Български  |  English

По “БогомилРайновски” начин

"Както само ние умираме"

 

През 1961 г. Богомил Райнов публикува новелата си “Както само ние умираме”. “Писателят разкрива картини и образи от голямата освободителна борба... Това е една новела за мъчениците, за храбреците, за героизма на безимените, които загиват с вдигнато чело” – четем в анотацията на издателството.
А ето и краят на творбата:
“Той се вслушва в песента и крачи бавно в нейния такт. И му се струва, че песента се засилва, все по-тържествена, и изпълва целия необятен гълъбов свод. И Жак върви напред и усеща, че в гърдите му е спокойно и че ще има сили да умре. Да умре, както трябва. Както само ние умираме”.
Романтична, героична, достойна смърт.
Така умират много от героите на Богомил Райнов.
А самият той как си отиде от тоя свят?
Би било наивно да очакваме, че ще го направи “както другите”. И той наистина умря по свой собствен, “БогомилРайновски” начин. Както и живя.
 
Не мина и година от кончината на Богомил Райнов и на книжния пазар започнаха да избухват сглобените от него приживе “самоделни взривни устройства” - най-напред “Лека ни пръст” (2008), а след това и “Писмо от мъртвец” (2009), предназначени да развенчаят веднъж завинаги неговите най-омразни опоненти – Александър Жендов, Радой Ралин и Борис Делчев.
Не му е било никак леко да реши кога да ги взриви – дали докато е жив, та лично да се наслади от ефекта на своя терористичен акт, или да ги програмира да гръмнат след смъртта му, та да се избави от неудобството сам със собствените си уши да слуша всичките опровержения, възражения и обвинения.
Той избра второто.
Стори точно това, за което люто напада Борис Делчев – че завещал да публикуват дневника след смъртта му:
След като е съзнавал цялата злонамереност и недоказуемост на много от измишльотините си, нашият летописец си е давал сметка, че те не само ще предизвикат гнева на част от живите свидетели, но и лесно ще бъдат опровергани”.
Изглежда, че точно от това се е страхувал Богомил Райнов.
Откъде това малодушие у него, след като неговите ученици и почитатели го величаеха едва ли не като “свръхчовек”?
Каквото и да пише Богомил Райнов в тези си книги, дълго време той беше най-талантливият, най-умният и най-безкомпромисният идеен охранител и защитник на тоталитарната система у нас. Влиянието му се дължеше не толкова на постовете, които заемаше, а на доверието, което хранеше към него “семейството”. Едни на подбив, други съвсем сериозно го наричаха “Великият инквизитор”, “Наставникът” или “Сивият кардинал”.
Случайно или не, но точно такъв – суров, монументален, с остър пронизващ поглед – е изобразен на един внушителен и по размерите си портрет, нарисуван от Светлин Русев. Точно така бе възприет и от публиката. Яко Молхов: “Блестящ портрет, виждащ един страшен човек, човека, който се разкайваше, че навремето се беше отрекъл от баща си, човека, който игра видна роля в периода на култа като изразител на идеи, толкова опасни, както беше случаят с Жендов. Той има разбиране за изкуството, знае значението на личностите, но за да обслужи една господстваща теза, беше готов да жертва всичко, а след това да се разкайва...”
Художникът не приема подобна трактовка, но портретът я потвърждава. Изкуството винаги е било по-силно от думите.
На Богомил Райнов се приписват много грехове, но най-тежкият е участието му в хайката срещу Александър Жендов. Ако се вярва на думите му, той се бил заел да напише “Лека ни пръст”, за да кажел истината; най-после, за да отговорел на въпроса “Кой уби Жендов” и, разбира се, да спомене и за своето участие в тези събития. Негови са думите: “Не смятам, че нещо веднъж написано и публикувано може да се зачеркне или изтрие с гума”. Но то може да се премълчи или омаловажи, както ловко го прави Богомил Райнов. Времето било такова и статиите му срещу Жендов били писани по поръчка, той просто изпълнявал партийното си задължение. Но защо нито веднъж не цитира дословно дори един пасаж от тези статии? Защото веднага ще се види каква лична злост е влагал в тях. Всъщност, има един цитат, но той е сложен по принуда, защото вече го е дал един от опонентите му: “Въпреки безспорно положителната роля, която известни Жендови картини са изиграли навремето си, творчеството на другаря Жендов е днес изостанало от живота, анахронично рисувачество, носещо тежките следи на дълбоки увлечения по немския експресионизъм, по изкълченото, грозното и отвратителното човечество на творци като Георг Грос или Франс Мазарел. Въпреки външната си актуалност, много от работите на Александър Жендов са измислени, чужди на живота, неприемливи за широкия зрител поради своя схематизъм, геометрична студенина, техническо еднообразие, верен симптом на творческо безсилие”.
Цялата вина за смъртта на изпадналия в немилост художник е хвърлена върху Вълко Червенков.
“По повод на Жендов тежката дума на сатрапа бе:
- Нека мре.”
Но Жендов не умря. Остана жив в паметта на поколенията като непреклонна личност и талантлив творец, станал жертва на тоталитарния произвол.
Как да понесе всичко това Богомил Райнов? Как да не го развенчае окончателно, как да не го довърши веднъж завинаги?
Такава е всъщност основната цел на тази книга.
За нея авторът се е готвил дълго и с наслада, не е жалил време и сили да издири всички възможни компромати за възкръсналия си опонент, впрегнал е цялата си ерудиция и всичкия си талант на писател и публицист, за да умъртви повторно Жендов като личност и творец. Най-тежкото обвинение: преди да стане жертва, Жендов е бил палач. Доказателството: писмото му до Червенков от 9 март 1950, което характеризира като донос, и самоубийството на партийния секретар Кольо Колев, предизвикано от атаките на “жендовистите”.
За жалост, в нашата най-нова история има и други подобни примери. Трайчо Костов, преди да премине през всичките кръгове на ада и да увисне на бесилката, като партиен и държавен деец носи също отговорност за разразилия се терор след 9 септември 1944, за невинните жертви на Народния съд.
Под решението за създаването на първите концлагери от отечественофронтовската власт стои и подписът на Никола Петков. Неговото име е и под една статия, в която се гневи, че Народният съд бил издал твърде лека присъда за журналиста Стефан Танев, осъден на доживотен затвор...
Когато с тази тема обаче спекулира Богомил Райнов, който, както е известно, не винаги е бил сред палачите, но никога не е бил сред жертвите, човек не може да не се възмути. Да, но след 1989 той бе подложен на не малко нападки и обвинения. Вярно, но не получи ли и своеобразна реабилитация и компенсация, след като специално жури, начело със Светлин Русев, му присъди най-високата държавна награда “Отец Паисий” със съответния паричен еквивалент и му я връчи лично министър-председателят?
Богомил Райнов отива дотам, че представя Жендов едва ли не като потенциален убиец. Лично пред него той бил казал, че е готов да “тегли куршума” на един от своите опоненти.
И генералното обобщение:
“Александър Жендов стана жертва на същите антихуманни порядки, порядките на насилието, в които бе възпитаван и в които възпитаваше другите. Жендов бе ликвидиран от същата партия закрилница и убийца, която го бе отгледала”.
И Богомил Райнов бе “отгледан” от същата партия, но прекара живота си в благополучие. Защо ли? Защото тази партия е била закрилница и кърмилница на хора като него и убийца на люде като Александър Жендов.
Убеден, че напълно го е развенчал като достойна личност, Райнов с още по-голямо настървение се заема да доказва, че и като творец той е кръгла нула, че е художник имитатор, който не е оставил своя следа в изкуството и не е оказал абсолютно никакво влияние върху никого. За всичко това, категоричен е Райнов, си бил виновен само той, тъй като всецяло се бил посветил на “публицистично творчество”, а публицистиката, особено вестникарската, носела повече “позор”, отколкото “слава”. Публицистичните творби били “еднодневки”, те умирали веднага, щом се раждали, и потъвали във вечна забрава. Такива били всичките произведения на Жендов, в това число и ония, които той смятал за “художествени”.
Ето как заради Жендов публицистиката като творчество си “спечелва” презрението и отрицанието на високомерния естет.
Той да не би да е забравил, че едно публицистично произведение, при това излязло във вестник, се превърна в най-високо достижение на българската изящна словесност. (Не вярвам да не му е бил познат великолепният анализ на “Смешен плач”, направен от Иван Радославов).
Богомил Райнов с нескрито удоволствие подчертава, че цялото творчество на Жендов било толкова “демоде”, толкова остаряло, че не можело да привлече вниманието, камо ли да развълнува съвременния човек. Но дали е така? Криминалният преход след 1989 доведе до такова социално неравенство, породи такава социална несправедливост, че много от произведенията на Александър Жендов станаха злободневни, актуални и вълнуващи. Къде обаче могат да се видят те, кой ги показва, кой ги издава?
Книгата си “Лека ни пръст” авторът завършва с горчива равносметка, която звучи и като надгробна реч за системата, многократно възхвалявана някога от него.
Наивни до идиотизъм, опиянени от видението за щастливото бъдещо общество, ние тогава дори не подозирахме, че не съществува никаква свещена Партия с главно „П”, че партията вече - това са шепата хора, добрали се с юмруци и лакти до върха и преди всичко до най-главния сред тях, независимо дали е Култ или се прави на “човек от народа”... Нямаше диктатура на пролетариата, нито боен отряд на работническата класа, нито демократически централизъм. Имаше само върховен сатрап, комуто принадлежеше последната дума”.
Но в тази книга има и нещо ново. “Лека ни пръст”, “мир на праха ни” – Богомил Райнов за пръв път говори почти по християнски. Почти, защото не намира сили да изрече най-важното: “Бог да ни прости”.
В следващата си книга - “Писмо от мъртвец”, Райнов на няколко места пише какво удоволствие изпитвал, когато успявал да накара Борис Делчев “да излезе от кожата си”.
Публикуваните откъси от дневника на покойния Борис Делчев обаче до такава степен са накарали самия Райнов “да излезе от кожата си”, че той съвсем изгубва всякакво чувство за достолепие, достойнство и дори за елементарно приличие.
Възмущението му няма граници: “Десетките пасажи в публикувания му Дневник..., където Делчев излива своя бяс срещу мене, представляват нещо далеч по-различно от отрицателното отношение поради идейни или нравствени съображения. Тези обидни епитети, вулгарни изрази, груби лъжи и безсрамни спекулации с коварно скалъпени полуистини не са позиция на културен, бих казал даже, на нормален човек. Те могат да бъдат продукт само на един обзет от патологично озлобление мозък”.
За съжаление, тази характеристика като че ли по-приляга за собствената му книга.
Всепризнатият майстор на изящното слово тук почти на всяка страница си служи по адрес на Делчев с думи и изрази като: патологичен мозък, дървар, маниакален тип, късокрак хитрец, Делчеви простотии, самозван ментор, охранен господинчо, кърлеж, магистър на секретните доноси, графоман, комичен маниак, страхлив имитатор, партиен Тартарен, таен подстрекател...
И човек се пита: щом Борис Делчев е такова “нищожество”, “човек без значение”, а Дневникът му – “писмо от мъртвец”, защо изобщо се занимава с него, защо излиза от кожата си и сипе огън и жупел?
С всичко това Райнов всъщност многократно засилва тежестта и значението на Дневника и по този начин му осигурява трайно присъствие в дебата за литературния и обществения ни живот през най-новата ни история.
Не е останал забравен и Радой Ралин, за когото направо пише, че винаги го е ненавиждал. Но го намразва още повече, когато разбира, че той бил инициаторът да се публикува Дневникът.
Известно е, че всяко село има своя идиот. София като по-голямо село разполагаше и с по-голям брой идиоти, но не можеше да се отрече, че най-популярният между тях бе Радой Ралин”.
Тук неволно се издава – изглежда до края на живота си е завиждал на сатирика за огромната му популярност, каквато той самият, въпреки всичко, никога не можеше да има. И жестоко се е лъгал, ако си е въобразявал, че с “Писмо от мъртвец” ще превърне в “мъртвец” и Радой Ралин. Той е от родословието на Езоп и Хитър Петър и ще надживее всичките си отрицатели.
Богомил Райнов ни е дал и своето обяснение защо използва такъв “нецивилизован език”.
“... Ако в настоящия очерк прибягвам към известни безцеремонни епитети, то е просто защото Кратунчевите ругателства трудно могат да бъдат оспорени с изискани салонни фрази... Би могло като възражение да ми се припомни древното правило: “За мъртвия или добро, или нищо”. Да, но за мъртвия. Не за вампира. Един човек, който дори подир смъртта си така настойчиво и нахално се меси в живота на живите, няма право да се ползва от привилегията на покойник. Избрал си сам надгробната роля на вампир, той неизбежно ще понесе и нейните последствия.”
А какво да кажем за ролята, която той така злополучно си е избрал? Толкова ли е бил заслепен от ярост и злоба, та не е могъл да проумее, че с този свой “очерк” устройва “второ погребение” (както самодоволно се изразява) - не на Борис Делчев, а на самия себе си. Това, което е сторил, може да се оприличи на самоубийствен атентат, при който набелязаните жертви оцеляват, а жертва става самият атентатор.
“Лека ни пръст” и “Писмо от мъртвец” отвътре взривяват монументалния образ на Богомил Райнов, грижливо създаван години наред - както от него самия, така и от най-близките му ученици и почитатели. Най-страшното е, че тези две книги и историите около тях са в състояние да ни накарат да се ужасим от себе си като българи, защото разкриват най-тъмните страни на националния ни характер и са още едно свидетелство, че все още не сме излезли от пещерния период на своето съществуване.
Но дали това са последните книги на Богомил Райнов? На едно място той, между другото, вметва, че май си струва да напише своите спомени. Струва си и още как! Дано да е успял да ги напише. И дано те да са като ония страници от неговото творчество, с които ще остане в българската литература.
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”