Като в огледало за обратно виждане
Thomas Ades, The Tempest, 2009, EMI Classics
Името на най-нашумелия в момента и най-успелия английски композитор Томас Адес (1971) се появява не за първи път в “Култура”. Поводът сега е публикуваният преди няколко месеца документален запис на неговата втора опера “Бурята”, която отново бе обект на критически възторг. Успехът е влюбен в Адес и кариерата му донякъде напомня неговия предшественик Бритън. А много изследователи говорят за “гениалната триада” в английската музика - “Пърсел-Бритън-Адес”. Разбира се, това са много генерални обобщения. Спомних си за тях, когато чух операта на Адес. За разлика от “Напудри лицето й” („Powder Her Face”), “Бурята” сякаш изначално се полага в английската дълголетна културна история. По този сюжет на Шекспир след смъртта му са писали опери музиканти от XVII век. Дори опера на Джон Уелдън е приписвана на учителя му Пърсел. Майкъл Нийман също е писал опера по “Бурята” на Шекспир. Само че Адес не ползва директно езика на Шекспир; за либретото на операта си, която е в три действия и трае по-малко от два часа, той се обръща към австралийската писателка Мередит Оукс. Дамата има опит с драмата, с Шекспир, с превод на драми. Точно такъв човек му трябва, когато получава поръчката от “Ковънт Гардън”. Оукс знае, че оперното либрето е специфична литературна форма; трансформира езика, без да нарушава основно сюжета, като търси римуваната структура – така, че да улесни максимално композитора. Очевидно е, че и той, композиторът, е изказал своите предпочитания. Основното сред тях разчитам като желание да се напише този път опера – лирично вокално произведение, в което всичко да си е на мястото. Творбата е действително класическа, в нея Адес ползва арсенала си от идеи, които вече са го спохождали – особено там, където съществата са нечовеци и където вълшебствата трябва да се чуват. Почти всички герои на пиесата са си на мястото; има известни промени, все в услуга на “оперното поведение”. И въпреки че всичко изглежда свързано с традицията (и Бритън е някъде тук), операта е ярко и оригинално творение. И отново заявява най-силното качество на Томас Адес – да държи публиката през цялото време. Този композитор е с гениален инстинкт, с усет за начина, по който музикалното време тече за слушателя му. Много е внимателен и по отношение на характеристиките на героите си. И рядко изпада в крайностите от “Напудри лицето й”. Тук Ариел е с най-специфичната вокална партия (нещо като Царицата на нощта от “Вълшебната флейта” или като Олимпия от “Хофманови разкази”), а изпълнителката Синдия Сийдън е направо фантастична. Ансамблите са внимателно формирани, повторенията на текст във вокалните партии са малко. А мелодиката му е изящно изписана, кристално изпълнена, оркестърът му напомня и за “Азила”, движи се по отношение на плътността си, съпровожда и контрапунктира (обогатява също) вокалните партии. И ги нюансира, диференцира, като не “забравя” и да пришпорва действието. Композиторът е дирижирал спектаклите в Ковънт Гардън, откъдето е и записът (концертмайстор е българинът Васко Василев), и той абсолютно демонстрира, “вади” чудесното взаимодействие и взаимообразуване между тембрите на оркестъра и на гласовете. В това отношение, чува се, и партитурата е майсторска. И нещо много важно: операта е запазила характера на пиесата, не е тръгнала да я “осъвременява”.
Английският вкус и естетика са си казали думата. И респектът на днешния ден към традицията. Шаржирането е внимателно, комизмът – с мярка, работи се много с глас, с емисия и с великолепна артикулация на текста. Работи се и с гласови височини и тембри: интересни са идеите на Адес в разпределението на вокалните партии. Може да се допусне, че Просперо ще бъде баритон (Саймън Кинлисайд), но теноровият Калибан по някакъв начин “дублира” Фердинанд, който също е тенор. Както и Алонзо. Никак не е странно, че Ян Бостридж и Филип Лангридж са в състава (майстори в Бритъновия репертоар!). Самата Миранда (Кейт Роял) е мецосопран - това също я отдалечава от типизацията на девойката. Все пак, тя е по-необикновена девойка в това царство на вълшебства и видими и невидими неща.
Адес оперира, манипулира с оркестъра чудесно – напълно ти става ясно защо му е бил Шекспир. Не само предизвикателство, но и удобство за звуковото въображение. Също като в “Живите играчки”, приказката прави оперната действителност. Като в огледало за обратно виждане някои обекти-субекти са уголемени, някои са не/реално видими-слушаеми. Някои се очакват... Затова слушателят-зрител трябва да внимава. Да слуша и да гледа. Томас Адес му гарантира - ще ги дочака.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
