Емоции със Стефан Димитров
Как се прави 60-годишен юбилей на композитор у нас? Със сигурност трябва да е в зала 1 на НДК, със сигурност на сцената трябва да има симфоничен оркестър и хор, както и два рояла – черен и бял. По възможност залата трябва да е пълна с добре настроена публика и наскоро да е издаден юбилеен авторски албум, под чието мото да премине концертът. Ако той носи елегантното заглавие „Бейби Блу” – още по-добре. Но дори всичко това да е налице, дори и по приятелска линия участието си да са обещали много изпълнители – от Любо до Васил Найденов, няма ли песни като „Болката отляво” и „На края на света”, няма как да се получи истински празник.
На 12 декември повечето съставки бяха налице – дори и втори балкон беше почти пълен, оркестърът на Националното музикално училище създаваше настроение – не толкова с участието си в някои от интерпретациите (най-запомнящи се в това отношение бяха фрагментите от филмова музика), колкото с „вълните”, които правеха (по подобие на феновете по стадионите), както и със синхронните си движения, често подавани от добре вписващия се в атмосферата диригент Деян Павлов. Именно заради тях се създаваше усещане, че всички присъстваме на празник, на спектакъл, създаден със замах, въпреки предупрежденията на Стефан Димитров, че всичко е правено в последния момент и с една репетиция. Много хитро напълнената с млади хора сцена компенсираше липсата на други ефекти.
Иначе в юбилейния концерт на композитора имаше от всичко по малко – малко френски шик в цялостното черно-бяло решение и в маниера на общуване с публиката от страна на автора, добавена беше щипка детски спомени, думи, казани от бабата на Стефан Димитров (това винаги създава усещане за топлота) – като например „писал, писал, та се забравил”, малко самоирония и малко – ама съвсем малко, преиграване с неосъзнатата значимост на това, което е създал. Френският шик и „един композитор, едно пиано, една песен” се редуваха със съвсем роден колорит в лицето на „НЛО”, Недялко Йорданов и Ники от „Ники и приятели”, които показаха една друга страна на Стефан Димитров и определено спомогнаха за по-лекото възприемане на 3-часовия концерт, който, ако беше по-хомогенен и еднопосочен в музикално отношение, би бил наистина твърде дълъг.
Кой пя, как пя и защо пя? В началото имаше леко усещане за хаотичност, за малко безразборно редуване на различни песни и изпълнители, но постепенно нещата започнаха да „кристализират”. В концерта имаше и пролет (хубава, позабравена песен, добре и чисто изпята от Боян Михайлов), и лято, което „тича пред нас” (напълно незаслужено потъналата в „прахта на забравата” „Преди лятото” от филма „От другата страна на слънцето”, написана за Ваня Костова). Други интерпретации бяха по-безлични от иначе ярките и предизвикващи много спомени песни, като „И замириса на море” и „Събота късен следобед”. За мен лично прекрасната „Моя любов” заслужаваше по-интересен нов аранжимент и по-вълнуващо поднасяне. Имаше предпоставки за това, но, за съжаление, почти само Любо и Вили Гюлмезова от иначе голямата музикална компания, събрана за „Моя любов”, пяха чисто.
Тук ще добавя със съжаление и доста нелепото обявяване на спонсорите, което можеше да се вплете по не толкова дразнещ начин в общата архитектура на вечерта. Но това е друга тема, а аз сега ще приключа със съжаленията.
Интересен акцент беше присъствието на Мариана от някогашния дует Мариана и Тодор Трайчеви, Мариана, която сега е с фамилията Роснер, от години живее в САЩ и изпя двуезична (англо-българска) версия на „Седем пъти”. Цвят на вечерта придаде и оперната „забежка” на композитора, при която Националната младежка филхармония показа, че е повече от просто фон на концерта, както и при фрагмента от музиката към филма „Пътуване към Йерусалим”. Добър избор в случая, защото Стефан Димитров е писал много филмова музика, която така хем присъстваше, хем не натежаваше.
Със сигурност Стефан Димитров е имал и късмета, и стремежа да работи с добри текстове. Присъствието на Михаил Белчев беше на място, макар и с една песен, самият Стефан Димитров улови хубав миг, когато изпя „И на 60, мъжът е победител” – чудесни думичките от Маргарита Петкова. Други мигове от вечерта, които ще останат във времето... Разбира се, „Тоника” с „Нека да е лято”, защото това е песен, която винаги ще бъде обичана от публиката, песен, която ни връща във времето, когато и „Тоника”, и „Златният Орфей”, и Стефан Димитров и сякаш всички са били млади.
Изобщо, неговите песни маркират много ключови моменти от годините, които сме изживели, и затова магията „идваше, поседяваше...” и, за радост, не си отиваше. Особено от момента, в който на сцената излезе Васил Найденов. Тогава изведнъж всичко заблестя. Макар че вече нямаше нови аранжименти (а нямаше и нужда), нито оркестърът свиреше, нито имаше фойерверки... Моментът беше фантастичен – „Болката отляво”, „По първи петли” и „Казано честно” следваха една след друга и наистина ”всичко си беше наред”. Това беше и първият финал – с Васил Найденов, Стефан Димитров и Богдана Карадочева и „Бог се роди...”, защото наистина „валяха звезди”. Но концертът продължи – и тъкмо човек да си каже, че това може би е грешка, че, като мнозина композитори, и Стефан Димитров при юбилейния си концерт е позагубил чувството си за мярка, когато се получи ново изграждане – този път на историята на Стефан и Богдана – с песни като „Остаряваме бавно”, „Следобедна песничка” и „Дано, дано”, за да се стигне до „Нова Година” и финалната „Сбогом, моя любов”.
При целия ми стремеж да наблюдавам, регистрирам и запомням всичко, за да мога да напиша една обективна и правдива статия за концерта, в момента, в който Васил Найденов отново излезе и запя „Ти... тръгваш със дъжда...”, изведнъж в сърцето ми нахлуха всички чувства, които съм изживявала на фона на тази песен и на останалите, всички мечти и надежди, всички болки, победи и загуби... Огледах се и прочетох същото в очите на хората около мен. Затова, заради това усещане - пожелавам от сърце на Стефан Димитров още много песни, още много победи и още много концерти, в които всички заедно да се връщаме „там, в нашата махала”, където „шарен бе света”. Или може би е по-правилно да кажа – „шарен е света”.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
