Берлинале 2010: семейството – на фокус
Не може да се каже, че 60-ият юбилей на Берлинския филмов фестивал бе окъпан в светски блясък. Причината е не само в икономическата криза. По принцип Берлинале не парадира с външна показност и снобска суета. Убедила съм се през годините, че това е преди всичко работен фестивал, което съвсем не означава, че му липсва звездна атмосфера. И тази година червеният килим и изискано аранжираната цветна алея в Берлинале палас посрещнаха представители на световния филмов елит: продуценти, режисьори, актьори, аплодирани от стотици почитатели. Мрежа от светлинни гирлянди декорираше Потсдамер и Марлене Дитрих плац, което придаваше допълнителна сияйност на този забележителен архитектурен ансамбъл и неговия фестивален чар. Мащабната инсталация “Завесата” от 300 кв. м. рециклирани филмови материали - проект на корейско-американската дизайнерка Кристина Ким, спускаше дипли над Бранденбургската врата в продължение на няколко дни като символ на магията на киното. В една от вечерите тази магия оживя с прожекцията на пълната и възстановена версия на “Метрополис” на Фриц Ланг - съхранен и предоставен от аржентинския филмов архив. Снегът не попречи на хилядите зрители да видят грандиозния филмов спектакъл на толкова импозантен екран. Трябва да си призная, че не бях от тези, които, въпреки студа, изгледаха целия филм. А за изключителния зрителски интерес към юбилейното Берлинале, включващо в програмите си 440 филма, говори и фактът, че организаторите отчетоха рекорден брой продадени билети за цялото съществуване на фестивала.
Що се отнася до българското присъствие на Берлинале, тази година то се състоя през актрисата Весела Казакова в немски филм и режисьора Петър Одаджиев с игралния проект “Преследвачът на звуци” в уъркшопа за млади кинематографисти от цял свят.
В официалната програма бяха включени 26 филма, а 20 от тях се състезаваха за „Златна мечка”. Мартин Скорсезе представи “Злокобен остров” (Великобритания, по романа на Денис Лехане) извън конкурса. Филмът е разследване на двама детективи в средата на 50-те години на ХХ век за незаконните експерименти с медикаменти върху здрави хора, заточени и по политически причини на този остров-затвор. Големият режисьор за пореден път доказва, че може всичко в киното, но този път дотолкова се заиграва с формата, че нито Леонардо ди Каприо, нито Бен Кингсли могат да помогнат на зрителя да разгадае този излишно усложнен в структурата си филм.
Друг голям автор, Джан Имоу (носител на “Златна мечка” за “Червено сорго” през 1984), определено изненада зрителите с “Жена, пистолет и магазин за макарони” - римейк на дебюта на братята Коен Blood Simple. Режисьорът споделя, че харесва всичките им филми и още когато видял дебюта им, бил толкова въодушевен, че след двадесет и шест години се връща към него със своя версия. Действието е ситуирано в средновековен Китай и в него са замесени съпруг, съпруга, любовник и наемен убиец. Необичайна пародия - майсторски образец на постмодерното кино, която и в най-трагичните мигове предизвиква смях, особено за почитателите на братя Коен, а и на самия Джан Имоу, защото той пародира не само тях, а и собствените си филми, което наистина е забавление за познавачите, но не въздейства по същия начин на неизкушените зрители.
Третият голям на тазгодишното Берлинале безспорно бе Роман Полански. Може би масовата публика се тълпеше на “Писателят в сянка” (Франция/Германия/Великобритания, по романа на Робърт Харис „Сянката”) и заради скандала около неговата персона, но филмът му е наистина най-завладяващият политически трилър, който съм гледала от години насам. Това едва ли е комплимент за автора на “Бебето на Розмари”, “Китайски квартал”, “Тес“, “Черна луна”, “Пианистът” и др., но наистина “Писателят в сянка” се гледа на един дъх. След загадъчната смърт на своя предшественик, млад журналист (Юън Макгрегър) е нает да превърне мемоарите на бившия министър-председател Адам Ланг (Пиърс Броснън) в бестселър с милионен тираж. Заинтригуван от ръкописа, той започва свое разследване, в което стига до скандални разкрития за машинациите на политическия елит, обвързаността му с тайните служби, пресата на оръжейния монопол и безсмислените човешки жертви на войната в Ирак. Цената на тези разкрития е собствената му смърт. Освен със сериозната си проблематика, съспенса, чудесните актьори и недвусмислените алюзии с личността на Тони Блеър, филмът е сред най-добрите примери за арткино, ориентирано към масова аудитория, което журито оцени и присъди на Полански „Сребърна мечка” за най-добър режисьор.
Криминалната интрига, проблемите със социализацията и преодоляването на постзатворническия синдром бяха в основата на няколко филма от конкурса. “Крадецът” (Австрия/Германия) на Бенямин Хайзенберг е създаден по действителен случай и разказва историята на маратонец, шампион на Австрия, който същевременно е и банков крадец, известен през 80-те като “Pumpgun Ronnie“. След няколко години, прекарани в затвора, той отново става лидер в шампионата по маратон и продължава със същата системност и методичност серията от банкови обири. Най-драстичното в “желязното” поведение на този единак, когото дори любовта не успява да спре, е, че след като го залавят отново, успява да избяга от ареста, за да предизвика смъртта си в автомобилна катастрофа. Но за мен по-интересен бе норвежкият филм “Нещо като джентълмен” на Ханс Питър Моланд, където героят се опитва да се социализира в свободния живот, след като семейството му се отказва от него, а приятелите му от престъпния свят го притискат да отмъсти на човека, който го е издал. В тази черна комедия от окаян несретник героят се превръща в нещо като герой, в нещо като джентълмен и след като помага за раждането на собствения си внук, всичко завършва благополучно, а филмът бе награден от читателите на вестник “Берлинер моргенпост”. От тази поредица най-високо бе оценен дебютът на Флорин Сербан “Когато искам, си свиркам” (Румъния/Швеция) - с Голямата награда на журито и приза “Алфред Бауер”. Филмът разказва за терзанията на момче в затвор за малолетни. То не иска малкият му брат да последва неговата съдба и да замине с безотговорната им майка за Италия. В същото време се влюбва в студентката, която му помага за адаптиране към цивилния живот, и предприема крайни действия само дни, преди да го освободят, с което се обрича на дълги години зад решетките. Главните актьори във филма са натуршчици и присъствието им е особено симпатично, но ми се струва, че ситуациите са по-скоро маркирани и преднамерени и това поражда резервите ми към филма. Още повече, че имаме българския “Всичко е любов”, който, макар и не толкова радикален, запазва своето очарование вече повече от тридесет години. Доста по-встрани от темата, но също свързан с изолация и криминален елемент, е руският филм “Как прекарах лятото” на познатия у нас с филмите “Коктебел” и “Прости неща” режисьор Алексей Попогребски. Двамата герои на филма са усамотени в полярна станция на остров в Арктическия океан. Сергей (Сергей Пускепалис) е опитен метеоролог, а Павел (Григори Добригин) е млад авантюрист, току-що завършил гимназия. Телеграмата, която той скрива от Сергей, за трагичната смърт на съпругата и сина му, става причина не само за съмнения и подозрения помежду им, но и за преследване из суровата красива пустош на Севера, която операторът Павел Костомаров включва активно в драматургията на филма и бе удостоен със „Сребърна мечка” за работата си. Когато героите все пак успяват да намерят път един към друг, се оказва, че са радиоактивно облъчени. Много мъжки филм с привкус на психотрилър, в който актьорите са в пълен синхрон и толкова автентични, че въздействат като натуршчици, което им донесе поделената „Сребърна мечка” за най-добра мъжка роля.
И тази година етническата толерантност и политическата коректност бяха сред темите на Берлинале. Немският филм “Шахада” на дебютанта Бурхан Курбани (Награда на Гилдията на арткината в Германия) проследява в няколко новели, всяка от които е свързана с етични повели в Корана, епизоди от живота на млади мюсюлмани в Берлин, (не)адаптиращи се към условностите на европейския мегаполис и към собствената си етническа принадлежност. Носителката на „Златна мечка” от 2006 за “Гърбавица” Ясмила Жбанич се представи с филма “На пътя” (Босна и Херцеговина/Австрия/Германия/Хърватия). Героите са млада двойка от Сараево. Той е ръководител полети на летището, а тя – стюардеса; и въпреки че изповядват исляма, нищо светско не им е чуждо. Докато един ден, по стечение на обстоятелствата, той не попада в радикална мюсюлманска комуна и изцяло се вживява в “чистата” вяра, и пътищата на двамата се разминават. За мен “преобръщането” на героя идва малко прибързано и необосновано, но знае ли човек как точно се промиват мозъци. А въпросът, който филмът поставя, е изключително сериозен, защото в тези комуни хората приемат радикалния фундаментализъм, а оттам до тероризма крачката е само една.
Най-голям успех сред публиката предизвика извънконкурсният филм “Името ми е Кан” (Индия) на нашумелия боливудски режисьор Каран Йохар и с още по-нашумелия любимец и на немската публика Шах Рукх Кан. Той проследява пътешествието на главния герой, малко нещо аутист, из Америка, за да се срещне с президента и да му каже: “Името ми е Кан и не съм терорист”. Срещата на Боливуд и Холивуд е особено успешна, защото се получава вълнуващ, динамичен, страстно емоционален трактат, от който сълзите естествено напират, а героят, като посланик на доброта, любов и толерантност, предизвиква спонтанни симпатии и кара дори най-скептичния зрител да се почувства пречистен и да му се прииска да направи нещо добро.
През последните няколко години, откакто Дитер Кослик е директор на фестивала, се опитвам да проумея каква е формулата, по която се селекционират филмите, и какви са предпочитанията във фестивалната политика. Смятам, че тази година открих - може и да е свързано с юбилея, но, колкото и клиширано да звучи, те като цяло са ориентирани към отношенията в семейството, към значението и опазването на фамилните ценности. Още на откриването трогателният “Разделени заедно” (Китай) на Уон Куан ан насочи мислите в тази посока. При отделянето на Тайван от Китай в края на 40-те мнозина напускат страната. Така, въпреки голямата си любов, се разделят и главните герои на филма. След повече от 40 години той се връща в Шанхай, за да срещне отново жената на живота си. И започват комично-драматичните колизии в любовен триъгълник между хора в заника на дните си. Съпругът проявява разбиране и е готов, в името на любовта, да се раздели с жена си, но тя предпочита да остане при семейството - с плаха надежда, че може би пак ще се срещнат с любимия. Така разказана, историята звучи сантиментално-сладникаво, но филмът блика от витално остроумие и заразява с очарованието на своите герои. През 2007 “Бракът на Туя” на същия режисьор бе удостоен със „Златна мечка”, но изобщо не носеше непринудеността и дълбочината на „Разделени заедно”, който сега се задоволи със „Сребърна мечка” за най-добър сценарий. Друг тип любовен триъгълник е залегнал в американската комедия “Децата са добре” на Лиза Колоденко. Лесбийско семейство (шармантните Анет Бенинг и Джулиан Мур) отглежда децата си от баща донор в пълна идилия и разбирателство, докато един ден те не пожелават да се срещнат с биологичния си баща. А той, от своя страна, не започне да се изживява като истински родител и не само това, ами въвлича в любовна афера и едната от двете майки. Накрая натрапникът е натирен и хармонията в семейството възстановена. Весело, смешно, странно, човешко… Аржентинско-френският филм “Пъзел” на Наталия Смирноф пък разказва за жена на средна възраст - прилежна съпруга, домакиня и майка, която в един момент открива призванието си да реди пъзели и е толкова добра, че печели състезание в тази необичайна дисциплина. Колкото и снизходително-пренебрежителни да са близките й към нейното хоби, все пак са принудени да признаят, че тя има право на своя реализация и изява, след като е намерила и друг смисъл в иначе скучноватия си живот. Стигам и до българското участие по темата - Весела Казакова във филма “Футболни съпруги” - дипломна работа на двама немски възпитаници на Бабелсбергското филмово училище, представена в програмата “Младо немско кино”. Те специално са написали ролята за Весето и тя се справя чудесно като съпруга на български футболист, който играе за “Херта“ (Берлин). За да избяга от битността си на луксозна самотница, героинята предпочита да се върне в България. Видно е, че филмът е студентски, но си струва да бъде отбелязан заради българската следа, а и ще бъде показан на София Филм Фест. “Семейство” е на младата датчанка Перлине Фишер Кристенсен, която преди години ни зарадва със “Сапунка”. Новото й произведение също не е лишено от чувство за хумор, но е много по-топло, драматично и задълбочено в наблюденията си върху една фамилия и отношенията родители-деца, приемственост в професията, синовен дълг и приемането на смъртта като естествен завършек на човешкия живот. Това бе един от най-вълнуващите филми на Берлинале и FIPRESCI го удостои с награда. Драстичен до биологичност е японският “Гъсеницата” на Коджи Укамацу, в който героят се завръща в семейството си от войната през 1940 г. с почести и медали като истински герой, но и като жив труп - без ръце и крака. Младата му съпруга е раздирана от противоречия между дълг, ненавист, отвращение, милосърдие, но продължава да се грижи за него, независимо колко жесток е бил той в живота им преди войната. Цялата трагика на ситуацията напира в скованото й тяло, “чете се” в почти безизразното й лице. Актрисата Шинобо Теражима бе изключителна в тази роля и нямаше конкуренция за „Сребърна мечка”.
И стигаме до филма, който завоюва „Златна мечка”; той заемаше почти неизменно първо място в класацията на критиците на “Screen“, получи също Наградата на Екоменическото жури и, според мен, бе най-прочувственият и деликатен филм в програмата на Берлинале - “Мед” (Турция) на Семих Капланоглу. Това е последна част от трилогията “Яйце”, “Мляко”, “Мед” и, струва ми се - най-добрата. Проследява отзад напред живота на главния герой, който в последния филм е само шестгодишен и загубва баща си при нещастен инцидент. В “Мед” като че ли природа и хора се сливат в едно. Забавеният ритъм, вглеждането във всеки детайл, пестеливият диалог, прекрасните актьори, особено малкият Бора Алтас - всичко е химн на преклонението пред съвършенството на природата и силата на обичта.
Което бе и поантата на Берлинале 2010.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
