждах добре и не можах и да кажа нищо съществено по тях. Едва след това, след като съм вече прочел разни социологически и антропологически трудове, които дават съвсем друга гледна точка, започнах да мисля малко по-различно.
Копринка Червенкова: И да си даваш сметка, че нещата са станали такива, каквито са, и друг вариант не е имало?
Александър Кьосев: Не, не е това. Не казвам, че отдолу има един циничен народ, който винаги си е бил тъп, прост и еди-какъв; не, не казвам това. Казвам, че в България е текъл дълъг процес на декултурация, унищожаване на граждански ценности, свеждане на обикновения човек до цинично същество. И това наследство действа, нещо повече, вместо неговото влияние да бъде ограничено от новите институции на демокрацията, то беше усилено по различни начини по времето на самия преход.
Копринка Червенкова: Защо, според теб, обединените в началото на прехода критически гласове се разпаднаха, а старата номенклатура си стои, не мърда.
Александър Кьосев: Е, това е една от тайните, на които и аз се чудя непрекъснато и я изживявам като лична трагедия. Но колкото и да е странно, хората в притеснена и бедствена ситуация започват да се карат помежду си. Вместо да създадат мощен колектив за самоспасение...
Копринка Червенкова: Другите обаче създадоха мощен колектив за самоспасение, който съществува и днес, без да е необходим - те вече се спасиха. Защо този кръг оцеля, а всичко останало се разпадна?
Александър Кьосев: Вероятно това е свързано с факта, че интелектуалните общности, които съществуваха преди 1989 г., са били ефект на външния натиск и на външните ограничения. Поради това, че, примерно, тогава нямахме своя истинска професионална и интелектуална среда на местата, където работехме, общувахме през клетките на социалистическата държава – не непременно с колеги, а с различни художници, с философи, архитекти, които мислеха сходно – така формирахме една допълнителна среда, която тогава изглеждаше много сплотена, интимна и близка до момента, до който има външен натиск. В момента, обаче, в който външният натиск изчезна, всеки от тези хора тръгна да си търси пътя, тръгна да си търси своята професионална и интелектуална реализация. И така те взаимно се отдалечиха по разбягващи се траектории, които трудно можеха да бъдат предвидена: и общността се разпадна. Тук има един ефект на експлозията при махането на капака. И хората се разлитат в различни посоки, общото не може да бъде вече удържано... Освен това, всеки от членовете на тогавашните интелектуални общности вярваше в трудно спечеленото, мъчително спечеленото интелектуално верую, което си е създавал толкова бавно и с такава мъка - и съответно е фанатичен и ревнив на тази тема, не приема другите верую и техните житейски траектории И по тази причина ние, които бяхме близки приятели, сега се оказахме много далеч един от друг - има между нас професионални фундаменталисти, има постдадаисти, има и цинични политици, а има и мафиоти от бившите среди, в които съм се движил. Така че житейските траектории на тези хора ги отведоха прекалено надалеч, за да може днес да става дума за каквото и да е общност. А от нашата общност не можа да възникне мрежа по интереси от гореописания вид.
Копринка Червенкова: А другите? Тези, които и досега се държат като закопчани един за друг. При тях защо не се случи разбягване?
Александър Кьосев: Едно от най-странните неща е особеният тип идентичност, която създаде Българската комунистическа партия, по-късно Българска социалистическа партия. Навремето Андрей Райчев беше писал, че има син етнос и червен етнос. С което искаше да каже, че няма политически формирования, партия плюс нейни поддръжници, фенове, електорат, а има по-скоро нещо като племе, което има червена или синя идентичност. Той се оказа прав наполовина. Защото синият електорат вече отдавна не е племе, не е някакъв “етнос”, който да поддържа своята идентичност, той се разпадна и разлетя, а останалото синьо твърдо ядро се маргинализира до незначителна група. Докато виж, червеният електорат, въпреки всички разпадания и крушения на БСП, е една много сериозна социална група в България. И те имат усещане за вярност, някакъв вид лоялност към едни героически митологии, които са невероятно смешни, като ги чуеш, но за тях са валидни. Това все още чака своето обяснение.
Христо Буцев: Ти не смяташ, че България трябва да има нова левица, или..?
Александър Кьосев: Аз имам голям, принципен проблем с левицата, тъй като тя се нуждае от утопия, а, както казах, ако има някакъв гигантски философски проблем, това е смъртта на утопията. Утопическият проект е невъзможен вече. А всяка критика, впрочем, се прави на базата на скрит утопически проект, имплицитен. И това е много сериозен проблем, това не е само проблем на левицата, то е проблем на целия свят. Това, че наличният социален и икономически ред изглежда безалтернативен. И не е възможен цялостен проект за неговата промяна.
Копринка Червенкова: Още Франсоа Фюре го беше казал в далечната 1989-а, че сега човечеството, като се събуди сутринта, изведнъж ще види, че е вече без хоризонт.
Александър Кьосев: И каква е тази левица, която няма хоризонт? С какво се занимава тази левица? Тя пропагандира някакви ценности, които обаче плуват в безвъздушното пространство, защото са лишени от основание. Това за т.нар. „нормален” свят. А що отнася до България, основният проблем с левицата е нейната имитация - не става дума за левица, а за нещо, което се прави на такава поради кланови интереси.  
Копринка Червенкова: А какво става в средите на младите? Имат ли те някакви идеологически предпочитания?
Александър Кьосев: Има някакви, вероятно антропологически, константи – нуждата от идеализъм, младежки романтизъм, нужда от перспективи и хоризонт... Спомням си как веднъж имах урок по българска литература в едно училище - беше ме поканила моя бивша студентка - и преподавах Вапцаров: “Сън”... Казах, че това стихотворение трябва да бъде прочетено от гледната точка на нашия тоталитарен опит. Беше още някъде 1996-1997 г. И стана едно момиче, очевидно възторжена почитателка на Вапцаров, и каза: “Г-н Кьосев, този опит си е ваш”. Смаях се. Защото наивно си мислех, че опитът може да се предава от поколение на поколение и между поколенията е възможен диалог; в конкретния случай се оказа, че няма такова нещо. Та този романтически идеализъм, който може да бъде объркан с лява позиция, е характерен за младежта. Тя по естествен биологически начин е лява. И в това няма нищо лошо. Но и по отношение на тази романтическа рамка обаче, според мен, настъпва нещо като феодално фрагментиране и изолиране, тъй като възникват младежки общности, които нямат нищо общо една с друга, нямат гражданска обща програма; и защитават най-разнообразни частни каузи, между които няма общ знаменател. Едната е примерно за прелетните птици, другата е за озоновата дупка, третата е за борба срещу Макдоналдс, четвъртата е да спасим еди-кой си болен приятел, петата е да намерим убийците на Стоян и т.н., и т.н. Влизате във Facebook и виждате поредицата от невероятно много каузи, които нямат общ знаменател, нямат сплотяваща обща гражданска идея. Така да се каже, това са каузи “на парче”. И в някакъв смисъл са по-скоро фенски мании, отколкото каузи - събират някакъв кръг от почитатели, живеят известно време с това, фанатизират се провизорно, после се появява друга кауза. Между това каузионерство и предишното революционерство има огромна разлика. Защото революцията като идея и програма предполага цялостно преустройство на целия свят, утопичният проект по презумпция е световен.
И това фрагментаризиране на мечтата, фрагментаризиране на идеализма е нещо, което е част от съвременната феодална ситуация. Ние, от една страна, живеем в стари държави, в стари национални институции и сме принудени да спазваме техните правила. От друга страна, живите форми на живот са вече такива, че те са донякъде малки, частни, местни и локални. От трета страна - могат да бъдат и глобални, да бъдат глобални мрежи, мобилни потоци, пейзажи и пр. И между тези три форми на нашето съществуване има голяма напрежение.
Копринка Червенкова: А има ли напрежения между различните поколения? Примерно между нашето, това на 40-годишните и на най-младите... Има ли драматични луфтове между тези три поколения?
Александър Кьосев: Ако погледнем в момента хората, които са на власт – и икономическа, и политическа, и медийна, това са именно 40-годишните. А 50-годишните са вече маргинализирани и са извън политиката... Активното поколение е точно на 40-годишните и според мен то е в тежка тревожност и в незнаене какво да прави, защото първоначалният кариерен устрем се е сблъскал с някакви екзистенциални ограничения и са започнали да усещат, че животът не е само това.
Копринка Червенкова: Какво е положението при най-малките, студентите ти?
Александър Кьосев: Те живеят в един безалтернативен капитализъм и вътре в него са си открили микропространства, които са странни и особени; и има, както казах, разнообразни поредици от микрокаузи, които засега ги задоволяват напълно. Те са в голяма изолация, според мен, и поради тази причина са тежко деполитизирани в класическия смисъл на думата. Правят микрополитики, но не и макрополитика.
Копринка Червенкова: Не обсъждат ли възможността след 10-15 години да поемат управлението на тази държава?
Александър Кьосев: Страхувам се, че въобще не мислят за това. Освен това нито един от тях не е сигурен, че ще остане в тази държава. Пътят им е отворен, те са мобилни хора, могат да отиват и да се връщат или да не се връщат, ако решат. Те са много наясно с тези отворени възможности. Впрочем, това води до друг вид тревожност, много тежка - това са хора, които донякъде имат фикс идея на тема пътуване и са в тежка треска, ако не пътуват, ако не се движат. В някакъв смисъл те са нови номади.
Копринка Червенкова: Това означава ли, според теб, че днешното общество абсолютно не е в състояние да произведе свои ментори - интелектуални, граждански ментори.
Александър Кьосев: Първо, вероятно те са невидими, тези бъдещи харизматични автори на идеи; ако ги има, са невидими. Ще направя една аналогия. Преди време езикът на компютрите беше труден, изискваше математически познания, не можеше да бъде научен лесно, но, така или иначе, да управляваш ДОС, дискови операционни системи, можеше да се научиш, там имаше някакви елементарни команди. Все повече и повече между програмистите и тези, които ползват компютъра, расте социалната бездна. Компютърът става все по-лесен за ползване, има интерфейс, който е ужасно детински - всички икони са разбираеми и елементарно лесни за ползване. А да направиш една програма, един софтуер за компютър, става вече невероятно трудно. И онези, които правят програми, софтуеристите, все повече се затварят в изолирани общности, в които само те разбират какво си говорят и какво правят. Предполагам, че подобен тип специализация настъпва и в много други сфери на живота, включително в интелектуалната, и авторите на евентуални водещи социални идеи ще бъдат от подобни харизматични микрообщности. Където ще се случват невидими атомни процеси... А навън ще цари безхаберие и лесна употреба.
София, 14 октомври 2009 г.
P.S.
В този брой, излизащ непосредствено преди двайсетгодишнината на 10 ноември, продължаваме поредицата „За 1989 година и след това” с разговор с Александър Кьосев. Той е добре известен на читателите, за да го представяме. Решихме, че една среща с него – един от най-активните участници във вестника непосредствено след промените – ще е и едно напомняне за тогавашната „Култура” и нейните самоотвержени автори, търсещи своите и на българското хуманитарно знание нови пътища.
Присъствието на Миглена Николчина и Жерминал Чивиков в броя допълва усещането ни, че вестникът от ония години продължава по познатия си път – на търсенето.
Култура

 



  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”