И куцо коте в прахта
„Войната е опиат” (The Hurt Locker), 2008, САЩ, 130 минути, режисьор Катрин Бигълоу, продуценти: Катрин Бигълоу, Марк Боал, Никълъс Картие, Грег Шапиро; сценарист Марк Боал, оператор Бари Акройд, музика Крис Инис, в ролите: Гай Пиърс, Ралф Файнс, Антъни Маки, Джеръми Рънър, Брайън Джерати, Сам Редфорд и др.
Награди: 6 BAFTA, включително и за филм, още 62 и 9 номинации за „Оскар”.
Багдад 2004. Местни мъже, жени и деца панически тичат в прахта, робот-детонатор се провира из боклуци, американски сапьори наблюдават и го направляват дистанционно, кози изскачат... Камерата се движи безспир, ракурсът е нисък, каквато е и гледната точка на робота – досущ като играчка. Изобщо всичко, което се случва, въпреки напрежението, изглежда като детска игра. И изведнъж – играчка-плачка. Чарк на детонатора се откача, миловидният сержант Матю Томпсън (Гай Пиърс) надява скафандър, изпращат го с „Наслука”. Следват насочени автомати, крясъци на английски, иракско втренчване, месар натиска GSM и - експлозия. Командирът загива.
След този бляскав първи епизод виждаме бели кутии с вещите на загиналите войници, цигари, куцо коте, деца, бомби, танкове, компютърна игра-война, Ралф Файнс като съюзник-англичанин, коли, муниции, лица в едър план, естествени звуци, камион, камикадзе, жълто хвърчило в небето, прозорци, стълбища, самолет...
Освен реалиите, интересно е да следиш и перипетиите. Още по-интересното е, че в този трилър за войната в Ирак те се свеждат до сблъсъка между американските войници и бомбите – параноята е вездесъща; и крачка не можеш да направиш, без да мислиш за смъртта. Войната е показана през мотивациите в затвореното общество на сапьорите – новопристигналият Джеймс Уилямс (Джеръми Рънър) изгаря адреналина си в авантюристични акции, повеждайки на риск не само себе си, а и другите. Така раненият в една от тях фаталист Оуен (Брайън Джерати) влиза под душа в пълно бойно снаряжение и се просва в кървава вода. Прочее, отрядът им е преименуван от „Свобода” в „Победа”, „защото звучи по-добре”. Филмът следва своето мото: „Поривът за битка е често могъща и смъртоносна страст, войната е опиат”. Това са думи на Крис Хеджис, военен кореспондент на „Ню Йорк таймс” в Ирак, по чиито статии пък журналистът от Playboy Марк Боал е написал сценария. А иракчаните или се зверят в действията на американците, или са камикадзе. Толкова.
След “Критична точка” (1991) с Киану Рийвс и Патрик Суейзи, “Странни дни” (1995) с Ралф Файнс или “К-19” (2002) с Харисън Форд, независимият военен трилър на Катрин Бигълоу е изграден отново здраво и интелигентно – неслучайно е първата жена в историята на Холивуд, номинирана от гилдията на режисьорите. Доминиращата ниска гледна точка, фокусирана в безумието на секретните мисии, бавният ритъм, откъслечните фрази на войниците разкриват тоталната липса на перспектива - без размахване на пръст. На мен лично ми се стори досадно детайлното проследяване на всяко детониране, но е респектиращ хъсът, с който се прави.
Любопитно е и друго – двигател във филма на глобално акламираната като „бивша съпруга на Джеймс Камерън” Бигълоу също като в неговия „Аватар” е поведението на американския войник в екстремна ситуация. Разликата помежду им обаче е зверска – колкото за онзи комиксовото разгръщане на сюжета е комплимент, толкова „Войната е опиат” въздейства като документална хипноза. След седмица ще знаем носителите на „Оскар”. Макар че не е моят филм, дълбоко подозирам, че Американската филмова академия ще заложи на „Войната като опиат”. И не само заради милитаристичната наркоза и несвършващата война в Ирак.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
