Български  |  English

Плач за Селинджър

 

Неговото име беше мигновеният ми отговор на въпроса за любим писател. Почти условен рефлекс: „любим – Селинджър”. С уточнение - разказите на Селинджър. Разминах се със „Спасителят в ръжта”. Но продължавам да смятам разказите му за най-доброто, което се е случило в този жанр. Без да са образцови за жанра. И тук е чудото. Освен непостижими, те са и необясними в направата си. Непостижимо и необяснимо добри. Разглобете ги и нищо няма да научите за механизма на чудото им. Фабулата им никаква, номерата им ясни. Известен безпорядък. Какво тогава? Любов и омерзение. Нищо друго.
Странно е усещането при вестта за смъртта на някой, който с такава непоколебимост е заличавал себе си ден след ден в продължение на половин век. Мнозина откровено се изненадаха, че бил жив. Мисля си, че дори смъртта е уважила желанието му да не бъде безпокоен. Все пак се е колебала цели 91 години, преди да пристъпи прага на дома му.
Ако сме откровени докрай, струва ми се, че плачът ни за Селинджър е по-особен, не така неутешим. Тиха скръб на далечни родственици, които смирено чакат покойният да е оставил троха от наследството си за тях. Разказ-два. Няколко изречения. Или планини от ръкописи? Представете си само. В такъв случай съвременната световна литература може заслужено да се оттегли за година-две, докато изчетем написаното от него.
Охлювът на душата му сега пълзи полека-лека по планината Фуджи като в хайку на любимия му Исса.
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”