Български  |  English

Как помним комунизма?

 

 

 

 

Тоталитарните режими се мъчат да издълбаят дупки в паметта, където потъват всички действия – и лоши, и добри.
Хана Аренд
 
По-миналата година за първи път имах студенти, родени след края на комунизма. Именно един от тях ми зададе въпроса, отговор на който е тази статия.
Въпросът, поставил на изпитание равновесието ми на преподавател, свикнал с всичко, гласеше:
„Вие сте преживели и двата периода – и комунизма, и сегашния - кой е по-добър?”
Преди да реагирам болезнено на самата възможност за съпоставимост, разбрах, че не съм си свършила работата. И започнах – именно с този, роден след комунизма курс – изследване и дебат за паметта.
Все още не бях (и досега не съм) решила за себе си основния проблем, пред който се изправя всеки изследовател на комунизма (или поне – всеки изследовател, притежаващ остатъци от гражданска доблест):
- Дали самото обективиране, макар извършено с лабораторна цел, на един тоталитарен режим не го легитимира като „нормален”, съпоставим с всички останали?
- Но дали, от друга страна, предопределяйки неговата престъпност като саморазбираща се, не ограничаваме академичното изследване до еднозначното постулиране на „законите за паметта”?
Тогавашното ми „успокоение” (или опит да избегна проблема), че не изследвам самия комунизъм, а паметта за него, и до днес не ми е достатъчно. Въпреки това започнах изследването – натоварена с всички съмнения в самата възможност за съществуване на класически тип колективна памет за едно тоталитарно общество.
Това е основният резултат:
 
Какво знаете за комунизма ?
 

- живеело се е много добре
10,6 %
- живеело се е по-добре от сега
40,7 %
- живеело се е по-зле от сега
32,5 %
- живеело се е много зле
7,3 %
- не зная (отказва отговор)
8,9 %

 
Предимството на апологетичната памет, на паметта – носталгия е очевидно. Затова ще започна анализа на запаметените (в случая с младите – предадени от семейството) ценности с нея.
1. Потребление:
- Храна – без богат избор, но евтина;
Хладилниците бяха пълни.” „Можеше с една заплата да купиш пита кашкавал и луканка, салами…” „Сега има всичко, но не можеш да си го купиш. По-добре по-малък избор, но да е евтино.”
- Безплатно здравеопазване;
- Всяка година се е ходело на море;
- Всяка чистачка е можела да отиде на екскурзия в Германия.
2. Сигурност:
- Сигурна работа;
- Сигурен дом;
- Сигурна улица.
„Знаело се е кой е виновен за всичко, знаел си кого да мразиш. А сега злото е навсякъде.” „Страхът е ново явление.”
3. Модернизация
- Душ и топла вода за всекиго;
- Ефективна администрация;
- Енергетика.
Тъй като не успях да подредя в нито една от горните рубрики носталгичните ученически спомени (в прекрасната книга на Георги Господинов „Аз живях социализма”) на една 34-годишна икономистка от София, ще ги цитирам отделно:
- Членуване в организация (възможност за изява).
- Ученически и студентски лагери и бригади (безброй контакти с връстници, повечето от които остават за цял живот).
- С униформи на училище (всички бяхме хубави в синьо и бяло).
- Радвахме се на единствените си дънки и с удоволствие ядяхме банани и портокали по Нова година (а сега очите ни са преситени и нищо не ни се иска).
Всъщност, можех да ги разпръсна из отделните рубрики… Не го направих, защото така, заедно, звучат потресаващо – заради доброволния отказ от свобода и различие, заради невъзможността за изява и общуване извън комунистическите организации. Страшно е, наистина.
Страшно ми прозвуча и въпросът на един студент – когато патетично обяснявах, че не сме имали никакъв достъп до западна литература: „Колко хора са се нуждаели от западна литература?”
Трудно е, оказва се, да се удържа „обективисткият” подход…
Доминацията на потреблението се очертава отчетливо. Не богатият и разнообразен избор на стоки, а сигурната им наличност е ценността, около която се обединяват повечето носталгици. Изглежда парадоксално само на пръв поглед, че сигурната наличност се търси именно в комунизма, а една от най-същностните му специфики – дефицитът – се пропуска, изтласква, забравя. Защото интервюираните не мислят живота през комунизма „изобщо” – в такъв код на мислене дефицитът, предполагам, би се откроил категорично. Те проектират спомена единствено през собственото си битие и в този код „имаше” не означава, че е имало наистина, а означава „аз имах”, „можех да си купя”, „поне хлябът ми беше сигурен”… Минимализирането на потребностите, прозиращо във всички отговори, сведено до „едни дънки”, „кашкавал на заплата” и „банани на Нова година”, съвсем закономерно превръща сегашното в травма. Защото – ако аз и в сегашното имам само едни дънки, другите имат повече. Минимализирането на потребностите е поносимо, дори удобно и някак уютно, ако важи за всички… Сегашният травматизъм, произвеждащ носталгични отпратки към миналото, е предизвикан от възможностите на другите. Едва ли е случайно – в този контекст - че бедността се мисли в по-голяма степен като резултат от демокрацията (42,3%), отколкото като наследство от комунизма (39%).
Другата ценност – наред със „сигурния хляб”, около която се обединяват повечето носталгии, е „сигурният дом” – нямало кражби, бандити по улиците, поръчкови убийства. Нямало агресия. С почти пълен консенсус (за разлика от бедността) агресията се мисли като резултат от демокрацията - 63,4% (като наследство от комунизма – едва 15,4%). Агресията и несигурността се мислят през другите. Възможността - „имането” на другите да предизвика моята агресия - изобщо не се проблематизира. За сюжета – моята безотговорност да породи несигурност за другите – да не говорим…
Би могло да се получи впечатлението, че днешното (бедност, несигурност, агресия) атомизира обществото, капсулира индивидите в собствените им светове – някои от интервюираните дори артикулират такава перспектива. Това би обяснило носталгията по уютния колективизъм на бригадите като най-важния източник на приятелства…
Единствената ценност, която се мисли не през проекциите на „аз” и „другите”, а през цялото общество, се вписва в досадно остарелия и банализиран дебат за комунизма като модернизационен проект – „къпането”, „администрацията”, „енергетиката”… По отношение на модернизацията домодерното „аз” най-мощно и най-консенсусно зазвучава като „ние”. Ако изобщо се предполагат някакви „други” (модерни в домодерния свят?), те не само са изключения, но – в повечето случаи – се мислят като „чужди”. (Прабабите на моите сегашни студенти сигурно са ги наричали „буржоазни отрепки”.)
Дори консенсусното „ние” по отношение на модернизацията също се проектира през собственото битие в комунизма, като остава на нивото на всекидневието. Модернизацията се мисли преди всичко като „къпане в панелката”. Генерализиращите спомени – „администрацията”, „енергетиката” – са по-скоро пропагандни клишета, инструментализирани представи, насадени от същия този комунизъм. Споменът за „хубавото” е винаги личен и именно матрицата на личното се налага върху „цялото общество” като образ на благоденствието.
По-генерализираща изглежда критичната памет, която съдържа две, твърде различни помежду си, памети: В паметта – травма се вписват Народният съд, политическите убийства след 9 септември, лагерите, „възродителният” процес, Чернобил, отравянето на Русе. По същността си общи, отнасящи се за цялото общество, тези атрибути на комунизма също се оказват проектирани преди всичко през личния и семейния опит. Помнят ги потърпевшите, жертвите и техните роднини, лишени – ако не от граждански права и собственост – от възможност да просперират. Това са хората, които категорично определят живеенето на комунизма като „много зле” (7,3%). Останалите предпочитат да изтласкат, да забравят или просто да не научават травматичното. Когато, след провеждането на изследването, дебатирахме със студентите тези събития, повечето от тях мълчаха. Имаше един опит да се каже „И сега стават убийства”, който самите те потиснаха – разбрали, очевидно, разликата между убиване от бандити и убиване от държавата… Единственото, което предизвика известно оживление сред мълчанието, беше Чернобил. Вероятно, защото ги засягаше лично. Народният съд, политическите убийства, лагерите, „възродителният” процес, Русе засягат само някои, не „нас”. Чернобил засяга всички, значи – и „нас”. И „мене”.
На доста по-заден план остава паметта за други „недостатъци” на живеенето през комунизма: невъзможността да се пътува свободно в чужбина, трудността да се получи софийско жителство, многото ченгета и доносници, опашките, липсата на луксозни стоки, изобщо - дефицита (на едно от последните места). За много от тези „недостатъци” някои от студентите дори не бяха чували – особено в преобладаващата група на носталгиците. Очевидно, „преносителите” на паметта (преди всичко семейството) са изтласкали спомените за всякакъв материален и духовен дефицит като неважни.
Духовният дефицит, впрочем, остава на съвсем, съвсем последно място. Докато бананите, дънките, скъпите часовници и коли все пак се артикулират от време навреме, дефицитът на свобода е запомнен от единици. Преди всичко – като свобода за пътуване в чужбина. Вероятно, защото тази не-свобода е засягала най-много хора лично. Другите не-свободи – на словото, на печата, на събранията, не-свободата да имаш собствено мнение и собствен избор – твърде рядко, съвсем рядко, оказва се, са засягали хората лично. Затова не се помнят…
Макар, общо взето, да не твърдят, че в комунизма са били свободни, респондентите-носталгици правят категоричен избор между свобода и сигурност. Ако свободата (никой не артикулира като качество на комунизма свободата от отговорност, но носталгията по нея също се очертава ясно) е неизбежно обвързана със социална несигурност, повечето от интервюираните избират сигурността и не-свободата.
Другото проявление на критичната памет е паметта – присмех, мислеща комунизма не толкова като трагедия, колкото като комедия на абсурда.
Немалко спомени (в книгата на Господинов и в двутомника на Вера Мутафчиева „Историята, населена с хора”) проблематизират „тогавашната” реалност като абсурден свят - независимо дали събитията и манталитетите са описвани от “строителите”, от “жертвите”, от “бунтовниците” или от “просто живелите го”.
Абсурдисткият привкус е зададен от паметта за самия Тодор Живков, който – в тесен кръг – повтарял хитовата фраза на Мистер Сенко “Чрез илюзионизъм към социализъм”.
Паметта-присмех отразява като в криво огледало „постиженията” на системата, запомнени от носталгиците, тя непрекъснато се подиграва със сигурността на потреблението, със сигурността на здравето, със сигурността на дома и улицата, с криворазбраната „модернизация”.
Интересно е, че мнозина от присмиващите се респонденти помнят комунизма чрез една и съща метафора – копането.
Копане на дупки, които реката веднага залива. Копане на канал, зарит след това с булдозер. Копане на 1300 метра минна галерия по случай 1300-годишнината на българската държава. Копане, копане, копане… Останалото - “ужасяваща скука”…
Ако трябва да търся генерализираща проекция в някой от типовете памет, може би най-успешно ще я намеря тук, в паметта-присмех – в комедията на абсурда, където най-ясно очертаващият се дефицит е дефицитът на смисъл.
И, разбира се – в „ужасяващата скука”…
Въпреки някои хипотези, черпещи своите основания преди всичко от аналогиите с немската памет за Холокоста, вместо от българските реалии, не мисля, че паметта – срам е специфична за българската посткомунистическа действителност. Онези, които се срамуват, са малцинство. Срамуващите се почти отсъстват сред обявяваните периодично доносници и агенти, мнозинството от които заявяват гордостта си, че са служили на някаква (най-често „национална” или „българска”) кауза. Достатъчно е да видим кой ежедневно – от екраните на телевизорите - ни „припомня” комунизма: внучката на Тодор Живков, съпругата на Андрей Луканов, висши офицери от службите… И множество партийни функционери, и агенти на Държавна сигурност издават изобилни мемоари, в които не само реабилитират комунизма като „нормална” политическа система, но и произвеждат вдъхновение за още и още носталгици.
Логично е, при дефицит на срам, да има и забрава. Забравя се, изтласква се, затуля се, захвърля се спомена за позора, за „живота в лъжа”, за съучастничеството (макар само чрез мълчание) в един престъпен режим. „Хубавото” се помни. Помни се и травмата.
Паметта за „хубавото” ражда носталгия. Паметта за травмата – мъченичество и стремеж към възмездие.
Има още един тип поведение към комунизма, който не е точно забрава, но би могъл да се подреди в същия смислов ред. Този тип е характерен предимно за младите, не живелите въпросния период. Става дума за липсата на интерес към комунизма.
Според изследване на Антони Гълъбов и Георги Фотев, проведено през 2007, 18% от анкетираните студенти никога не разговарят за комунизма, а 58% - много рядко. Само 23% разговарят за това често – в семействата и в приятелските си кръгове. 10% не знаят за какво става дума, а 16% не идентифицират датата 10 ноември 1989.
Въпроса „Кога е имало по-голяма справедливост – по времето на комунизма или в днешно време?” – 45% са оставили без отговор…
Мнозинството от студентите ми, родени след края на комунизма, знаеха за него от семействата си. Само трима (от общо 125) бяха научили в училище, трима – от литература и един – в университета.
---
Убедена, че съм в дълг пред студентите си, убедена в безалтернативността на знанието за историята – докато все повече потъвах в сюрреалистичната мозайка на спомените за комунизма, срещнах обратната гледна точка:
„Много съм доволна, че синът ми не знае какво означава партиен конгрес, петилетка, БКП, РМС, ТКЗС… и че изучава българска, а не партийна история.” – казва 37-годишна респондентка в книгата на Георги Господинов.
Друга, на същата възраст, е щастлива, защото синът й я пита: „Кога е имало социализъм в България – по време на Първото или на Второто българско царство”…
Може би тези жени са сред малкото, чиято памет е белязана от срам – затова предпочитат да забравят, предпочитат децата им да не знаят
Двата спомена-срам не ме убедиха в безалтернативността на знанието. Поставиха обаче другия проблем: за учебниците (и обучението въобще) по история.
Оказва се, че не само за цитираните по-горе срамуващи се майки, но и за впечатляващо широки слоеве от обществото проблемът за изучаването на комунизма в средното училище поставя - освен въпроса как да бъде изучаван (което е разбираемо при липса на обществен консенсус), и въпроса дали изобщо да бъде изучаван. (Фактът, че в последните издадени учебници по история комунизмът се разглежда по един или друг начин, не снема проблема, който продължава да бъде дискутиран с нестихващ патос. Защото той не е само в учебниците: дори когато учителите разполагат с учебник, в който периодът е включен, те най-често не го преподават, като се оправдават така: „Нали е накрая, все не успяваме да стигнем дотам.”)
Поне две са познатите ми обяснения за не-отговарянето на въпросите „как” и „дали” комунизмът да се изучава в средното училище:
- Комунизмът/социализмът все още не е минало.
- Комунизмът/социализмът вече е минало, но за цялостната му оценка е нужен обществен дебат. (В дебата, според парламентарната група на ГЕРБ, трябвало да се включат учители, ученици и родители. Учените някак са забравени.)
Не съм сигурна дали на някого би му хрумнало да подлага на обществен дебат историите на античността или на средновековието… Не съм сигурна дали историите на античността или на средновековието са се нуждаели някога изобщо от „оценка”, получена чрез обществен дебат.
Това означава, че комунизмът наистина не е минало. Означава, че „историята” му още дълго ще се мисли като борба (или – мозайка?) на памети. И ще бъде повече „оценка”, отколкото анализ. Означава, че възпроизводството на памет ще продължи да се осъществява само по частни пътища. И колективна памет няма да има…
В никакъв случай не бих искала този анализ да прозвучи като подкрепа на „законите за паметта”, които (на най-високо държавно ниво) постулират памет за едно или друго събитие, за един или друг процес, за една или друга политическа система – законите, които инкриминират съмнението, скепсиса, непрекъснатото търсене на нови и нови факти, изобщо – всичко онова, без което науката става безсмислена.
Проблемът за това дали и как да се изучава комунизмът/социализмът (консенсус дори за името на системата всъщност отсъства) не може да се решава със закон. Не може да се решава и с обществен дебат.
Иначе ще се окаже, че в модерна и демократична България знанието има алтернатива…
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”