Български  |  English

Роберт Музил и Човекът без качества

Под лупата на текста

 

През 2009 г. у нас беше представено изданието на романа “Човекът без качества” от Роберт Музил на български език. Преводът е дело на известния преводач от немски Любомир Илиев, а издателството е “Атлантис КЛ”.
В превод Роберт Музил е известен на българските читатели от няколко десетилетия с други произведения: през 1983 излиза романът “Лутанията на възпитаника Тьорлес” (прeвод Надя Фурнаджиева, изд. “Христо Г. Данов”, Пловдив), през 1984 г. – новелите “Три жени” (изд. “Народна култура”, превод Недялка Попова и Надя Фурнаджиева), а през 2003 г. издателство “Пигмалион” публикува пиесата “Фантазьорите” (превод Владко Мурдаров). През годините в периодиката и други преводачи[1] публикуват преводи на есета и на части от романа. В този смисъл творчеството на Музил е частично познато, което е една от причините за нетърпението, с което се очакваше преводът на Любомир Илиев. Друга причина се крие в обстоятелството, че благодарение именно на романа “Човекът без качества” името на писателя е част от утвърдените литературоведски формули – Музил неизменно се споменава редом с Джойс и Пруст като един от създателите на модерния роман. Благодарение на многогодишното усилие на Любомир Илиев сега вече и този автор е достъпен на български език с най-значимото си произведение.
И така, човекът без качества неимоверно много закъсня, но, колкото и да е странно, пристигна точно навреме. Приживе Музил често чува упрека, че творчеството му не е актуално. Дистанцията от петнайсетина години (първата част на романа излиза през 1930 г.) спрямо описваната епоха (Австро-Унгария преди Първата световна война) превръща текста за съвременниците на Музил едва ли не в “исторически”, те откриват в него главно “миналото”. Но времевата дистанция губи своето значение за следващите поколения читатели и става все по-видимо, че отказът от ясно разпознаваемата “актуалност” е позволил на Музил да обърне перспективата и да впише в миналото и възможното произтичащо от него бъдеще. Тези вписвания (това също става очевидно по-късно) не се ограничават до авторовото настояще, а минават отвъд трийсетте години и периода на създаване на романа-фрагмент. В текста могат да се открият всякакви детайли от европейския свят в края на “дългия ХІХ век”[2] (от Френската революция до Първата световна война) с неговото минало и настояще, но така също и зародишите на бъдещето – зависи в каква посока ще искаме да четем текста, накъде ще насочим лупата на Музиловия анализ. В своите “Пасажи” Валтер Бенямин разглежда Париж като столица на ХІХ век и чете в архитектурата на града бъдещото развитие на Европа, романът на Музил в своята съвършена литературност предоставя същата възможност за прочит на вписано бъдеще.
 
І. Под лупата: следвоенна Европа, човекът без качества, другите, паралелната акция
В началото на 30-те години в Берлин в Дома на журналистите Музил заявява пред публика: “Сега не съм известен, това ще се случи след смъртта ми.”[3] Съзнанието за изолация го измъчва, но то е и, както отбелязва изследователят Тим Мехигън, conditio sine qua non за написването на романа. От позицията на маргиналния наблюдател Музил анализира процесите, протичащи в Европа преди и след Първата световна война, констатира очевидната неспособност на обществото да се самообнови и невъзможността на човеците да се поучат от опита си. Проблемите на Европа след Първата световна войната за Музил са идентични с проблемите преди нея, а състоянието на хората той описва със следния афоризъм: “Те се промениха, без да се променят” (“Безпомощната Европа”, есе от 1922 г.). Текат всякакви промени, но сред тях липсват онези, които индивидът сам търси и предизвиква, тъй като е осъзнал, разбрал, почувствал, открил, че са необходими. Хората се променят под влиянието на биологични фактори и обществени обстоятелства, но не и като рационални субекти на собственото си битие. С математически тренирания си ум и техническото си образование Музил, от една страна, е участник в процесите на рационализация и интелектуализация на света, но същевременно вижда и отдалечаването на тези процеси от индивидуалното битие, и нарастващата притегателна сила на ирационалното, което по начина, по който се консумира, още повече блокира неработещото “се” в “променям се”. Практикуващ сам “прецизното мислене”, на което ще се посвети и Улрих, героят от “Човекът без качества”, Музил търси брод над бездната, отворена между общото и индивидуалното развитие, в която полита “разомагьосаният” (Макс Вебер) свят. Сцеплението между него и човека отдавна намалява, центробежните сили, заплашващи да изхвърлят индивида дори от орбитата около някакъв общ център, са принудили още лорд Чандос в есето на Хофманстал да замлъкне.
Основни въпроси на епохата, чиито отговор търси Музил, са формулирани и от Макс Вебер в доклада “Науката като професия”, изнесен през 1922 г. В дневника на Музил от 1922 г. е записано: “След преживения духовен срив, те (имат се пред вид Ото Нойрат и Виенският кръг – М.Ф.) поканиха Макс Вебер и мен да им разкажем в какво да вярват. Но и аз не можех да им помогна.”[4] Въпросите звучат така: Какво да правим и как да живеем, след като сме загубили опората на моралните доктрини и общността в ценностните системи, а в научния и технически процес не сме открили нищо, което би могло да ги замести? И в този все по-неизбежен “вакуум на ценностите” (диагнозата е на Херман Брох), характерен както за държавата Какания (така Музил иронично нарича Австро-Унгария в романа си), така и за следвоенна Европа, Роберт Музил подготвя експедицията на своя герой Улрих, който трябва да намери възможни отговори, да открие “другото” състояние като възможност за духовното оцеляване на съвременния човек, като съчетание на рационалното мислене с потребността от осмисляне на съществуването. Ключовото понятие, което ще хвърли мост между миналото и бъдещето на проблема, е “прецизният живот”, прецизното мислене в обновен вариант. Глава 61 (“Идеалът на трите статии или Утопията на прецизния живот”) от първата част на романа ни дава добра представа какво точно има предвид Музил и каква е и каква би трябвало да бъде връзката на прецизния живот с утопията.[5] Очевидно за Музил прецизното мислене, практикувано в науките, е ограничено, то не се разпростира върху мислещия човек, рационализацията на света е едностранчива, прецизното мислене трябва да бъде разширено чрез утопията, за да има смисъл от него.
Описанията на епохата се наслагват в текста, така че стават видими и корените на духовния й облик и различните проекти, насочени към бъдещето. След като описва развитието на мисълта през изминалите “повече от осемнадесет и малко по-малко от двадесет столетия“ (т. І, с. 302, с тази хронологична граница Музил оригинално маркира епохата на кризата, която налага търсенето на нова утопия: ХІХ век и 30-те години на ХХ век), Музил отбелязва:
“Така, подир първите фантазии на прецизността, не последва никакъв опит те да бъдат осъществени; не, те бяха отдадени с орязани крила за ползване от инженери и учени, а вниманието отново се насочи към ума с по-голямо достойнство и широта. Улрих добре си спомняше как неопределеността отново бе дошла на почит. Все повече ставаха изказванията, в които хора с донякъде неясно занятие, писатели, критици, жени и лица, превърнали принадлежността си към новото поколение в своя професия, се оплакваха от това, че чистото знание е нещо пагубно, което раздира на части, без надежда за повторно събиране, всички върховни човешки творения, и настояваха за нова вяра, за връщане към вътрешната първоприрода, за духовен подем и за какво ли още не. Отначало той наивно бе предполагал, че това са хора, които са си подбили задниците от яздене и трудно слизат от коня с вика, че им е нужен мехлем за душата, но постепенно се убеди, че този повтарящ се вик, който отпърво му се струваше смешен, намира широк резонанс; знанието започна да става несвоевременно, пробиваше си път онзи размит човешки тип, който господства днес.”
Улрих е експериментатор като своя автор и като него изоставя както кариерата в армията, така и многообещаващото си развитие като математик. Нагласата му към света налага търсене в друга посока.[6]
Ако пред човека с качества има само една възможна опция за съществуването, то пред човека без качества се отваря съществуване със и сред многобройни възможности. Предпоставката за експеримента е липсата на качества, защото именно качествата, които ние си приписваме или другите ни придават, са резултат от осъществен избор, те са обаче и веригите, които ни обвързват с него. Улрих е син на педантичен и известен адвокат, човек с качества, оплетен в безкрайни теоретични юридически спорове, потънал сред параграфи, алинеи и професионални битки, почти заличен от качествата си. Писмата му до Улрих звучат като глас от небитието. Колко по-добре е да приемем, че всичко, което е, би могло да се случи и по-друг начин и съответно да бъде съвсем различно. Това е изходната точка в разсъжденията на Улрих. Хората с качества ще продължат да се развиват, но не и да се променят. За разлика от родителя си, човекът без качества е изплъзваща се индивидуалност, той не желае да съответства на повече или по-малко случайните преценки на околните за него, взира се в собствените си постъпки, загрижен за границата между разпознатата, външно наложена норма и собствените си желания. На кладата, на която са хвърлени “качествата”, изгаря и индивидуалността, сглобена от уговорки. Човекът без качества е различна, утопична индивидуалност, която разпознава и отхвърля тиранията на избора и внимателно анализира откриващите се пред нея възможности.
Музил измисля гениална форма да вплете това експериментално съществуване в светско-бюрократичната машинария на Австро-Унгария – той прави героя си “секретар” на една гротескно-безсмислена и обречена паралелна акция (двойния юбилей на монарсите на Австро-Унгария и Германия, който трябва да бъде отбелязан през 1918 г.), чиято външна цел крие различни за различните действащи лица вътрешни, скрити цели. Външната и вътрешната страна на акцията сменят местата си, изместват се, взаимно се размиват, противоречат си: военното министерство иска едно, магнатът Арнхайм иска друго, граф Лайнсдорф – трето, а Диотима търси оцеляването на душата и отваря сцената за безкрайни брътвежи и паралелни монолози за “идеята”, “нацията”, “голямата цел”, “новия смисъл”, които комично се разминават с диалога.
Обкръжението на Улрих, хората с качества, прилагат целия арсенал от средства, с които епохата разполага, за да обезвредят липсващата ориентация в рационално организирания свят. Не толкова Улрих, колкото разказвачът в текста разобличава обезценените понятия и тяхната мнима величавост сред салонното безветрие в дома на Диотима – нейният патос остава неразбран, но налага респект, Арнхайм искрено се старае да съчетае великата идея и прагматичните цели на капиталиста, а ловкият дипломат Туци дебне скрити помисли зад прочувствените слова.
И така, както Улрих, героят без качества, е нов и различен от героите в традиционния роман, така и формата на разказване е променена: на Улрих естетически съответства много повече есето и Музил революционизира формата на романа, насищайки то с есеистичното разсъждение.[7] Мисловните линии в първата част, поставени на свой ред под знака на контингентността, се оказват временни, живеенето сред възможности само по себе си е възможност, която може и да не бъде използвана докрай. Последната глава от първата част ни подготвя за едно ново връщане към отговорността на субекта и морала във втората част (“В Хилядолетното царство”) на текста. Самото говорене за Музил и “Човекът без качества” представлява непрекъснат избор на възможности, а безбройните опити да се изведе на преден план философският растер на текста означават почти винаги изпускането на други нишки и посоки в тъканта му.
 
ІІ. Под лупата: краят на един и началото на друг век, самите ние
Ханс-Георг Пот задържа вниманието си върху смислопораждащата функция на “възможните съществувания”, върху съотношението между реални дадености и утопия (в смисъла на потенциални възможности, а не на месиански фантазии). Ако всичко е контингентно, а понятия като разум, субект, самоосъществяване придобиват в текста на Музил съмнителна слава, то откриваме, че през първата половина на ХХ век авторът вече е въвел дискурс, еволюционно наложил се едва през втората половина на века. Дори системната теория на Луман може да открие своя пръв радетел в романа на Музил. Тук не става дума за интертекстуални връзки, а за маркиране на трасетата на мисълта, които наблюдателят Музил е проправил. А и историците можеха да спорят по-делово, ако бяха препрочитали Музил или поне глава “По образ и подобие или защо историята не се измисля?” през последните двайсетина години.[8]
Типажите в романа са идеално пригодени за илюстриране дефицитите и на нашето съвремие, в което дори въпросът за смисъла е изгубил смисъл. Нас ли има пред вид Музил, когато пише, оглеждайки епохата си:
”Какво тогава е загубено? Нещо, което не подлежи на измерване. Знак плюс или минус. Някаква илюзия. Сякаш някакъв магнит бе пуснал металните стружки и те отново се бяха разпилели. Сякаш се размотаваше някакво кълбо от нишки. Сякаш някаква колона не маршируваше в крак. Сякаш някакъв оркестър почваше да свири фалшиво. Не можеше да бъде назован просто, ей така, нито един детайл, който да не се е срещал и по-рано, ала всички пропорции се бяха леко разместили. Идеи, чиято значимост по-рано е била хилава, сега натежаваха. Слава жънеха лица, които по-рано никой не би възприел сериозно. Остротата се смекчаваше, разделеното пак се събираше, независимите правеха компромиси заради аплодисментите на околните, утвърденият вече вкус отново страдаше от неувереност.” (т. І, с. 66 и сл.)
Отбелязаното по-горе наслагване на описания на епохата става и чрез многобройните други герои, замесени в паралелната акция. Основен сред тях е немският милионер и до голяма степен антипод на Улрих – Арнхайм – широко скроеният човек на “духа” и парите, който живее в друга утопия, утопията на човека с качества. Тайната на неговия успех очевидно не е толкова тайна, след като типът Арнхайм ни гледа от препоръчваните личности проекти в началото на новия век. Добре е, че Музил ни го представя, иронично описан и отхвърлен още преди 80 години, например в глава 48 (“Три причини за славата на Арнхайм и тайната на целостта”), останалото би трябвало да е наша работа:
“Схемата на този успех навсякъде бе една и съща; озарен от вълшебната светлина на богатството си и от мълвата за значимостта си, той неизменно имаше вземане-даване с хора, които го превъзхождаха в своята област, но го харесваха като неспециалист, натрупал поразителни знания по тяхната специалност, който ги караше плахо да се снижават, защото олицетворяваше връзката на техния свят с други, напълно неведоми за тях светове. Така съвсем естествено успяваше да създаде в компанията на хора, ограничени в определена област, впечатление за цялост и широта. (...) Притежаваше таланта никога да не демонстрира превъзходство в нещо доказуемо и специфично, но затова пък да изплува на повърхността във всяка ситуация благодарение на някакво свое подвижно и ежеминутно саморегулиращо се равновесие, което вероятно е основното качество на всеки политик, но Арнхайм бе убеден, че е дълбока тайна. Наричаше това “тайна на целостта”. Защото и красотата на човека не се състои в почти нищо отделно взето и видно с просто око, а в онова вълшебно “нещо”, което обръща в своя полза дори малките некрасиви неща; по същия начин и безмерната доброта и любов, достойнството и величието на човешкото същество почти не зависят от онова, което то върши, а по-скоро са в състояние да облагородят всичко, което върши. По неведом начин животът дава предимство на цялото пред частното. Колкото и малките хора да притежават както добродетели, така и недостатъци, само големият човек успява да придаде значимост на своите качества; и ако тайната на неговия успех се състои в това, че този успех не може да бъде обяснен с нито една от заслугите му и с нито едно от качествата му, тъкмо наличието на сила, по-могъща от всяко от проявленията й, представлява тайната, върху която се основава всичко велико в живота. Така твърдеше Арнхайм в една от своите книги и след като го бе написал, почти бе повярвал, че е хванал свръхестественото за края на плаща, за което и прозрачно намекваше в текста.” (т. І, с. 234/5).
И колкото и каканска да е бюрокрацията, и колкото и аристократичен да е граф Лайнсдорф, те сякаш са реално безсмъртни. Да не би познати политически лица да са чели Музил и да са решили, че Лайнсдорф най-добре съответства на представата им за “елит”, да са възприели идеите му за “народ” и за отношенията между тях? За Музил през 1930 г. все пак има надежда Лайнсдорф да е минало, но какво да кажем и как да запазим иронична дистанция, щом Лайнсдорф може да бъде и настояще, загубил през годините и при адаптацията си на друга почва единствено малко от лустрото на дълга, повечко от легитимността си и почти всичката си култура.
В този смисъл “Човекът без качества” идва тъкмо навреме и ни предлага да бъде лупата, през която да се прочетем. Да не би и без това “дългият ХIХ век” за Европа, през който национализмът и новото единство в националната държава дойдоха да заместят разпадналите се стари структури и произтеклата от тях неприютеност на индивидите, да продължава по неведоми начини и в новия век? Срещу гръмогласното и полуинтелигентско патриотарство като евтин и лесен начин за сплотяване на “масите” в момент на криза ли реагира Музил, когато пише:
“В Австрия патриотизмът бе нещо особено. Германските деца например просто ги учеха да презират войните на австрийските деца и им се втълпяваше, че френските деца са внуци на ония малоумни разпътници, дето бягали презглава на многохилядни тълпи, щом зърнели да се задава германски войник с дълга, рунтава брада. Същото, само че с разместване на ролите и желателни замени, изучаваха и френските, руските и английските деца, които не по-рядко удържаха победи. Само че децата са самохвалци, обичат да играят на стражари и апаши (...). С други думи, не е трудно да ги направиш патриоти. В Австрия обаче нещата бяха малко по-сложни. (...) Ето защо в съчинението си за любовта към отечеството Улрих написа, че онзи, който сериозно обича отечеството си, никога не бива да го смята за най-доброто; нещо повече, в озарение (...) към това подозрително изречение, той прибави и второ – че по всяка вероятност Господ предпочита да говори за своя свят в Conjunctivus potentialis, понеже, докато твори света, Господ си мисли, че той като нищо би могъл да изглежда и другояче...” (т. І, с. 19)
Музил ни напомня, че не сме ние първите, нито единствените, дето си търсим патерици в национализмите, само дето още не ни е дошло на ума да се тревожим, че всичко, което се случва, вече се е случвало, можеше да не се случи, можеше да се случи по-добре, но за момента е само някакво странно и убийствено безсмислено повторение.
И ако мнозина радетели за „нашата култура” и „духовността” - както в България, така и в останалия свят, можеха откровено да си домислят мислите, не биха ли били и те безкрайно подобни на мислите на генерал Щум от романа на Музил, ако и той на свой ред можеше да си ги домисли докрай:
“...ако накратко бъде засегната най-напред църковната част, докато още съществува вяра в религията, добрият християнин или благочестивият евреин могат да бъдат хвърлени от който и да било етаж на надеждата и благополучието – той неминуемо би паднал, тъй да се рече, на нозете на своята душа. Всичко идеше оттам, че в тълкуването на живота, дарявано от религиите на хората, всички те са предвиждали и един ирационален, непредсказуем остатък, който наричат божия неизповедимост, ако смъртният не успее да реши задачата си, достатъчно е да си спомни за този остатък и тогава духът му доволно ще потрие ръце. Това падане на нозе и потриване на ръце се нарича мироглед; и тъкмо от него се е отучил съвременният човек. Той или трябва съвсем да се откаже да разсъждава за живота си, с което мнозина се задоволяват, или се оказва в такава странна раздвоеност, че е принуден да разсъждава и все пак не постига задоволство по този начин. С течение на времето тази раздвоеност еднакво често приема формата както на пълно неверие, така и на ново пълно подвластие на вярата, а най-разпространената й днес форма се състои като че ли в убедеността, че няма истински човешки живот без духовност, но при твърде много духовност също го няма. Нашата култура изцяло се основава на тази убеденост. Тя строго гледа да се отпускат парични средства за учебни и изследователски институти, обаче не твърде големи парични средства, а такива, които да се намират в подобаващо ниско съотношение към разходите й за развлечения, автомобили и оръжие. Тя разчиства всички пътища пред способния човек, но внимателно следи той да е и способен търговец. След известна съпротива признава всяка идея, ала после автоматично подкрепя и противоположната идея. Всичко това прилича на чудовищна слабост и небрежност; но всъщност е напълно съзнателно старание да се даде на духовността да разбере, че духовността не е всичко, защото ако към някоя от идеите, които движат живота ни, макар и само веднъж се прояви сериозно отношение, толкова сериозно, че за противоположната идея да не остане нищо, тогава нашата култура не би била вече наша култура!” (т. І, гл. 108, с.638/9)
И понеже духовността не е всичко, Музил поема бремето да мисли непомисляните мисли на своите съвременници. Какво различно усилие, какво уважение към себе си и към другите да смяташ, че това си струва. А може би пророчество, че това е единственото, което все още можем да направим, да мислим мислите си докрай и да не се страхуваме да се погледнем през лупата на текста. Само така може би ще узнаем и колко сме малки, и колко сме големи, и колко сме относителни в началото на новия век.
Затова си помислих, че човекът без качества пристига навреме, защото е време да започнем да се вглеждаме и да задаваме въпроси - най-напред на себе си.
 
ІІІ. Преводачът: лупата на трансформацията
Предложеният превод на романа е направен по изданието на Адолф Фризе, който събира излезлите приживе на автора части, подрежда ги и прибавя към тях и онези неща от ръкописите, които се отнасят до героите и тематичните линии в романа. На българския читател е предложена цялата първа част, цялата публикувана втора част и избрана част от непубликуваните приживе ръкописи. Останалите, отнасящи се до романа ръкописи, биха могли спокойно да запълнят още един том, но мисля, че за момента уместно е сложена точка.
Цитатите по-горе са въведени, за да послужат и като илюстрация за твърдението ми, което само ще повтори многогласния хор от последните месеци: превеждано е с изключителна прецизност, отдаденост и проникновение. В паралелното четене на немския и българския текст става очевидно, че не само синтактичните скулптури на Музил са преодоляно изпитание. Ироничното напрежение между суховато изложение и блестяща метафорика, допълнително заредени с интертекстуални препратки, са се влели и в българския текст. С този превод Любомир Илиев сам доказва твърдението си, повторено в много интервюта, че няма непреводими текстове. В този смисъл, осъществяването на този превод от именно този преводач от многото възможни придава смисъл на дългото очакване на Музил на български. За описанието на бюрократичната планина в Какания Илиев намира внушителни съответствия от забравения канцеларски български език, блестящо намира начин да предаде целия ироничен фон на водените разговори и понякога, сякаш заразен от шеметния стил на Музил, добавя по нещо от себе си и така се появяват думи като “добропорядъчен”, “благоутробие”, “словце” там, където в оригинала са използвани доста по-неутрални думи. Но как да не се възхитиш, когато ироничното описание на нечий добър външен вид е предадено с един удар като “благообразие” (т. І, с. 226), а “болката в сърцето” е превърната в “сърцеболие” (ІІ т., с. 429). Блестящ е пасажът, за да дадем конкретно доказателство за твърденията си, в който Мосбругер, с характерното за него приплъзване на мисълта и подмяна на посоката, предизвикани от многозначността на думите, споменава катерицата, която се превръща в котка-дъбарка и накрая става невъзможната “дъбова котка” (291); или репликите на Кларисе, която си играе със значенията “обличам” и “привличам” на един и същ глагол в немския (212). От многото възможности този превод да бъде осъществен, се случи най-добрата. Всяко изречение е четено под лупа и е превеждано с пълна концентрация – иначе човекът без качества, макар и преведен, нямаше да успее да пристигне навреме и при нас.
 


[1] Списание “Съвременник” публикува през 1979 г. новелата “Тонка” в превод на Снежана Стоилова, Недялка Попова публикува фрагменти от “Човека без качества” в АБВ, бр. 51, 20 декември 1988, вж. и преведените есета от Йордан Митов в “Народна култура”, бр. 48 от 25 ноември 1988 г., “Литературна мисъл”, бр. 7 от 1989 г. и “Литературен фронт”, бр. 20 от 18 май 1989 г.
[2] срв. Fritz J. Bauer: Das ‚lange’ 19. Jahrhundert. Reclam: Stuttgart 2004
[3] Цитирано по Carl Corinno: Robert Musil. Eine Biografie. Reinbek bei Hamburg: Rowohlt 2003, с. 13. Това е и първата подробна биография на писателя, което само по себе си е доста учудващо, като се има пред вид, че за мнозина специалисти “Човекът без качества” е дори най-значимият немскоезичен роман на отминалия век (вж. п.т.).
[4] Цитирано по Hans-Georg Pott: Musil und das 20. Jahrhundert. В: ders.: R. Musil. Dichter, Essayist, Wissenschaftler. M?nchen: Fink 1993, с.11
[5] Глава 61: “Идеалът на трите статии или утопията на прецизния живот”: Натрапва се мисълта, че водим човешките си дела крайно нерационално, ако ги вършим не по метода на науките, които с напредъка си би трябвало да са ни пример за подражание. И наистина, тъкмо такова бе настроението на епохата – по-скоро години, едва ли десетилетия, - от която Улрих все още бе заварил нещичко. Тогава се смяташе – само че това “смяташе” е размито, неопределено понятие: никой не би могъл да каже кой и колцина смятат така, но то все пак се носеше във въздуха, - че навярно може да се живее прецизно. Днес бихме си задали въпроса: какво означава това? Отговорът би гласял, че делото на един живот може да се състои както от три статии, така и от три стихотворения или от три действия, в които личната продуктивност е понишена до краен предел. Следователно, това горе-долу би означавало да мълчиш, когато нямаш какво да кажеш; да вършиш само необходимото, когато не си в състояние да направиш нещо особено, и което е най-важното – да оставаш безчувствен, когато ти липсва неописуемото чувство, че щом разпериш ръце, мигом ще бъдеш подхванат от вълната на творчеството! Не е трудно да се забележи, че по този начин би престанала да функционира и по-голямата част от нашата душевност, но това може би не е чак толкова страшно. Тезата, че по-голямата продажба на сапун свидетелства за по-голяма чистоплътност, не бива да се разпростира и върху морала, където по-справедливо би било сравнително новото предположение, че ярко изразената потребност от миене подсказва за не съвсем чиста вътрешна нагласа. Би било полезен експеримент да сведем до минимум потреблението на морал (...), съпровождащ всички наши действия, и да го прилагаме единствено в онези изключителни случаи, когато това има смисъл, във всички останали обаче да мислим за действията си не другояче, а като необходима стандартизация на моливи или винтове. Е, тогава няма да се стигне до кой знае колко хубави работи, но нещичко малко добро все пак ще се получи; таланти няма да останат, а само гении; от картината на живота ще изчезнат онези бледи копия, възникнали от смътната прилика между действия и добродетели, а на тяхно място ще дойде опияняващото чувство за единение в светостта. (...) Ще се чуят обаче възражения, че това е утопия! Разбира се, че е утопия. Утопиите са приблизително равнозначни на възможностите; ако някоя възможност не е станала действителност, това означава единствено, че обстоятелствата, с които е преплетена в даден момент, й пречат да стане, понеже иначе тя би била просто невъзможност; а ако я освободят от пречките и й позволяват да се развива, ще възникне утопия. Това е процес, който прилича на онзи, при който изследователят наблюдава възможното изменение на някой елемент и въздействието, което това изменение оказва на сложното явление, наречено живот. И ако наблюдаваният елемент е именно прецизността, тогава, след като го отделим и го оставим да се развива, ако го разглеждаме като навик на ума и начин на живот и му позволим да разпростира достойнствата си за подражание (...) логически стигаме до човек, в който парадоксално се съчетават прецизност и неопределеност. (...) Не е известно как този прецизен човек трябва да прекарва деня си (...). Но този прецизен човек днес съществува! Като човек в човека той живее не само в изследователя, но и в търговеца, в организатора, в спортиста, в техника; макар и за сега единствено през онези главни часове на деня, които нарича не свой живот, а своя работа. Защото той, който така дълбоко и непредубедено вниква във всичко, не се отвращава от нищо друго толкова, колкото от идеята за дълбок самоанализ и, уви, почти няма съмнение, че смята собствената си утопия за безнравствен опит, извършван с хора, които не се занимават със сериозни дела. (т. І, с. 298)
[6] Глава 62: “И земята, но особено Улрих, се прекланя пред утопията на есеизма”: Какво може да бъде по-добро за него, освен да държи на свободата си от света, свобода в онзи добър смисъл, в който изследователят я запазва по отношение на фактите, понечили да го съблазнят предивременно до повярва в тях?! Ето защо не бърза да направи нещо от себе си; характер, професия, определена душевност – всичко възприема като представи, където вече прозира скелетът, който в края на краищата ще остане от него. Старае се да проумее себе си по друг начин; склонен към всичко, което вътрешно го обогатява, дори това да са морално и интелектуално забранени неща, той се чувства като подобие на крачка, която може да бъде направена все едно в коя посока, но за да бъде запазено равновесието, непременно води към следващата крачка и задължително напред. (...) По-късно, когато умствените способности на Улрих се разшириха, от всичко това у него възникна една представа, която той свързваше вече не с колебливата дума “хипотеза”, а – по определени причини – със своеобразното понятие “есе”. (...) В природата на Улрих имаше нещо, което с някакво разсеяно, парализиращо, обезоръжаващо упорство се съпротивляваше на логическия ред, на еднозначната воля, на целеустремените стимули на честолюбието, и то също бе свързано с избраното някога от него словце “есеизъм”, макар и да съдържаше тъкмо онези елементи, които с времето бе изключил от това понятие с неосъзната старателност. Общоприетият превод на думата “есе” като “опит” само донякъде предава извънредно съществения намек за литературния му първообраз; защото есето не е предварителен и попътен израз на някакво убеждение, което при по-удобен случай може или да се изведе в истина, или да бъде признато за погрешно (такива са само статиите и рефератите, публикувани от учени лица като “отпадъци от работилницата”); не, есето е онзи уникален и непроменлив облик, който приема вътрешният живот на човека, осенен от мисъл с решаващо значение. (т. І, с.305 и сл.)
[7] Във връзка с приноса на Музил по отношение развитието на модерния роман вж. забележителната статия на известния български романист Стоян Атанасов, публикувана в Mondе Diplomatiqie, бр. 4 , 2009 г. след излизането на превода. Статията може да бъде прочетена и в интернет на адрес http://bg.mondediplo.com/spip.php?article412
[8] Глава 83: “По образ и подобие или защо историята не се измисля?”: Новоткрит тенор печелеше в Южна Америка пари, за каквито и в Северна Америка не бяха чували. Япония бе разтърсена от ужасно земетресение; горките японци. С една дума, случваха се много неща, беше бурно време – краят на 1913-а и началото на 1914-а година. Но преди две или пет години времето също бе бурно, всеки ден носеше своите вълнения, а какво точно се бе случвало тогава, вече или не се помнеше добре, или беше съвсем забравено. Можеше и по-накратко. Създадено е ново лекарство против луес ... В изследванията върху обмяната на веществата бяха ... Покоряването на Южния полюс се оказа ... Експериментите на Щайнах предизвикаха ... Ако ето така се пропуснеше половината от тази конкретност, нямаше да има почти никакво значение. Колко странно нещо е историята! За някое или друго събитие можеше със сигурност да се твърди, че вече е намерило своето място в нея или че безспорно ще го намери, но дали въпросното събитие изобщо се е случило не бе никак сигурно. Защото за да се е случило нещо, то трябва и да се е случило в определена година, а не в някоя друга или изобщо никога; нужно е освен това да се е случило то самото, а не някакво подобие или нещо от този род. Но няма човек, който да може да твърди именно това за историята, освен ако не си е записал всичко така както го правят вестниците, или ако става въпрос за професионални или имуществени дела. (...). Тя, нашата история, изглежда ненадеждна и сплъстена, като едва наполовина трамбована мочурлива земя, ако я гледаме отблизо, а после, колкото и странно да е, се оказва, че по нея минава път, същият този “път на историята”, за който никой не знае, откъде се е взел. Тази дързост на историята да те използва за свой материал възмущаваше Улрих. (т. І, с. 438/9)
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”