Омммм
Хайку пространства, Галерия „Кръг+”, 15 февруари – 15 март 2010
Признавам, че когато чуя за хайку, дзен и медитация във връзка с работата на български художник, съм много повече скептична, отколкото любопитна и ангажирана. Вероятно се получава така, защото далекоизточната екзотика често маскира претенция за някаква неразгадаема философия и непременно изискване за дълбокомислено съзерцание на произведението. Хайку поезията се е приемала неведнъж от художниците ни като всевластно основание да бъдат неразбрани и поетично отстранени. Освен това се експлоатира масово във възможно най-купешкия си вид на всички нива на художествената изява тук. Тази практика превърна тристишията, апликирани към живопис, скулптура или рисунка, в досадно клише.
Но иначе влиянията на източната култура имат респектиращо продължителна и сложна традиция в българското изкуство. Те се появяват обикновено на вторично ниво през подражанието на някои модернистични тенденции и усвояването на готови западни преработки. Увлечението по дзен нерядко се осъзнава от художниците впоследствие, след като е вече изконсумирано под формата на визуален лаконизъм, на минималистична логика и вкус. Това са една част от проблемите, които е поставил сега кураторът на изложбата „Хайку пространства” Красимир Илиев. Той е открил особен интуитивен подход в избора на автори и произведения, чрез който визуализира и собственото си встрастяване в хайку поезията. Именно тази призма на личното увлечение и старанието, с което то е представено в подбора, ме привлякоха към тази изложба.
В самата експозиция се пресичат няколко поколения художници и ключови тенденции под общия знаменател на волния артистичен жест и на недоизказаността. Източните влияния градират от буквално подражание със спазване на класически иконографски канони до медитативни форми на творене, което се отгатва в някои картини, скулптури или обекти.
Първата степен на хайку пространствата е позиционирана именно в картините-хайга и калиграфията на български художници, произлезли от конкретни хайку текстове. Това е чистото подражание на иконография и естетически принципи, без оглед на другия контекст, в който са попаднали. То намира своите примери в произведенията на Димитър Николаев, Верджиния Маркарова, Цветана Кръстева, Асадур Маркаров, Йосиф Радоев. Смисълът се концентрира в уподобяването на автентичната патина на чуждата култура.
Всъщност, при добро желание, значителна част от историята на българското изкуство от миналия век насам може да бъде разпределена по хайку пространствата. За да го докаже, кураторът се е върнал към българския импресионизъм (Никола Петров) и българския сецесион (Иван Милев) и ги е поставил редом до неочаквани произведения на Кирил Петров, Никола Маринов, Сирма Сарафова. В цялата селекция се долавя преднамерено търсене на странността, на нетипичната изява и някакъв непознат рядък изблик на художника. По този принцип са избрани и картините на Георги Баев, Найден Петков, Генко Генков и Лика Янко, Иван Георгиев-Рембранд. Изложбата дефинира няколко типични формални прояви на хайку ритъма в изобразителното изкуство – моноспокойствието на белия или синия цвят, предпочитанията към далечния пейзаж, спонтанността на петна и линии, грубата първична форма и фактура. Сами за себе част от произведенията едва ли ще потвърдят съпоставките с правилата на източната поезия и философия, но в общия сбор те успешно се свързват с останалите, верни на приемствеността и взаимопроникването на влияния. Освен това, по традиция цялата логика на изображението тук се подчинява най-вече на духовното изживяване на неговия автор. И така, Изтокът изплува на повърхността, за да обясни и защити едно усложнено от модерни модели и социополитически условия надграждане. Както се случва например при пластиците в лицето на Иван Русев, Станислав Памукчиев, Ангел Станев, Светлин Русев...
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
