Български  |  English

Ванче Михайлов - терористът бюрократ

 

Предполагаме, че портретът на Иван Михайлов, дело на немски историк, който публикуваме тук, ще предизвика нееднозначни реакции.
Безспорно ВМРО има важна роля в българската история – най-малкото, защото кървавите междуособици в организацията влияят на вътрешнополитическата обстановка в България през 20-те и 30-те години на XX век.
Позволяваме си да мислим, че не само дейността на Ванче Михайлов, а и дейността на ВМРО като цяло са все още малко познати на българската публика. Особено отношенията на организацията с външния свят - не само описаните тук контакти с хитлеристка Германия, но и преди това - контактите с Коминтерна, например.
Освен това зад текста на проф. Трьобст стои постоянният въпрос за начина, по който пишем и оценяваме историята.
Надяваме се, че той ще предизвика размяна на мнения на страниците на вестника.
Култура
 

 

В центъра на София, в Борисовата градина през 1990-те години бе издигнат бюст-паметник на мъж на средна възраст в паравоенна униформа. Касае се за
Иван Михайлов (1896-1990), лидер на терористичната Вътрешна македонска революционна организация (ВМРО) от 1928 до 1934, съюзник на Мусолини, Хитлер и на усташката Независима Хърватска държавa. На Балканите той е известен и като поръчител на многобройни политически убийства срещу на македонски и български дейци, както и набългарски, както и югославски политици. и зЗаедно с Анте Павелич и той е автор на Марсилския атентат през 1934 г. Въпреки това след 1945 той не само че не е преследван съдебно, но дори и днес е непознат в Европа на ЕС.
Безспорен факт е, че в Европа в периода между двете световни войни, сред национално-революционните движения, поставящи си за цел преразглеждането на Версайския ред, най-боеспособна и затова най-опасна и ултимативно най-ефикасна е ВМРО. Нейната краткосрочна цел е присъединяването на Вардарска Македония, която от 1918 г. е част от Югославия, към България, а по-далечната - обединението на всички части, принадлежащи към историческата територия на Македония, в една Велика Македония, на която столица да е Солун. ВМРО се бори срещу новата югославска държава от българска и албанска територия, като всяка пролет през границите й преминават между 1000 - 2000 униформирани четници. След 1922 г. ВМРО формира държава в държавата на територията на югозападна България - в Петричкия край. Това става със съгласието на управляващите в София, макар и „скърцащи със зъби”. Тази държава в държавата разполага със самостоятелна данъчна, полицейска и юридическа система, отделни печатни медии и банки. Освен това ВМРО има и собствена фракция в българския парламент. Нейният голям дипломатически апарат си сътрудничи с Турция и Унгария, сключва съюзи със СССР и с Италия. Само Ваймарска Германия отказва сътрудничество с ВМРО – макар че и там голям брой политици, дипломати, предприемачи, интелектуалци и журналисти са горещи симпатизанти на организацията.
През 1927 г. в ръководството на ВМРО възникват различни виждания по отношение на тактиката на организацията. Интензивната партизанска борба е заменена от принципа на терористична дейност: към изявени югославски лидери се насочват тройки или петорки от атентатори; спрямо представители на новия европейски следвоенен ред се подготвят самоубийствени атентати; а срещу дисиденти в собствените редици се издават смъртни присъди. През 1928 г. тази нова тактика води до остър вътрешен конфликт, който разделя организацията на две крила, които влизат в масово братоубийство. Движеща сила за това ново развитие във ВМРО е Иван Михайлов, известен още под псевдонима “Радко Деянов”. През 1925 г.- една година след като бе убит харизматичният лидер на ВМРО – Тодор Александров, Иван Михайлов се издига до тричленния централен комитет на организацията. Тодор Александров, който е прогимназиален учител и български офицер, награден с Железен кръст от Вилхелм II през 1916 г., реорганизира след Първата световна война заедно с българския генерал Александър Протогеров създадената през 1893 г. организация, бореща се първоначално за автономна Македония под управлението на султана, като й дава нова посока на действие - присъединяване на Македония към България. След смъртоносния заговор срещу Александров, Михайлов се възползва от положението си на доверен човек - негов секретар, за да наследи мястото му в централния комитет. През 1928 г. Михайлов поръчва убийството на своя колега и противник в централния комитет – генерал Протогеров, след което поставя в ръководството на ВМРО двама от най-приближените си хора – Страхил Развигоров и Иван Караджов и така на практика поема контрола над организацията. Привържениците на Протогеров под ръководството на Перо Шанданов и Наум Томалевски оказват жестока съпротива. Това води до дългогодишна вътрешна братоубийствена война, взела стотици жертви сред активистите от двете воюващи крила. И до днес на български изразите “македонска работа” или “да приключиш с нещо по македонскому” означават да извършиш нещо по особено жесток и кървав начин.
През 1929 г. Михайлов започва стратегическа промяна във ВМРО – отдалечаване от целта за присъединяването на Македония към България и поставяне на нова задача – “свободна и независима Македония”, съединяваща трите части, т. е Вардарска, Егейска и Пиринска Македония като “втора българска държава на Балканите”. През 1933 г. новият курс на действие се превръща в доктрина на организацията. Според Михайлов нацията на новообразуващата се държава, състояща се от “македонски българи”, може да се дефинира и като “българо-македонска”, бидейки българска в етнокултурно и езиково отношение, и македонска - в регионално. Така ВМРО си създава враг в лицето на политическия елит в България, който до онзи момент, в по-голямата си част, е положително настроен към организацията. Резултатът от това е, че след 19-ти май 1934 г. политическият кръг “Звено” и Военният съюз изпращат българската армия срещу цитаделата на ВМРО в Петричко. Само за няколко дни структурите на организацията са разбити, лидерите й са интернирани, а през 1935 г. на Михайлов е издадена смъртна присъда.
Хванат натясно, Михайлов успява, за разлика от останалите лидери във ВМРО, в продължение на няколко месеца да се укрива в страната и през септември 1934 г. да избяга в съседна Турция. Роденият в Македония лидер на нова Турция – Мустафа Кемал Ататюрк, дава на Михайлов политическо убежище – вероятно с идеята да не може да се установи хегемония на Балканите от страна на южните славяни под формата на съюз между Югославия и България.
Непосредствено след бягството на Михайлов в Турция ВМРО успява да нанесе най-големия си терористичен удар: атентатът в Марсилия на 9 октомври 1934 г., при който загиват югославският крал Александър I Караджорджевич и френският външен министър Луи Барту. Изпращането на опитния атентатор на ВМРО Владо Черноземски е резултат на тясното сътрудничество на Михайлов с хърватските усташа на Анте Павелич срещу Югославия. Павелич е инициатор на плана за атентата и той оценява реално професионалните възможности на своите хора, т.е. ниско – затова и моли Михайлов за помощ. След като нервите на трима хърватски стрелци на пристанището в Марсилия не издържат, Черноземски изпълнява успешно възложената му от Михайлов задача. Именно атентатът в Марсилия провокира Обществото на народите да се опита чрез Женевската конвенция за предотвратяване и наказване на тероризма да мобилизира международната общност за противодействие срещу организирания тероризъм и да включи борбата срещу него в международното право.
Следва да се отбележи, че Михайлов, прекъснал следването си по право в София, няма опит в партизанската борба и никога не е влизал във “вътрешността” на Македония (оттук и “В”-то в името на организацията), т.е. в бойното поле в самия юг на Югославия. Той се опитва да преодолее този недостатък, влияещ отрицателно на позицията му в организацията, изцяло ориентирана към култа на героизма и на мъченичеството, като се жени за една популярна ВМРО-терористка. През 1926 година той сключва брак с Менча Кърничева, която през 1924 г. по лично нареждане на Михайлов извършва прословутия атентат срещу македонския политически деец в изгнание Тодор Паница във виенския Бургтеатър, по време на постановката “Пер Гинт” от Ибсен. Скоро след присъдата австрийският съд освобождава Кърничева по здравословни причини.
По време на четиригодишното си изгнание в Турция, при което Михайлов и Кърничева са интернирани първо в Северен Анадол, а след това на остров Буюк Ада близо до Истанбул, те се опитват без успех да получат визи за САЩ. Там, в състава на “Македонските политически организации в САЩ и Канада” (МПО) със седалище във Форт Уейн, Индиана, ВМРО разполага с гъста мрежа от поддръжници. Но дори и Швейцария, Румъния и Великобритания, както и бившият съюзник на ВМРО - Италия на Мусолини не желаят да приемат двойката терористи. Едва през 1938 г. Полша разрешава на двамата да влязат на нейна територия, но при условие, че се въздържат от всякакъв вид политическа дейност. Михайлов и съпругата му получават визи по лична инициатива на полския пълномощен министър в София – Адам Тарновски, който още по време на Първата световна война е дипломатически представител на Австро-Унгария в българската столица и поддържа тясна връзка с ВМРО. Въпреки че от Варшава анулират визите заради бурни протести в Белград, турските власти натоварват семейство Михайлов на полския търговски кораб “Левант”, хвърлил котва на пристанището на Измир. След дълга одисея през Средиземно море на 23 септември 1938 г. корабът най-накрая пристига в Гдиня със своите немили- недраги пасажери.
Макар че Михайлов се устройва в една глуха провинция на Полша, той има възможност, както и преди това от Турция, да поддържа тесни контакти със свои привърженици от България и Северна Америка. След влизането на Вермахта във Варшава през септември 1939 г. Михайлов и жена му, която говори добре немски, се разкриват на Гестапо. Скоро след това те се установяват в Райха - колко дълго - остава неизвестно. Там те се настаняват във временно жилище в Берлин-Нойкьолн, в квартал, където са непосредствени съседи на Анте Павелич и неговото обкръжение. Не е ясно какви контакти е поддържал Михайлов в германската столица с националсоциалистическата власт - в архивите на Третия райх досега не е намерена информация по този въпрос. Вероятно през пролетта на 1940 г. Михайлов се преселва в Будапеща. Там той обсъжда с германски и италиански представители възможността за основаване на македонска държава, докато Третият Райх, както и фашистка Италия се занимават с новото териториално разпределение на Югоизточна Европа. Влиянието на Михайлов върху оцелелите структури на ВМРО в България действително намалява много видимо през април 1941 - след повторната окупация на Вардарска Македония от български войски и установяването на българска административна структура. По-голямата част от привържениците на Михайлов одобряват това де факто- присъединяване като „повторно обединяване” на Македония с “Майка България” и поемат функции в окупираната територия. Михайлов, който непоколебимо следва целта – “свободна и независима Македония”, приема през май 1941 г. да се пресели в Загреб – по покана, отправена му от неговия дългогодишен съюзник Павелич, който междувременно е издигнат до водач („Поглавник”) на германско-италианската марионетна държава Независима държава Хърватска (НДХ). До 1944 г. Михайлов служи като най-важния външополитически и военнополитически съветник на хърватското управление на усташите, като дясна ръка на Павелич.
От Загреб Михайлов продължава да поддържа тесни контакти с Рим и Берлин. През пролетта на 1943 г. той се договаря с началниците на италианската армия за сформиране на ВМРО-отряди, които да подкрепят италианските окупационни части в северна Гърция. През октомври 1943 г., непосредствено след изтеглянето на италианците от Балканите, след преговори с райхсфюрера на СС Хайнрих Химлер, Михайлов уговаря сформирането на силна ВМРО-защитна група (“Охрана”) със състав от 12 000 мъже, която да бъде разположена в окупираната от германците гръцка част на Македония. Набирането на нейния състав обаче се проточва и не достига до договорената мощ. Също така остава нереализирано и предложението на Михайлов, отправено към Павелич, за сформиране на силна наемна армия на ВМРО, която да се бори срещу различните партизански формирования в босненската част на НДХ.
Но от България - Цар Борис ІІІ, както и управляващите и военното ръководство в страната, гледат с безпокойство на действията на Михайлов в Загреб, тъй като имат опасения, че в Берлин планът му да основе “свободна и независима Македония” може да има успех. И за да може да бъде контролиран, се отменя смъртната му присъда и му се предлага да се завърне в България и да заеме пост във Вардарска Македония. За изненада на София и на най-близките му сподвижници Михайлов категорично отхвърля предложението. По-положителна е неговата реакция спрямо предложението на германския външен министър Йоахим фон Рибентроп – да стане държавен глава на една македонска държава под покровителството на Третия Райх. На 1 септември 1944 г. Хитлер издава “фюрерска заповед” за незабавното провъзгласяване на подобно държавно образувание. Така заради Червената армия, която светкавично прониква на Балканите, трябва да се гарантира изтеглянето на Вермахта от Гърция.
Михайлов си запазва правото да даде окончателен отговор на германското предложение, едва след като направи проучвателно посещение в Скопие. На 3 септември 1944 г. той пристига с германски военен самолет от Загреб в София, където обсъжда ситуацията с останалите там свои привърженици. На 5 септември човекът за свръзка между Михайлов и СС - началникът на шесто управление (външнополитическо разузнаване) в Главното управление за имперска сигурност СС-бригадефюрер Валтер Шеленберг телеграфира на Рибентроп: „С няколко обсъждания - днес и утре, Михайлов трябва да се опита да спаси онова, което трябва. Ситуацията обаче изглежда безнадеждна. И Михайлов е на същото мнение, след като сам можа да се убеди за състоянието на нещата.“ В същото това време СССР обявява война на България. Последвалото непосредствено след това навлизане на съветските части в балканската страна, както и напредването им до германската основна свързочна линия във Вардарската долина водят до драматично изостряне на военната ситуация. В резултат на това Рибентроп притиска германския пълномощен министър в София – СС-обергрупенфюрер Адолф Хайнц Бекерле: „Днес фюрерът отново нареди да бъде провъзгласена независимостта на Македония - този път без повече отлагания”.
На същия 5 септември Михайлов пътува от София за Скопие, където на 6 септември провежда поредица съвещания с активисти на ВМРО и с местни първенци, както и има срещи с комунистически партизани и с представители на гражданското антибългарско съпротивително движение на Методи Андонов -Ченто. Вечерта той съобщава своето решение, което веднага бива предадено от германското генерално консулство в Скопие на посолството в София: “Комитетът (= скопските ВМРО-вци) се отказва категорично да обявява независимостта на Македония, убеден от Ванче Михайлов и след обстоен анализ на така стеклите се обстоятелства. Аргументирайки решението си, Михайлов се спира най-вече на: 1. Отсъствие на привърженици, които да са готови да застанат зад независимостта и да я наложат. 2. Непрекъснато и прогресивно деморализиране на цялото население.“
Докато Хитлер, Химлер и Рибентроп се ядосват на отказа на Михайлов, началниците във вермахта поемат управлението на Македония в свои ръце, в момента, когато тя е “оголена” заради изтеглилите се български окупационни сили. На 12 ноември 1944г. и последните германски части напускат Скопие и поемат по посока Прищина, а на следващия ден в Скопие навлизат партизаните на Тито.
Михайлов и жена му, заедно с няколко верни другари, биват евакуирани от СС от Скопие първо във Виена, а през пролетта на 1945 г. той бива преместен в градчето Алтаусзее, в австрийските Алпи. За разлика от многото намиращите се там националсоциалистически величия Михайлов не е притесняван нито от американските части, които достигат града на 9 май 1945 г., нито от установилата се след това британска военна администрация, както и не е обезпокояван, когато Титовска Югославия официално иска екстрадирането му от англичаните.
Не е известно къде Михайлов и жена му прекарват първите години след войната. Вероятно временно се е спрял в Испания на Франко. През 1948 г. той успява да получи жителство в Италия, като през следващите 42 години я напуска само за да почива в Австрия и в Германия. От 1958 г. той живее под самоличността на “професор Джовани от Унгария” в римския квартал Монтесакро, на ул. “Виа Понца” 6/7. Той се радва на протекцията на своя дългогодишен познат Анжело Ронкали, който в периода 1925 - 1934 е апостолически представител на Ватикана в България, а след това - до 1939 г. е апостолически пратеник в страната, в която Михайлов получава убежище – Турция. През 1958 година Анжело Ронкали е избран за папа Йоан XXIII. За разлика от Павелич и от други усташки лидери, Михайлов не използва добрите си връзки с Ватикана, за да се измъкне през “канала на плъховете” („Ratline”) и да намери сигурност в Южна Америка.
Когато през 1946 г. в „народно-демократична” България и последните останали членове от ВМРО-то на Михайлов под ръководството на Кирил Дрангов и Владо Куртев са ликвидирани, привържениците на Протогеров, сега свързани с БКП, правят кариера в различни министерства и особено в Държавна сигурност на НРБ. Също така и в новата югославска република Македония тамошната комунистическа тайна полиция задушава опитите за реорганизация на приближените до Михайлов. От този момент в сталинистка България, както и в титовска Югославия, „михайловист” се превръща в етикет, застрашаващ живота. Все пак обаче през 1978 г. дългогодишният български държавен глава и ръководител на партията – Тодор Живков издава нареждане да се установи таен контакт с изгнаника в Италия - Михайлов. Мотив за това е разпалващият се българо-югославски спор за Македония и по-конкретно: въпросът дали съществува македонска нация, както твърдят от Белград и Скопие, или дали по-голямата част от населението на Македония са българи – както смятат в София. Фактът, че в този спор Михайлов застава на българска страна, го прави за Живков важен съюзник срещу Югославия преди всичко сред българската и македонска диаспора в Северна Америка и Океания. В същото време Михайлов вижда в комунистическа България партньор срещу Тито и Лазар Колишевски и срещу техния проект за отделна македонска нация, с национален език, национална литература, национална църква и специфична македонска – а не българска идентичност.
Запитан дали многобройните поръчани от него срещу български и югославски политици и чиновници и особено срещу членовете на ВМРО смъртни присъди тежат на съвестта му, Михайлов отговаря, че подобни присъди са негово дело само при утежняващи случаи на предателство или пък при злоупотреби с пари на организацията, както и в случаи, когато смъртните присъди са юридически издържани и произнесени от правораздавателните органи на ВМРО. „Налагало ми се е да подписвам смъртни присъди на мои приятели“, признава Михайлов, съчувстващ сам на себе си по време на разговор с българския служител във Ватикана – Георги Елдъров. Междувпрочем ВМРО е била “суверенна държавна структура” и “е действала като другите държави“. Това че броят на смъртните присъди е бил сравнително по-висок, Михайлов обяснява с обстоятелството, че “организацията нямала затвори за задържането на пристъпилите устава”.
След епохалната 1989 г. в България и в новата Република Македония се появяват независими македонски политически партии, които се смятат за организации – наследници на ВМРО. В сегашна демократична България бившият шеф на ЦК на ВМРО Михайлов е смятан за национален герой. Това ясно проличава в акта на издигането на негов бюст-паметник. От друга страна днес, в Македония, роденият през 1896 г. в източномакедонския град Щип Иван Михайлов бива отчасти реабилитиран – въпреки възгледите му по националния въпрос. През 2000 г. няколко депутати от македонското Собрание участват във панихида, отслужена за атентатора-камикадзе от ВМРО – Владо Черноземски, който през 1934 г. в Марсилия се справя изключително успешно със задачата, възложена му от Михайлов. През 2002 г. в центъра на Скопие се открива възпоменателна плоча и за една друга атентаторка-камикадзе от ВМРО – Мара Бунева, която през 1928 г. също по заповед на Михайлов застрелва високопоставен белградски служител, а след това и себе си.
Фактът, че мирно починалият на 5 септември 1990 г., на библейската възраст от 94 години, изгнаник в Италия е поръчал стотици политически убийства, целенасочено се пренебрегва в България и в Македония. Обстоятелството, че Турция, Полша, Унгария, Хърватия, Австрия са прикривали и закриляли Михайлов, въпреки че той официално е бил издирван заради обвинение в терористична дейност от България, в тези държави не играе никаква роля. А в обществената памет на Италия, както и в Германия съюзникът на Мусолини и Хитлер е напълно забравен.
още от автора
Щефан Трьобст, професор по история на Източна Европа в Лайпцигския университет, през 1976/77 г. специализант в Историческия факултет на СУ „Кл. Охридски”, автор на три книги за Македонския въпрос през ХХ. век - ”Македонският век”, 2007; „Мусолини, Македония и великите сили 1922-1934 г.”, 1987; „Българо-югославската контроверза за Македония 1967-1982”, 1983. В момента пише „паралелна” биография на Иван Михайлов и Димитър Влахов.


1 - 17.11.2013 06:22

Статията е разочарование
От: Stoyan Yordanov
Няма как нормален човек, който познава в детайли Македонския въпрос, както и историята на ВМРО, да се съгласи с драсканиците (щото не са нищо повече от драсканици) в статията на Щефан Трьобст.

Култура - осъзнайте се!

Въпросния псевдо "историк" (каквото определение най-много му отива) блести с въпиющи неточности, едностранчиво представяне на фактите, както и с тенденциозни изводи.

По скоро статията е поредния пасквил, писан по поръчка, за да омаскари един от големите синове на България, Иван Михайлов.

Няма как да си обясним, че автора непрекъснато се опитва да ни втълпи, че Иван Михайлов е просто поредния терорист. При това се жалва, че не е бил наказан приживе. А аз питам кой ще накаже мъчителите и убийците на македонските българи по времето, когато действа ВМРО? Защо автора не търси историческа отговорност също на югославските политически дейци, планирали и извършили жестокости и терор над мирното население в Македония, на които и дявола би завидял? Превърнали цяла Македония в един концлагер. Ама му е лесно на него, от дистанция на времето, да си бълва фантасмагориите.

Липсва задълбочено представяне на проблема. Дейността на ВМРО и Иван Михайлов е повърхностно представена и набързо обявена за терористична и едва ли не вредна, без разбиране за истинските причини за нейната мотивация и действие. Изброява едностранчиво какво бил извършил Иван Михайлов и ВМРО, без да се опита даже да проумее и представи причините за тези действия. А нали точно в това се корени разликата между героя и терориста, в отговора на въпроса защо и мотивацията. Такъв в статията липсва.

Извода се набива на очи - или автора не познава в детайли борбите на ВМРО за освобождение на Македония или е решил да изкара някой лев на гърба на многострадална Македония.

Статията е едно тотално разочарование. Оценката за обективността на статията оставям на вас - моята е отрицателна!
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”