Бай Ганьо – българин или европеец?
Калина Галунова. Бай Ганьо Българина. Опит върху българската народопсихология и българската модерност. Книга първа. Изд. Фабер, Велико Търново, 2009
Самата идея да се пише (още повече докторска дисертация) върху Бай Ганьо е риск, който води към незавидния избор да се пъхнеш сам между Сцила (на изтърканото повторение) и Харибда (на патетичния опит да бъдеш оригинален). Сякаш няма известен български литератор – като започнем с д-р Кръстев и Боян Пенев чак до силната „постмодерна” вълна – който не е пробвал умението си за новаторство върху вечния Щастливец и неговия герой. В този контекст очевидно има само един път за сдобиване с място и това е пътят на крайно изведеното, безкомпромисно изразеното мнение. Младата изследователка от Великотърновския университет Калина Галунова поема всички рискове наведнъж. Нейният подход е културологичен, но добре информиран от литературознанието и психологията, дисциплиниран от историографския пиетет към фактите, документите и обилната употреба на цитати от (сякаш всички) предходни изследвания по същата тема. Ще се опитам да формулирам приноса на нейната книга към просторната Байганьовиада, която няма равна на себе си в българската култура.
Съществуват два различни плана, в които е разположено битието на Алековия герой. Единият – това е планът на „учената” традиция, в който преобладават срамът и погнусата към онова социално, нравствено и всячески лошо явление, наречено бай Ганьо. Другият план се разполага в народно-популярните нагласи да се разбира бай Ганьо като положителен герой, като еманация на типично българското в чуждия свят, като трикстер фигура, която единствена устоява на опитите да бъде насилена и кастрирана българската природа от чужди моди. Галунова със сигурност не е първият автор, който разбира бай Ганьо като „добър” герой, но тя е първият, който подробно и системно разкрива литературния образ като вторично явление, като обработка на фолклорен анекдотичен материал, много популярен, още преди Щастливеца да посегне към него. (Ако българската култура беше създала известни традиции в писането на алтернативни истории като история на масовата култура, на анекдота или на българската градска култура, може би щяхме да знаем повече за потребността от този образ, наследил донякъде традицията на Хитър Петър, но израснал в съвсем различна среда. Както изглежда, всеки значителен преход в българската история ражда вълна от анекдотични образи на „новия човек”. Един от образите, родени в последния преход например, е мутрата – фигура, функционално аналогична на бай Ганьо. Дали не можем да кажем, че бай Ганьо е бил именно „мутрата” на своето време?) Но нека се върнем към книгата на Галунова. Бай Ганьо още от самото начало е продукт на колективното въображаемо, на народния гений. В това до голяма степен се крие и тайната на невероятния успех, който превръща една недомислена, недообработена в художествено отношение книжка в най-четената, най-мислената творба, а един фрагментарно нахвърлян образ – в повод за огромна вълна от фолклорни (анекдотични) текстове. Разбира се, става въпрос за първата част от книгата на Щастливеца. Втората вече е истинска литература, поради което от нея не произтича нищо друго, освен литературознание.
И още едно заключение на книгата бих искала да представя. За разлика от почти всички други изследователи, младата авторка отрича мнението, че бай Ганьо не успява да опознае чуждото и дори да го разбере. Важното е да се замислим за кое чуждо става въпрос? Със сигурност не за онази чужда Европа (на паметници, музеи и феерии в операта), която си въобразяват българските интелигенти; тази Европа е образ на другостта в мислите на един малка, новосъбудена нация. „Една от най-големите манипулации на текста е точно представянето на Европа като високо духовна същност, лишена от „ниски”, „материални” интереси и цели и изобщо от „телесни” аспекти; внушението, че да си „европеец”, означава да прегърнеш „високата” и само „високата” култура и да се рееш във висините на изящното изкуство като у дома си, „по чехли”. В действителност обаче не „духовността”, а здравата земна материална и утилитарна окопаност лежи в основата на Западната цивилизация.” Така сме достигнали до големия въпрос на всички постколониални изследвания: съществува една специфична „воля за самоколонизация”, която кара народите, а и индивидите да приличат не на големите народи и хора, а на своите собствени представи за това как трябва да изглеждат „големите” народи и хора.
Бай Ганьо, с други думи, е нашето настояще. Макар че е редно да се почудим защо този път няма вълна от вицове, в които „бай Ганьо Европееца” е главен (и, разбира се, положителен, тържествуващо хитър) герой?
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
