28-ият „Скопски джаз фестивал”
в 28 незабравими епизода
Епизод 1. Джон Хасъл: „Понякога стереотипите могат да са по-скоро истина, отколкото неистина. Имам предвид, че не можеш да игнорираш нещо, което е вярно, просто защото в някакъв момент някак си е станало и стереотип. Вариантите в края на краищата са два – стереотип, който е истина, и стереотип, който е неистина. И както казва известната пословица (що се отнася до първия случай): нека внимаваме да не излеем и бебето заедно с мръсната вода от коритото”… Няколкото минути, които големият композитор, тромпетист, философ и концептолог на съвременното изкуство беше любезен да отдели на нашия екип (след убийствен полунощен ембиънт-джаз концерт в Македонската опера и броени часове преди полета си в ранни зори), са, от една страна, крайно недостатъчни, за да изведем интервюто си с него като акцент в този текст. Но пък от друга, Джон Хасъл е от онзи изчезващ вид хора, които за три минути (при това, без лаконичността да е най-характерната им черта) могат да ви кажат за музиката, Вселената и всичко останало много повече, отколкото цяла документална поредица; много-много повече, отколкото цяла серия публикувани или непубликувани изследвания или университетски лекции… И тези думи са и добро въведение към цялостния текст за тазгодишното издание на „Скопския джаз фестивал” – текст, наглед еклектичен, но всъщност, по-скоро повлиян на структурно ниво от филмите на Питър Грийнауей, отколкото „същински еклектичен”. Начините за разказване на дадена история (или на няколко истории едновременно) в крайна сметка не са един и два или четири, а безброй.
Концертът на Джон Хасъл на 25 октомври (в съвсем неслучаен състав – с Ейвинд Оршет, Ян Банг и алжиреца Кхеир-Един М’Качиче) отговори на предварителните очаквания на всички нас, които от години мечтаем да го слушаме на живо. Имаше я типичната (и за Хасъл, но и за цялостната естетика на лейбъла ЕСМ, чиято 40-годишнина чествахме същата вечер) среща между студената електроника на Севера и интелигентното загатване за Юга (без да се изпада в прекалено директни етнозабежки). Там бяха и духовете на Щокхаузен, Джон Кейдж и Майлс Дейвис. Там бяха всички дългогодишни или мимолетни моменти на плодотворна работа с Брайън Ино, с Тери Райли, с Рай Кудър. И звуците, и тишината. И единичността, и двоичността, и мултиплицирането. И следващите поколения тромпетисти, повлияни от Хасъловите „Велики географски открития в музиката” – Ерик Трюфа, Нилс Петер Молвар, Арве Хенриксен (последният от тях и на живо в залата)… И цялото познание за миналото, бъдещето и други, далеч по-неизвестни ни времена… Което е добра илюстрация на думите на му, с които започнахме и които можем да обърнем по-следния начин: това, че даден концерт е отговорил стопроцентово на всичките ни предварителни нагласи и очаквания и не ни е поднесъл някакви по-специални изненади, не го прави слаб и безинтересен. Даже напротив, защото е много по-трудно да създадеш шедьовър, използвайки ограничен набор от до болка познати елементи, отколкото ако криеш в ръкава си един, два или трийсет фокуса за пред по-интелигентната публика…
Като отделен Епизод 2 можем да изведем и изключително топлото и радушно обещание на Джон Хасъл някой ден, когато се срещнем отново и имаме повече време, да даде и по-пространно интервю за нашето издание – с примерна изходна точка, защо не, да започне от книгата, която самият той пише в момента – „Северът и Югът в теб” – теоретично изследване на сложните взаимовръзки между абстракциите на интелекта, между нашият личен Север и страстта, чувствеността, танца на Юга в човешкото тяло.
А това ни води и към Епизод 3 (хронологически предшестващ Епизоди 1 и 2, но пък кой казва, че времето може и трябва да тече само в една посока и само по един начин?). Намираме се в скопската „Универзална сала”. На втората фестивална вечер, когато групата на Мерилин Мазур по-скоро досади на публиката с „верните си стереотипи” за същия този „нордически джаз” или „ЕСМ-джаз”. Но пък тогава гледахме и квинтета на Аки Такасе с фрий-джаз интерпретации на музиката на Фатс Уолър – абсолютен музикален уникат, убеждаващ ни, че препрочитът, истинският препрочит е жанр, не по-малко важен от всички останали жанрове в изкуството. Аки Такасе е родена през 1948 г. в Осака, но е част много повече от немската фрий-джаз сцена, отколкото от японската. Чисто географски, но и в музикално отношение, Берлин, където тя живее и твори вече няколко десетилетия, се намира точно по средата между японския бекграунд (нека само споменем, че тя е от поколението на Харуки Мураками и Такеши Китано и дори като млада е свирила в джаз клуба на Мураками) и търсенията й в американския джаз – Чарлс Мингъс, Джон Колтрейн, Орнет Колман). В Европа тя е част от точно тази некомерсиална хардкор-джаз сцена, към която принадлежат нейният съпруг Александър фон Шлипенбах, Паул Ловенс, Евън Паркър, Фред Фрит, Хан Бенинк и някои представители на следващото поколение, като Руди Махал, Нилс Вограм и пр., с които тя също нерядко излиза на сцена или записва. Всъщност, говорейки си за „Скопския джаз фестивал”, съвсем логично е да изведем членовете на състава на Аки Такасе: Паул Ловенс (на барабаните), Нилс Вограм (тромбон) и Руди Махал (бас-кларинет), като главни герои на Епизод 4, Епизод 5 и Епизод 6 – всеки от тях го заслужава. А защо не и да се върнем две години назад в историята на фестивала с незабравимия трибют-бенд на Алекс фон Шлипенбах и техния препрочит на Телониъс Монк (Епизод 7)? И да подчертаем, че Аки Такасе, освен автор и изключителен импровизатор, е и творец, владеещ до съвършенство жанра „препрочит” (вж. албумите й, посветени на творчеството на Дюк Елингтън, Уилям Хенди, Ерик Долфи, Монк и Орнет Колман)… И че най-далеч в тези си търсения тя стига именно с проекта „Фатс Уолър” от 2004г. С идеята и намерението да обърне внимание върху композиторския талант (повече от половин век по-късно) на един от най-емблематичните „комици” в джаза, останали в историята някак си в сянката на собствената си популярност като велики шоумени. За тази цел тя се обръща към старите си дружки Паул Ловенс, Руди Махал и Нилс Вограм и към легендата на американския ъндърграунд-джаз Юджийн Чадборн, на когото по право се падат и Епизод 8, и Епизод 9, и Епизод 10, и колкото искате от останалите епизоди (само една кратка бележка на автора: в момента Юджийн е на турне в Централна и Източна Европа, а през април или май 2010 г. го очакваме и у нас, в София)…
Едва ли има по-подходящ типаж, който да изиграе ролята на Фатс Уолър в едно такова музикално представление, но ако съдите за Юджийн Чадборн само по тази първа среща, рискувате да останете с доста едностранчиви впечатления. Защото, освен ненадминат шоумен (като самия Фатс Уолър), Юджийн Чадборн има още поне няколко десетки таланти – фрий-джаз пионер на нюйоркската сцена (заедно с Джон Зорн, Том Кора, Елиът Шарп и т.н.), поет с китара (или с банджо, в зависимост от случая) с няколкостотин политически и антивоенни сатирични песни, музикален критик, радиоводещ, най-близък приятел на напусналия ни миналата година барабанист на Mothers Of Invention Джими Карл Блек (с когото години наред свирят заедно в емблематичната банда The Jack & Jim Show), изобретател на нов език в кънтри-музиката, поет, издател, производител на дискове-уникати от подръчни и рециклирани материали… Пътешественик също така – след концерта си с квинтета на Аки Такасе, Юджийн остана още няколко дни в Скопие, за да послуша малко автентична циганска музика и да попие мястото: както много често правят големите творци и както звездите почти винаги избягват да правят, оправдавайки се с натоварена програма. Думи на Юджийн за композитора Фатс Уолър, останал в сянката на комика Фатс Уолър: Ами да, но това е много често срещана ситуация. Да вземем Чаплин например. И до ден днешен има хора, които не са способни да видят гения у него, просто защото за тях той е комик, изключителен комик, но… комик и толкоз, а комедията в техните представи е по-второстепенно изкуство…
Епизод 11. Малките часове на нощта. Опитва се да ръми. А ние сме в „Хард Рок”, бивше мутренско свърталище и настоящ клуб за жива музика, намиращ се в подножието на МРТ (Македонското радио & телевизия), вдясно от МКЦ (Младежкия културен център на град Скопие), почти на брега на Вардар – о, боже, все едно че описваме Анкх-Морпорк! – сред скитащи се апатични проститутки, отегчени сводници и клошари в ничията земя между няколко действащи общински и правителствени сгради, които обаче сега не работят, защото по правило затварят в пет... Но това май е по-скоро начинът на пристигане в „Хард Рок”, а не крайната цел. Крайната цел е концертът на младия бруклински джаз поет Хосе Джеймс (роден 1983 г.), наполовина ирландец, наполовина панамец, изцяло нюйоркчанин. Приличащ повече на рапър, този дребничък и слабичък човек може да извади гласище, не по-малко впечатляващо от гласа на един Анди Бей или Ерик Мингъс, например – и то с онази присъща непринуденост и разсеяност, с която го правят наистина големите. А социалното послание в текстовете му... Само чуйте Park Bench People от дебютния му албум The Dreamer от 2008 г. и тогава ще си говорим! Всъщност, чуйте целия албум – всеки, който се е будил бездомен на пейка в сутрешната мъгла, увит с кашони, но неизгубил пламъчето в душата си, ще разбере за какво иде реч: това е джазът, а не онзи дже-е-е-з, в който финансово обезпечените, костюмираните, грижливо сресаните и с лъснати обувки юпита обичат да потъват, пощраквайки си с пръсти. Да, Брад Мелдау имам предвид, колкото и нелюбезно от моя страна да звучи – на фона на емоционалните дълбини, които Джеймс Картър и малкият нощен концерт на Хосе Джеймс докоснаха, звездното представление на Мелдау в началото на същата трета фестивална вечер си беше една сантиментално-позьорска демонстрация на музикална чувствителност и интелигентност. Нищо против албумите на Мелдау, които са приятни за слушане, но когато Венци Благоев веднъж ми каза, че иска да свири на тромпет така, както Брад Мелдау свири на пиано, само дълбокото ми убеждение, че джазът не е състезание, ми попречи да отвърна, че ако Брад Мелдау свиреше и наполовина толкова откровено и страстно на пиано, колкото Венци на тромпет, може би наистина би бил този, за когото мнозина го смятат. Сега го казвам - не защото съм започнал да смятам, че джазът има сравнителна и превъзходна степен, а просто за да отгранича оста Джеймс Картър-Кори Уилкс-Хосе Джеймс от триъгълника Мелдау и да изясня причината, поради която Мелдау си няма свой епизод в настоящата история.
Епизод 12. Въпреки че май трябваше да е Епизод 1, защото така започна фестивалът – с македонско-италианското трио на Джиян Емин (валдхорна), Георги Шарески (китара) и Лука Акуино (тромпет) – в Дома на армията в Скопие. В претъпкания и пръскащ се по шевовете Дом на армията – нещо, което ми се ще да виждам по-често и у нас, когато някой наш джазмен от същото поколение представя свой (роден и международен) проект, но което все още не се случва, тъй като публиката ни явно има свои си предпочитания към други и още по-други жанрове, старателно, системно и агресивно налагани по телевизора.
Но нека не завършваме като черногледци. Албумът на това трио, The Skopje Connection, се разпространява и в България от няколко месеца – откакто продуцентът на проекта Енрико Блумер беше в София и в Балчик, за да участва в арт-форума „Без граници”. В основната формация на валдхорниста Джиян Емин „Проект Жлуст” участва и Мишо Йосифов (вече отдавна не като гост-музикант, а като член на групата) и по тази линия ще можем да ги видим и двете групи (и Skopje Connection, и „Жлуст”) на наша земя още през следващата 2010 година...
Страницата свършва, а стигнахме едва до 12-ия от предварително заявените 28 епизода от „Скопския джаз фестивал”. Значи чашата остава повече от наполовина пълна. И колкото повече пътувате, толкова повече ще се „наполовина-пълни”. Защото любопитството, а не телевизорът и директивите отгоре, движат света.
Скопие - София
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
