Български  |  English

Клод Леви-Строс (1908 – 2009)

 

Малко учени са поемали риска да отидат толкова далеч в изследването на скритите механизми на културата, колкото Клод Леви-Строс. Изпробвайки разнообразни и взаимно пресичащи се пътища, той се стараеше да разбере онази голяма символическа машина, която побира всички аспекти на човешкия живот – от семейството до религиозните вярвания, от произведенията на изкуството до маниерите на маса. Парадоксът на голямото творчество, онова, което е наистина решаващо и новаторско, е, че то може да бъде характеризирано с няколко думи.

Така бихме могли да кажем, че Леви-Строс дешифрираше солфежа на духа. Или поне, че се приближи изключително много до него със силата на научната строгост и понятийно новаторство. Говоренето за солфеж на духа не означава просто да разширим тази музикална метафора, която винаги е присъствала в работата на антрополога. Трябва да разбираме формулата буквално. Въпреки че всекидневно тананикахме припевите на обществения живот, въпреки че знаехме наизуст мелодиите на митове и сватби, ние не знаехме какво организира тези системи. Нашето съзнание не ни разкрива по спонтанен начин нищо за процесите, които действат в обширната област на социалната символика. Ето защо ние нехаехме за техните правила на функциониране и закони на свързване. Липсваше ни солфежът.
Зад разнообразието от мелодии този солфеж експлицира правилата, които ги пораждат: акорд, преобръщане, трансформации. Той определя форми (канон, фуга, соната...). Няма да сгрешим, ако кажем, че подходът на Леви-Строс се стремеше към аналогична цел. Това, което го привличаше, беше преди всичко разкриването на невидими организирания и закони, стоящи под отблясъците на социалните привидности. Той беше от онези, които мислят за геология, когато съзерцават пейзаж, или, изправени пред купища цветя, мечтаят за ботанически класификации.
Ето защо, зад смайващото преплитане на правилата на родство, на тотемите и митовете, зад привидната какофония на икономическата размяна и на художественото творчество, той се посвети на откриването не просто на някаква изолирана и уникална партитура, а на определени структури, които пораждат всички тези неща, независимо от волята на актьорите и техните индивидуални съзнания.
В основата си винаги един и същ, този подход позна множество епохи и последователни точки на приложение. В началото Клод Леви-Строс се насочи към родството, чието видимо лице изостави, за да извлече в дисертацията си неговите „елементарни структури”. След това се съсредоточи върху тотема и проясни неговата енигма, като по този начин напусна терена на привидните аналогии, за да схване по-добре глобалните игри. Дълго време той бе фиксиран върху митологията и произлезлите от това четири монументални тома (между 1964 и 1971 г.) проучиха трансформациите и особеното функциониране на езици, народи, та дори на места и времена, независимо от решенията на отделните индивиди.
Тази грижа за структурите, за комбинаториките, за кодовете на трансформация приближава Клод Леви-Строс до учените и най-вече до математиците. Но тя го свързва и със серия философи, които, от Платон до Кант, признават централното място на формалните процеси.
Тук се намира сърцевината на това творчество и на неговото главозамайващо съдържание. Понеже в анализа на всички тези хиляди митове, които „се мислят помежду си”, откликват си, без да се познават, и се комбинират, без някой да го е решил, виждаме да се очертават универсални ментални процедури.
Този подход към солфежа на човешкия дух продължава и придружава схематизма на Кант, структуралната лингвистика на Роман Якобсон и Лакановата психоаналитична теория за означаващото. Резултатът е още по-впечатляващ, доколкото този анализ говори за народи и култури, които нямат регистрирани контакти едни с други. Историкът – като Жорж Дюмезил, който също бе запален по структуралната перспектива – сравнява единствено митове, които произлизат от народи, поддържащи ясни връзки помежду си. Освобождавайки се от това ограничение и сблъсквайки митовете на американските индианци с тези от Япония, например, Леви-Строс откри теоретични перспективи, които са от интерес не само за специализираната етнология, но и за общата антропология – изследването на човешкия дух.
Няма съмнение, че това е негова запазена марка, която се явява постоянно, въпреки криволиченията и изгнанията, и показва неговата силна връзка със строгостта на философите. Леви-Строс непрестанно показваше предпочитанията си към тях.
Син на артист (баща му е художник), още като малко дете той насочва вниманието си към понятията и когато през 1927 г. е приет във Висшето нормално училище, избира философията. През 1932 г. се дипломира и започва да преподава. Отегчението обаче го обзема бързо и желанието за „преживян сред индианските общества опит” надделява: през 1935 г. той заминава за Сао Пауло. Там преподава в продължение на три години, като междувременно прави множество изследователски посещения в племето Бороро, а след това и у Намбикауара, придружаван от своята първа съпруга Дина Драйфус, за която се жени през 1932 г. След завръщането им във Франция през 1939 г., те се разделят и впоследствие антропологът сключва още два брака – през 1945 и 1954 г.
Уволнен от преподавателския си пост заради антиеврейските закони по времето на Виши, Леви-Сторос отива в Ню Йорк, където често се среща със сюрреалистите и се свързва с Якобсон, чието влияние е определящо за оформянето на неговото творчество. Периодът след Втората световна война е време на нестабилност за този млад изследовател, чиито основни творби тъкмо започват да излизат и когото институциите все още не признават. Културeн аташе в Ню Йорк и след това пратеник на ЮНЕСКО в Индия и Пакистан, той става член на Висшето практическо училище през 1950 г. с подкрепата на Жорж Дюмезил.
На широката публика Леви-Строс става известен след публикуването на Тъжни тропици през 1955 г. Пътен дневник, подкрепен от един бистър и чувствителен стил; характерна със свободните си размишление върху знанието и тогавашната епоха, тази книга е литературно постижение, което тутакси се превръща в пазарен успех, а много скоро и в основна референция[1]. Много нейни страници стават част от училищни антологии. Тук вече откриваме един разтревожен от бедствията на планетата пътешественик, разтерзан от разрушението на човешкото многообразие и загрижен за екологията, много преди този термин да навлезе широко в употреба. Личи се и неговото пристрастие към будизма и резервираността му към исляма. Тази резервираност е толкова силна, че ако някои, незабелязани навремето, страници излезеха днес, те биха стрували на автора яростни протести.
След публикуването на Структурална антропология (1958) и избирането му за професор в Колеж дьо Франс, Леви-Строс разгръща изключителна писателска и организационна дейност, която му спечелва нарастващо световно признание. След Дивото мислене (1962) и четирите тома Митологики е очевидно, че това е едно от най-големите творчества на този век. Вече е трудно да се говори за човек, общество и размяна, без да се държи сметка за неговия принос.
Паралелно с това върви пътят на честта. През 1973 г. Клод Леви-Строс е избран за член на Френската академия на науките, през 1985 г. придружава Франсоа Митеран в Бразилия, колекциите му от предмети са изложени в Музея на човека през 1989 г., фотографиите му от Бразилия са издадени през 1994 г., а специални броеве честват деветдесетия му рожден ден.
През 2005 г. ЮНЕСКО отпразнува шейсетия рожден ден от основаването си и оторизира своя бивш сътрудник да произнесе речта по откриването на празничната церемония. Тази реч ще остане модел за уместност и яснота, въпреки че нейният автор бе вече почти на един век. В нея, позовавайки се на Русо – един от неговите учители заедно с Монтен – той припомни за заплахите, на които нашата необуздана експанзия изложи природата и човечеството. Понеже, в крайна сметка, Леви-Строс не разделяше опазването на културното многообразие от опазването на природното.
В една забързана, объркана и масово ориентирана към опростяването и безволието епоха, този човек често минаваше за дистанциран. Но всички онези, които имаха шанса да се приближат поне мъничко до него, знаят колко добре този универсален и дълбоко привързан към достойнството на всички народи дух можеше да скъсява дистанцията и да бъде приятелски настроен, верен и сърдечен; най-вече, ако човек съумееше да издържи на неговия поглед, колкото и стоманен да беше той.
Високомерен? Не. Той бе просто взискателен, свръх интелигентен и не понасяше лъжата. Очевидно това са вече много недостатъци, особено ако си и автор на едни от най-значимите творби на XX век. В контекста на днешната какофония, той бе една образцова партитура. А заедно с този солфеж – високомерната елегантност на един музикант по дух.
 
Текстовете за Клод Леви-Строс, поместени в LeMonde от 5 ноември т.г., преведе Момчил Христов


[1]  Тогавашни членове на академията Гонкур споделят, че ако книгата бе излязла не с етикета „научна литература”, а „художествена”, всички щели да гласуват тя да получи престижната награда. (Бел. ред.)

 

още от автора


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”