Тези международни дни показаха – както и други подобни формати, провеждащи се у нас – изобилие от музикални идеи и възможности, музикален материал, музикални и извънмузикални вдъхновения и техники. И доколкото звукът е отправната точка, основният персонаж при избора и развитието на музикалната идея – в програмата на тези Дни вниманието на слушателя е насочвано и по този начин - улеснявано при тълкуването и възприемането на определена идея. Десетте концерта предложиха занимателни звукови приключения – и като експеримент, и като художествен резултат.

Тук в много голяма степен преживяването на феномена звук зависи от изпълнителя, особено при опусите, в които експериментът, а не търсеният художествен резултат, е основната авторска цел.

 

Почти изследователска работа над различни елементи на звука съдържат творбите на композиторите от Австрия: Кристиан Утц – „quarks – 27 картини за пиано” – сложни анализи, опиращи се върху асоциации из областта на атомната физика, несъмнено много интересни и за автора, и за разгадаващия пианист. (Ромео Смилков беше изпълнителят и поне неговото тълкуване на физико-музикалните откровения на автора е изпълнено с доста клавирна агресия.)

Пак към експериментирането с музикалния звук отнасям и творбите „Четири песни” по Брехт от Ханес Хеер – тук композиторът, воден от емоционалността на Брехтовата поезия, е акцентирал върху простотата, която, обаче, е приел доста буквално, свеждайки я до музикален аскетизъм. Друго словесно внушение предложи Клеменс Гаденщетер в „Сцени по Гоя” – за глас и китара. Представите за страстното, изразително и до голяма степен зловещо изкуство на Гоя поднесе Росен Балкански – с пестеливо потупване и подръпване на струни и корпус на китарата и спорадично произнасяне на някоя и друга дума на немски. За мен най-ярък израз на словесното експериментиране беше творбата на Райнхард Фукс „… und… (und doch so)”, изпълнена от Албена Найденова, сопран, и Владимир Панчев, пиано. Това беше опус, роден от импулси, които идват от някакво поетическо вдъхновение. Следва изследване на емоцията, която се съдържа в определени думи на текста и тяхната „дисекция” на срички, звуци и пр. – нещо като любознателно вникване в думата, търсене на „нещото”, което я прави носител на емоция. Навлизането в детайла в тези творби е толкова дълбоко, че излиза извън контекста и, всъщност, поезията губи емоционалния си смисъл. Нещо като музикална изследователска самодостатъчност.

Интересният философско-музикален експеримент на Константин Илиевски за сопран и 3 виолончели („Фрагменти на Пророка”, 2009 г., премиера) също се основава на словото (Халил Джубран), но авторът търси по-скоро асоциативните възможности на музиката, позволяващи й да тълкува идея – не съм сигурна доколко се е интересувал от емоционалните внушения на тази музикално-философска сплав.

Съчетанието на словото и музиката в творбите на Георги Минчев и Красимир Тасков запазва емоционалната си роля и стойност. В музикално-поетичната музика на Георги Минчев („Капете, бавни сълзи” по текст на Финиъс Флечър (1582-1650), композицията е от 1998 г., и „Фрески” по Павел Славянски от 1983 г. в изпълнение на Росица Панайотова, сопран, Александър Василенко, пиано и Станимир Балеев, ударни) фината графика на текста е в драматично противоречие с мощните звукови натрупвания в пианото. Може би подобна идея в „Капете, бавни сълзи” би била интересна, ако контрастът е между клавирна драма и светъл бароков глас, т.е., ако е търсен.

Докато самодостатъчността в музикалните изследвания на австрийските композитори навяват определения от типа „много интересно”, съвсем друг тип преживяване предложи концертът на квартет „Фрош” – една от забележителните вечери в програмата на форума. Адмирация заслужават тези млади хора дори само затова, че храбро посягат към репертоара на прочутия „Кронос квартет”. А освен това, постигат и художествени резултати. Освалдо Голихов – „Сенки” и Стив Райх – „Различни влакове” изпълни квартетът. Импулсите за създаването и на двете творби са извънмузикални – лични спомени и преживявания, чийто емоционален отзвук ги е трансформирал в звук, тембър, ритъм, форма. В творбата на Голихов сякаш звучи вечната, стара като света еврейска скръб, по особен начин докосната от друга вечност – неуловимата мелизматика на Купрен. Усещането за старинност, за безкрай се получава чрез сполучливо намерения „сипкав”, нешлифован квартетен звук. Тук ще спомена и друга творба на Голихов, която беше включена в концерта на Марио Ангелов – „Сънят на Джуан Дзъ” (2008). Мистичната поетика на този, отдалечен от много столетия, сън (Джуан Дзъ е живял между 369 и 286 г. пр. н. е.) е родила красиви романтични видения във въображението на композитора.

Стив Райх – „Различни влакове” – отново емоционален отглас на лично преживени събития или спомени за тях. Авторът използва различни звуци и словото – записано, преосмислено, преживяно; словото, което дава интонационна основа за определени мотиви. Тук, обаче, за разлика от експериментите на Райнхард Фукс, например, словото запазва емоционалността си и в съчетание с другите елементи на формата има изключително силно, разтърсващо въздействие. Много вдъхновено свири квартет „Фрош”; и ако балансът между живата музика и лентата беше по-прецизен и беше дал възможност да се усети красотата и драматизма на минималистичната тъкан на музиката, резултатът можеше да бъде блестящ.

Пак заради не добър звуков баланс между пианото (Красимир Тасков) и доста агресивния виолончелов звук (Анатоли Кръстев) изгуби очакваната с голям интерес творба на минималиста Николай Корндорф „Ламенто, Респонзориум и Възхвала” – особено в последните две части, където минималистично „пулсиране” просто не се получи в дуото. В този концерт „Челисимо” – последният от Дните, доброто изпълнителско постижение беше изявата на младия Атанас Кръстев, особено Сонатата за соло виолончело от Дьорд Лигети. Иначе концертът предложи много интересни автори, но и изненадваща звукова агресия – в това число и в очакваната също с интерес „Импровизация” на Шнитке.

Веднага правя сравнение с богатата звукова култура, която демонстрира Росен Идеалов в невероятно сложния 25-30 минутен „моноспектакъл”, наречен „Фрагменти по Парменид” от Биаджо Потиняно. Тук музиката е в своеобразния хедонизъм от изтръгнатия звук и очакваното съпреживяване на поезия, отреагирана чрез невероятна гама от тембри и пестелива тишина. А и ролята на изпълнителя е не по-малка от тази на вдъхновения композитор – що се касае до хедонистичното внушение. Росен Идеалов беше идеалният медиатор.

Прекрасен медиатор беше и Цветана Иванова – чрез автентични, при това подчертано интимни звуци на клавихорда, авторката (и изпълнителка) е подредила неочакван, но не и странен колаж предимно от до-Моцартова музика. Обединител е младият Моцарт. Авторката, разбира се, има собствен поглед и коментар върху всичко това. Защо Моцарт? Не само защото е дете-чудо, а защото обединява звуковия опит на столетията.

Отново чухме тембъра като източник на наслада, но и като формообразуващ елемент – в пиесата на Васил Казанджиев „Лирично интермецо” (2007 г.) за арфа и вибрафон (световна премиера). Една сякаш всеобгръщаща красота от нежни звуци, които не са хвърлени фриволно в пространството, а са подчинени на вътрешна логика, на мощно чувство за форма.

Изпълнителският връх на Дните беше концертът на Марио Ангелов – този „музикален атлет”, както го нарича Драгомир Йосифов – но и добър приятел и безукорен музикант. Йосифов му е посветил своята „Sonate, que me veut – tu?” („Сонато, какво искаш от мен?”). Това е игра на думи и… музика. Композиторът обяснява с присъщия си изтънчен хумор, че е провокиран от ироничното отношение на абат Фонтен (ХVІІІ век) към безсмислието на инструменталната музика, от звателния падеж „Сонато”, и – не на последно място – от победилото го желание да именува творбите си на френски. От тази игра на думи, звуци (”има и скрити два цитата от Лазар Николов, които даваха импулс и опора на въображението ми”) и форма се е родила една брилянтна пиеса, която се слуша с голямо удоволствие.

На този концерт имаше и световна премиера – Опаковани звуци ІІ „Le Rappel des Rameaux” от Георги Арнаудов. Още една игра на асоциации (Кристо и Дидона), музика (Моцарт и Рамо), думи – различни значения на думата „Rameaux” в множествено число и оттук – различни емоционални значения и връзки. Експериментиране с всички тези различни смислови и емоционални напластявания – с изключително красив, емоционално богат художествен резултат. Финалът на този „атлетичен” маратон беше блестящо изпълнената творба на Джордж Кръм „Макрокосмос Книга І” – Дванадесет фантазии по зодиака 1972 г. Колосалното творение на автора – над 40 минути – съчетава с невероятна фантазия различни поетични образи, въплъщения на зодиакалните му представи. Звукова разточителност, събрана обаче в изумително стройна партитура.

Идеята за вечната, „самозараждаща се” музика е, може би, най-често предлаганата и достъпна форма на музикално емоционално преживяване. (На конференцията, посветена на новата музика и българските композитори, Владимир Панчев дълго и подробно анализира този феномен, свързан с цитирането и пораждането на нови опуси от стари – практика, която съществува още от времето на органума, но която той сведе до последни години и собствена творба.) Игра с формата, цитиране и интерпретиране на теми и музика от незнайни и знайни епохи, автори и пр. Едно от най-привлекателните произведения, които слушахме, беше „Намеса V” от Румен Бальозов (световна премиера)– композиторът се е „намесил” по своя неповторим начин в Перпетуум мобиле на Паганини, поставяйки го в днешен контекст. Много театър, хумор, завръзки и очаквани развръзки – творбата справедливо пожъна голям успех. При задължително „изпипване” на фактурата и динамиката, „намесата” ще спечели още повече. Ромео Смилков и Велислава Карагенова бяха изпълнителите на концерта, наречен Пианистични времена. Според Румен Бальозов, изпълнителите са се увлекли – характерът на музиката предполага такова увлечение – по невероятна бързина, което веднага е поставило артикулацията, а и динамиката в леко затруднение.

По-различна идея е вложил Николай Стойков в Трите си транскрипции – в характерния пищен стил на неговите постоянни връщания към личното му творчество, постоянно желание за доизказване, търсене на неподозирани емоционални възможности във вече казани с други средства идеи. На този концерт Смилков изпълни и 24 етюда на Иван Спасов – при цялата им етюдност, различни темпа и динамики и не особено деликатния звук на пианото, цикълът запазва ИванСпасовата поетика и пиетет към красивия звук.

В рамките на Дните се проведе и концерт „Дебюти” – с участието на млади композитори, завършващи или наскоро завършили образованието си. Това определя и формата на този форум като отворена (според Георги Арнаудов). Много симпатична беше играта на класика – „Класически вариации” от Емерих Амбил – с цялата очарователна атмосфера, изиграна, разбира се, на ученическа продукция. И още едно „заиграване” с класическата форма – Сонатина за пиано на Димитър Наков –забавен театър на класическа, леко прокофиевска яснота.

Пряко отношение към проблема „звук” на дебютния концерт съдържаше талантливата творба на Йордан Владев „Импулси” - електронният звук придобива и визия, при това с поетичен размах... (”Импулси” е работена заедно с художника-аниматор Руслан Драгостинов).

В рамките на Дните се състоя теоретична конференция „Българските композитори и музиката на нашето време”. Говори се главно за тримата юбиляри – Георги Минчев, Димитър Тъпков и Румен Бальозов. Георги Арнаудов припомни славни моменти на големи музикални празници в 70-те години, свързани главно с по-възрастните от тримата. Години, в които е имало далеч и много повече събития. И за които, оказва се, е забравено. А неколцината любопитни млади хора в залата не знаят и основополагащи имена, събития, проблеми в културата ни. (Дали нарочно или не – оказа се, че никой сред присъстващите не помнеше славното определение „априлско поколение в музиката”, приложено, едва ли по тяхна воля, и към юбилярите.) За кой ли път се сблъскваме със специфичната българска „къса памет” – има я във всички области на националния живот и се дължи на много неща, сред които на първо място е „неговоренето”, нежеланието да се интерпретират събития с каквато и да е отдалеченост във времето. За това „неговорене” спомена Георги Арнаудов. Същия ден беше представена книгата Musica Nova в българската култура от Даниела Данова, която би трябвало да запълни празнини, резултат от неговоренето. Но които, струва ми се, още повече задълбава с неточни интерпретации, с неопределеност или пристрастия в анализите си.