Андрю Дейвидсън: Писателят трябва да вярва на преводачите си
На 17 ноември т.г. София беше поредната спирка от световното турне на писателя Андрю Дейвидсън (1969), на която той представи българското издание на романа си “Гаргойл”, публикуван на над 30 езиказа една календарна година. У нас книгата е преведена от Ралица Кариева за ИК “Прозорец”. С Дейвидсън се срещаме на следващата сутрин, за да говорим за гаргойлите, които спят в зимата на камъка... и на литературата.
Разговор с писателя Андрю Дейвидсън
- Току-що участвахте в предаване на националната телевизия. Вашата ексцентрична героиня, скулпторката на гаргойли Мариан Енгел, обаче, няма телевизор - и отчетливо страни от медийните нововъведения. Трябва ли един истински писател да бъде медиен човек?
- Въобще не е наложително. Мнозина автори се справят прекрасно, живеейки в изолация. Аз обаче се нуждая от медии: всеки ден чета по два часа новините в интернет, преди ерата на интернет четях по пет вестника. Щастливец съм, че мога да сравня двете епохи. А и всяко четене днес е добро четене. Бих искал да ви излъжа, че чета само Данте, Шекспир и Милтън, но си падам и по клюкарските списания, и по евтините кримки. Като писател е добре да имаш критерий какво наистина е лошо писане.
- Но сте избрали Данте и „Ад”, за да разкажете нашата съвременност. Защо тях, а не „Кентърбърийските разкази” на Чосър или „Декамерон” на Бокачо? Те не пасват ли повече на нашия разгул?
- Не аз - Данте ме избра. Когато почвах да пиша, нямах представа, че ще стигна до него. Моят централен мъжки персонаж има тежки обгаряния след катастрофа. В болницата да оцелее му помага Мариан Енгел, която от своя страна пък ме заведе в средновековен немски манастир, където някога е преписвала манускрипти. Тогава се наложи да се запозная дори с Майстер Екхарт. И всичко това, за да разкажа както трябва историята на един човек, прекосяващ собствения си ад с помощта на Мариан.
- Вашият Вергилий обаче е жена...
- Мариан същевременно е и Беатриче. Но тъй като разказът се води от първо лице, я виждаме само през очите на обгорения разказвач. А той е твърде влюбен в нея – и я идеализира.
- Влюбен в нея или в нейните фантасмагорични разкази, в които тя разказва за връзката им от 700 години насам?
- Мариан не може да бъде откъсната от своите разкази. Тя твърди, че това е нейното минало, че тя действително го е преживяла. И разказвачът, въпреки че е голям циник, иска да й повярва. Но с друга част от себе си не вярва нито в нея, нито в Господ, в никого. Разумът му нашепва да не й вярва, но сърцето му сочи обратното...
- Правилна ли е интуицията ми, че личността и гласът на разказвача се усложняват все повече и повече в хода на действието?
- Да, защото конфликтът в него се задълбочава.
- Но пък колкото повече езикът му се усложнява, толкова по-голямо облекчение изпитва в трагедията си.
- В началото моят герой има ясни представи кое е истина и кое не от историите на Мариан Енгел. До този момент той е живял, отдаден на наркотиците и порнографското кино, в което се е снимал. Живял е без никаква любов и вяра в бъдещето, еднопланово. Когато Мариан навлиза в живота му, неговото сърце се отваря, погледът му обхваща света по-широко, вижда нови възможности за човешко съществуване. Да, със сърцето се отварят и очите. Проблемът обаче е, че различните парчета информация, която получава, влизат в противоречие едно с друго. Той винаги много е четял, намирал е истината за живота само в книгите. Вярва безпрекословно в науката. И в един момент при него идва една жена, която му разказва какво е преживял преди 700 години. Как изцяло да й повярва, че това е истина. И в същото време той й вярва с частица от себе си. Това е вътрешният му конфликт. Това, което вие намирате като промяна на езика, ме заинтересува много, може ли да ми го обясните?
- В началото имаме едно сковано езиково съзнание. От унищоженото в пожара тяло е останала само речта. И колкото повече героят се завръща към тялото си, толкова повече езикът му се усложнява и нюансира.
- Прав сте. Затова и за пръв път в живота си престава да изпитва нужда от наркотиците.
- Но точно тогава съзнанието му се превръща в центрофуга – и тук е най-плътният диалог на „Гаргойл” с „Ад”...
- ...За да може мъглата в главата му окончателно да се разсее – и той наистина да види света. Най-много всъщност ми харесва това, че моята книга предизвиква най-различни тълкувания. Аз също имам своето разбиране за „Гаргойл”. И макар да съм авторът на този текст, не смятам, че моята гледна точка е по-меродавна от вашата. Животът на една книга се дължи колкото на читателя, точно толкова и на писателя.
- Но и на преводачите. Книгата ви е публикувана в 30 страни по света. Има ли разлика в преводаческите тълкувания на текста? Или нарушени интерпретативни баланси?
- Не мога да се изкажа правдиво за преводите, но един писател трябва да вярва на преводачите си, още повече, че аз съм от тези, които са готови да им помагат в тяхната работа. Моята приятелка е българка и тя ме увери, че българският превод на Ралица Кариева наистина си го бива.
- Една от най-хубавите интерпретации на „Божествена комедия” е на Филип Солерс: той твърди, че Данте описва посвещението на ученика от страна на учителя. Винаги ли се влюбваме в учителите?
- Само в добрите. Аз съм се влюбвал в много учители по писане. Не, не в университетските си преподаватели, а в писатели. Когато бях на 20, пишех поезия като поезията на Ленард Коен, е.е. къмингс, Силвия Плат, като Милтън и Блейк. След това прописах пиеси – и почнах да имитирам Тенеси Уилямс. После влязох в прозата, пишейки като Томас Харди. За мен това беше най-добрият начин да се науча на писане. Исках да разбера как те успяват да го направят. Едно от най-големите предизвикателства пред младия писател е в това, че той все още няма собствен глас. Прекарах дълго време в имитация на чужди гласове, натрупвайки технически умения. Чак когато станах на 30 години, усетих, че съм натрупал достатъчно интелектуален багаж, за да търся свой собствен глас. Много се радвам, че дотогава не публикувах абсолютно нищо. Младите хора са твърде обърнати към себе си и затова писането им е по-сиво. Просто трябва да изминеш този път, въздържайки се от публикации.
- Вашият Вергилий Мариан Енгел изчезва. Но следи от кои учители има в книгата ви?
- Моят любим писател е Томас Харди, но в книгата ми няма нищо от неговия опит. Ще ми се да вярвам, че имам нещо общо с Том Робинс (Робинс е познат у нас с „Каубойките също плачат”, „Бърни кълвачът”, „Вила Инкогнито” - бел.ред.), да имам игривия му и лек език, който ме кара да се смея. Това е страшно сериозна литература, която отказва да се вземе насериозно. Много харесвам Набоков и въобще не мога да се сравнявам с него, но ми се ще да вярвам, че е упражнил влияние и върху моя почерк. И моят разказвач е много неприятен човек като неговия Хумберт Хумберт. Отвратителен е като предизвикателния персонаж на Патрик Зюскинд от „Парфюмът”. Да, заради тези книги съм се научил да вярвам на писателите по принцип. Защото ние не се нуждаем от черно-бели характери, а от интересни хора.
Но да се върнем на влиянията, защото и телевизията, и киното са ми влияли достатъчно много. Когато бях двайсетина годишен, прочетох „Грешницата от Лайм Риджис” на Джон Фаулз. Този роман явно е стоял дълбоко назад в съзнанието ми. И тези дни, докато го препрочитам, установих, че сцената с жената на плажа съм копирал несъзнателно тъкмо от Джон Фаулз. Много се радвам, че съм проявил добрия вкус да открадна именно от него.
- Някой би нарекъл това постмодернизъм. Вярвате ли в преодолимата граница между висока и ниска литература?
- Това са само етикети за удобство, нищо повече. Шекспир високо или масово изкуство е? За нас той е най-високото възможно изкуство, но навремето неговата драматургия е играна пред най-широка публика. У Шекспир има сексуални закачки, пиене, проституция... Въпрос на гледна точка е дали изброеното е елитарна или масова култура.
- Да не би днес да гледаме по-трагично на света? И да се вземаме твърде насериозно?
- Всяко поколение си мисли, че живее в най-ужасното време. И познатото днес екологично безхаберие, и нездравословното хранене, и какво ли още не, всичко това се е случвало и в миналото. За мен настоящето обаче е възможно най-добрата възможност да се родя, колкото и да се оплакваме. Постоянно нови и нови открития, продължителността на живота се увеличава, здравето се подобрява, средностатистическият човек има повече възможности за избор. Имаме канализация за отпадните води, топла вода и парно отопление вкъщи. Преди 500 години дори владетелите са живеели много по-зле, отколкото един най-обикновен човек днес. А и интернет ни позволи достъп до всякаква информация. И въпреки това много хора говорят, че това е най-лошото време.
- Хайде да излезем извън битовите придобивки. Тогава обяснението за нашето вечно мърморещо поведение може би е подсказано от състоянието на вашата героиня Мариан: нейната памет е безспорно творческо събитие. Нейното състояние не е само психиатричен проблем – шизофрения или каквото и да е било друго “правдиво” обяснение…
- Това въпрос ли е?
- Не.
- Всъщност, аз съм роден в едно мъничко градче в Канада, има няма 2000 души. Ако се бях родил преди 100 години, никога нямаше да дойда в България днес. Най-вероятно никога нямаше да се отдалеча на повече от 100 мили от родната си къща. Затова ми се струва, че с времето хората започват да разбират по-добре света. Ние сме в зората на осъзнаването на света около нас. Ние сме твърде млади. Човешкият вид като цяло е твърде млад. Особено по отношение на общуването.
- В книгата си пишете, че би било много хубаво с нова четка да рисуваш по старата картина. След сензационния успех на „Гаргойл” по света бихте ли редактирали каквото и да било в текста.
- Честно мога да отговоря: не бих променил абсолютно нищо. Много се гордея с всяка дума. Това е едно от големите предимства на дебюта: аз работих цели 7 години, после в продължение на година редактирах книгата с трима редактори, имах достатъчно време и енергия всичко да стане по най-добрия, според мен, начин. Бях написал много по-дебела книга от тази, която виждате в момента. Но дори изхвърленото в кошчето беше достатъчно важно: един писател винаги трябва да знае повече от своя читател. А има толкова книги, в които си личи, че писателят въобще не е мислил за вътрешната логика на своя роман.
- Да перифразираме ли Майстер Екхарт – окото, през което писателят вижда читателя, е окото, през което читателят вижда писателя?
- Писателят трябва да е първият си читател, да разгръща страниците с увлечение. Да иска да разбере какво ще се случи. Аз пиша това, което искам да прочета. И понеже съм средностатистически човек, вярвам, че това, което заинтересува мен, би заинтересувало и повечето хора. Като писател изглеждам по-умен, отколкото всъщност съм. Докато с вас си приказваме, имам няколко секунди, за да отговоря добре. А като пиша? Е, тогава разполагах с цели 7 години.
- С какво се препитавахте обаче цели седем години?
- Пет от тях бях в Япония. През първите три години бях учител в училище. При това не титуляр, а замествах. И така имах възможността на два-три месеца да сменям града. 15 града за 2 години, представяте ли си? Беше страхотно. Останалото време прекарах в един токийски офис, зает да измислям аудио и видеофайлове за уроци по английски по интернет. Много ми харесваше да правя това. Връщайки се в Канада, продължих да работя за японски компании. Да, докато работех по книгата, бях учител по английски.
- Тогава един въпрос като към учител. У нас гаргойлите не са съвсем известни. Как ще ги обясните като понятие на своите малки ученици?
- Гаргойлът е въплъщение на идеята, че за една книга не трябва да съдиш по корицата й. Той е страховито, отвратително на вид чудовище. Обичайно пъди злите духове далеч от църковните сгради. От архитектурна гледна точка обаче неговата цел е по-различна – гаргойлът е водоливник, който съхранява основите на сградите от подронване, от разрушения. Затова бих казал на учениците си: Недейте да мислите, че ако нещо изглежда грозно, то действително е грозно. Това хубав отговор ли е?
Въпросите зададе Марин Бодаков
Авторът благодари на редакторката на книгата Невена Дишлиева-Кръстева
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
