Дан Пержовски за политиката, успеха и свободата в изкуството
Дан Пержовски гостува у нас по покана на Института за съвременно изкуство, за да изрисува стените на галерия ИСИ с остроумните си рисунки-коментари на различни политически и социални събития и явления. Изложбата „Интернешънъл артист” може да бъде видяна до средата на февруари 2010.
Световноизвестният румънски художник (р. 1961 в Сибиу) завършва живопис в Университета за изкуства „Георге Еенеску” в град Яш, Румъния. През втората половина на 1980-те прави акции, пърформанси и рисунки; от началото на 1990-те сътрудничи на първия независим седмичник в страната - вестник „22”. Участва в множество международни изложби, като „Манифеста 2” (1998, Люксембург), Истанбулското биенале (2005), Венецианското биенале (2007), Биеналето в Сидни (2008) и др. Правил е самостоятелни изложби в Музея Лудвиг в Кьолн (2005), в Тейт Модерн в Лондон (2006), в Кунстхале – Базел (2007), в МоМА, Ню Йорк (2007) и др. Носител е на наградата George Maciunas за 2004. Живее и работи в Букурещ. Повече за него може да се види и прочете на: www.perjovschi.ro.
- Пристигнахте в София точно в деня, когато Румъния отбелязва 20-годишнината от края на режима на Чаушеску. Може ли да се каже, че това беше „капиталистическа” революция?
- Може би не точно „капиталистическа”, но със сигурност беше антикомунистическа революция. Първият истински бунт беше срещу лидера, а после той се разгърна и срещу системата. Но никой тогава нямаше ясна визия за това, което ще последва. Нямахме гражданско общество, всички бяха репресирани, нямаше мрежа, нямаше организация. Така че комунистите, всъщност вторият ешалон комунисти, взеха отново властта. Но все пак това беше много емоционален момент. За мен поврат наистина се случи. Не ме интересува какво смятат историците, за мен наистина се случи.
- Питам ви, защото и в България тогава имаше подобни събития. Може да се каже, че ние имахме „мека” революция, докато вашата беше...
- Кървава. Хиляда души загинаха, две хиляди бяха ранени.
- Така е, малко е да се каже, „твърда”. Но 20 години по-късно какви според вас са позитивите от тези събития? У нас постоянно има оплаквания – може би човек е така устроен, че непрекъснато се оплаква – но какво можете да определите като положителни резултати от случилото се тогава?
- Вярно е, всички се оплакват. Дори и аз. Защото разликата между това, което съм си представял, и реалността е много голяма. Вероятно това е причината да се оплакваме. А това, което получихме, е свобода. Ние сме група от заможни нации и сме признати като такива. Ние вече не сме никой. На индивидуално равнище стандартът на живот нарасна, независимо колко се оплакват хората. Не само стандартът на живот, но и възможностите нараснаха. Младите румънци, също както и младите българи, имат шанса да учат и в Оксфорд, ако са достатъчно добри. Това е реалността. Мисля, че постигнахме най-същественото – освобождението. Направили сме, разбира се, много грешки, имаме много пропуски, имаме много корупция и т.н. – да, но базата е налице. Чувствам го по себе си: преди 1989 нямах никакво бъдеще, нищо - за мен животът беше ден за ден. След това вече имах бъдеще, можех да проектирам в него някакви неща, макар и да не постигам някои от тях, но важното е, че мога да имам план.
- Станахте и международно известен художник – „Интернешънъл артист”, както е озаглавена изложбата ви в галерия ИСИ. Неотдавна моя колежка, за да обясни накратко на журналист колко важен художник сте вие, каза, че сте за Румъния това, което е Недко Солаков за България...
- !!! Е, почти...
- И все пак, какво е да сте световноизвестен съвременен художник в Румъния?
- Това е много интересна и особена ситуация. Защото аз съм известен и същевременно съм неизвестен – и това е добре. Известен съм в страната си не заради моето изкуство, а защото съм свързан с определена политическа и социална платформа. И защото правя книги, а и илюстрирам книги на известни писатели, поети и дори политици. Това ме прави по-известен, отколкото изкуството ми. Изкуството си аз правя обикновено извън Румъния. В Румъния например знаят, че съм правил изложба в МоМА, но не знаят какво означава това. А разликата между мен и Недко е, че в Румъния има няколко много успешни пазарни художници, които са много по-известни от мен. В определен смисъл съм известен като самотник. Има и поколение от млади художници, които правят своя кариера. Моят проблем е следният: те казват за мен, че съм „най-експонираният или международно известен художник”, но това не говори нищо за изкуството, което правя, а някак само за положението, за статута ми. Така че е и добре, и зле. Например, когато правя изложба в Париж или в Германия, публиката там, журналисти от местните вестници и дори румънци идват да я гледат. И се ужасяват от това, което виждат. Те не го разбират, не знаят как то се отнася към Румъния и към тяхната собствена дефиниция за румънско изкуство. Казвам им, че аз не представлявам румънското изкуство, че не се опитвам да правя тук изявления за Румъния – аз съм... „интернешънъл артист”! Има и нещо друго: моето житейско състояние не се е подобрило от това, че правя изложби в чужбина. Аз не съм особено успешен в комерсиално отношение. Все още с жена ми живеем в миниатюрно жилище, нямам кола, всички пари, които печелим, вкарваме обратно в изкуството. Така че житейският стандарт, по който хората съдят за теб дали си успешен – начина, по който се обличаш, обувките, които носиш, колата, която караш – при мен го няма. А след като нямам знаците на богатството, те не се интересуват от мен. Но това е добре. Защото така съм свободен да правя това, което искам.
- Ето този въпрос много ме вълнува – за успеха и свободата. Вие участвате в международни биеналета, важни форуми, музеи и галерии за съвременно изкуство по света. Разбира се, това са събития и места, които промотират изкуството. Същевременно обаче те са в системата на пазара на изкуство.
- Абсолютно.
- Как се справяте с това? Как успявате да участвате в тях и да запазите свободата си?
- Имам своя собствена дефиниция за тези неща. Пространствата като това тук, или стената в МоМа, тази в Нюйоркското биенале или другаде, или прозорците в Московското биенале – всички те са трибуна, платформа за свободен изказ за мен. Винаги се чувствам удивен и благодарен, че ми е даден този шанс – да кажа това, което искам, в тези толкова видими места. Аз използвам този шанс и не правя никакви компромиси. Казвам това, което искам да кажа. Част от моето изкуство е некомерсиално – не можете да купите това тук, в галерията на ИСИ. Или можете, но трябва да купите цялата сграда. Така че моето изкуство е било във всички тези музеи... и си е отишло. Разбира се, аз не съм глупав и не съм утопист – част от изкуството ми е комерсиално, то е на хартия, може да се продава, да се колекционира. Но това не е най-важната част. Не се интересувам особено от пазара, а и имам известен успех там. Не мога да се оплача. Е, нямам някакви фантастични пари, не продавам много скъпо, а и не продавам всеки месец. Впрочем, тази година беше почти катастрофа, но няма значение. Аз нямам за цел да правя продаваеми работи. Последният ми проект беше да рисувам върху линолеум на пода на галерия „Грегор Поднар” – това е галерията, с която работя в Берлин. И ако някой поискаше да купи нещо, ние му го изрязвахме с нож. Беше много забавно – рисунка върху линолеум... Както и да е. Животът, който живеем с жена ми, е ОК. Ние не се нуждаем от повече от това, което имаме. Можем да изразяваме себе си, да купуваме книги, имаме това, което ни е необходимо. И мисля, че това е белег за успех – в този смисъл аз съм успял. Имам свободата, а и необходимостта да създавам повече. Това е. Но вие сте абсолютно права: всички биеналета, на които съм бил, всички музеи са част от система, която е в много голяма степен комерсиализирана. Но вижте, аз не искам да съм абсурдист – няма нищо лошо в това да си комерсиален, няма нищо лошо в това някой да иска да купи изкуството ти. Благодарен съм, че толкова много пари се харчат за изкуство и че тези пари ми дават свободата да съществувам. Но парите не са главната ми тема. Опитвам се да стоя на ръба, да играя със системата...
- Трудно е да се играе със системата.
- Така е. Тя също играе с мен.
- Точно затова. Не се знае в кой момент можеш да се увлечеш, да се плъзнеш и да се окажеш в твърде нежелана ситуация.
- Неотдавна получих предложение да рисувам върху частния самолет на милионер. Това беше сделка на галерията, с която работя в Ню Йорк. Поискахме доста голяма сума пари, които той беше готов да плати. Но това, което стана причина да не направя проекта, бе, че аз исках да рисувам с маркери директно върху самолета, а той искаше да направя предварително скици, които да се отпечатат върху самолета, а той да запази оригиналните рисунки. Аз казах „не”... и това беше. Компромисите, които правя с институциите сега – и те не са компромиси, а са по-скоро решения – са проекти, които стоят продължително време и които ме забавят, така да се каже. Институциите ме притежават, тоест притежават рисунките ми за определен, обикновено по-дълъг период. Например, проектът ми в Германия трябваше да стои една година, но тъй като нямаха пари да пребоядисат галерията, той ще стои още една година...
- Моят последен въпрос е за музея за съвременно изкуство. Румъния има такъв музей, България няма. Ние тук мислим, че липсата на такъв музей е голям проблем, най-малкото защото публиката практически няма представа какво означава съвременно изкуство. В Румъния музеят реши ли някакви базисни проблеми?
- Много е сложно. Проблемът в страни като нашите е преди всичко в това, че такъв тип музей се явява един единствен – че няма реална конкуренция. В развитите страни този тип музеи са няколко и състезанието между тях им пречи да закостеняват. В моята страна този музей е единствен и заема прекалено голяма и ключова позиция. Освен това, аз разбирам мисията на музея по много по-различен начин от този на ръководството му. Те го възприемат като Кунстхале, като пространство за правене на изложби. А аз разбирам музея като пространство за проучване. И това е много голямата мисия на музея – независимо дали е тук или там. Защото този тип институция трябва да издирва, да изследва историята на изкуството в тази или в моята страна, която е непозната може би от 50 години. Тези институции трябва да „изравят”, да възстановяват, да събират, да подреждат, да проучват – хора, художници, документи и т.н., тоест, да извършват цялата комплексна работа на музея. В Румъния музеят се фокусира твърде много върху изложбите, което не е достатъчно. Аз съм в конфликт с тази институция в моята страна. Те я правят твърде пазарна, правят я твърде крещяща и се опитват да привлекат определена публика чрез изложби, базирани не на знание, а на блясък и атрактивност. Мисля, че музеят за съвременно изкуство е същностно важен - всяка култура трябва да го има. Но трябва да има и целия комплекс от институции, изследователски центрове, изложбени зали - цялата инфраструктура е важна, а не само отделната институция. За нещастие, в моята страна музеят е в една и съща сграда с парламента – това е не само метафоричен, но и съвсем реален проблем: за да влезеш, трябва да минеш през проверки като на летище. При това положение как можеш да дефинираш свободата на изкуството!? Мисля, че рискуваха и се провалиха в моята страна. В съзнанието на хората там съвременното изкуство се асоциира с мястото на властта, а хората мразят властта. И ще намразят и съвременното изкуство, само защото е в същата проклета сграда. Но да се върна на въпроса. Ако можех, аз бих направил музея много повече базиран върху проучванията, за да може той да продуцира повече знания, повече книги и съответно предложения за историята. И бих залагал много по-малко на изложбеното пространство.
- А има ли художници или произведения, които, според вас, непременно трябва да присъстват в музея за съвременно изкуство?
- В моята страна или въобще?
- В музея за съвременно изкуство въобще.
- Мисля, че всеки такъв музей би трябвало да се концентрира или поне да има някакви примери от периода на 60-те и 70-те години на XX век - както източни, така и западни. Всички би трябвало да имаме някаква практика от изкуството от това време. Например, 1968-а и на изток, и на запад е много важен момент, амбивалентен и много интересен. Освен това, задължително трябва да имаме и практиката на концептуалното изкуство – когато по някакъв начин отново е завоювана свободата на експресията...
19 декември 2009
Разговаря Диана Попова
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
