Български  |  English

Любопитството, измерено в цифри

 

Разговор с Василена Доткова по повод въвеждането на оценките от втори клас на началното училище
 
- Защо ни занимава този проблем - само като родители ли? Защо следва да занимава хората, които нямат деца в училищна възраст?
- Мисля, че значението на качественото образование за обществото е очевидно и няма смисъл да убеждаваме никого - има явно обществено недоволство от състоянието на образованието, повечето хора знаят, че преуспелите хора си изпращат децата да учат в чужбина, защото доброто образование е залог за добра реализация.
Не усещам някой да има колебания по този въпрос, а по-скоро за това кое е доброто образование, какво е да си образован, какви са критериите. Според мен в България образованието е традиционна ценност и това обяснява непрекъснатото роене на университети например, но има известно формално отношение, липсва критерий за качество - трябва да имаш диплома, може би да си отличник, нещо да си завършил, за съжаление това не е гаранция за компетентност. Тоест, не се приема за толкова важно какво можеш и знаеш, да не говорим пък как си се изградил в цялост като индивид, а е важно по-скоро да имаш нещо да закачиш на стената. Само дипломата като статутен символ може би; то затова се и купуват дипломи и изпити всъщност - целта е оценката, документът, а не придобиването на умение.
- Откъде започва да се изражда представата за образование, която вдъхваме на децата? Как първокласниците стават резигнирали младежи, които не виждат смисъл да учат? 24 май предлага чуден наглед на началото и края на българското образование - от една страна, първокласниците, които още задържат началната си мотивация, от друга страна - абитуриентите, които празнуват като току-що освободени затворници.
- Наистина. Децата си имат естествена вътрешна мотивация да учат, на тях им е интересно. Само че институцията училище, като много други български институции, не е особено насочена към това да служи на човека, на индивида, тя по навик от тоталитарно време служи по-скоро на държавата и на самата себе си, тоест на хората, които я изграждат и управляват. Такава система е много трудно да се промени в крак с модернизирането на обществото, с промените в образователните нужди на децата и в изискванията, на които те ще трябва да отговарят, след като излязат от училище.
- Всъщност, системата реагира на проблема, като закостенява още повече; като усложнява материала и предвижда повече санкции, ако не го заучиш; пример за това е смъкването на долния праг на въвеждането на оценки от втори клас вместо от четвърти.
- Точно така, когато се окаже, че използваните сега практики не дават добри резултати, консервативната система предлага решения в стил „още от същото” – тоест, не да променим това, което правим, а да го увеличим количествено. Особено когато става дума за затягане на контрола. Както казва шеговито един приятел, преподавател в американски университет, "Образованието трябва да боли".
- Само че това видимо не помага.
- Абсолютно, то поражда само съпротива.
- Нека тръгнем от първи клас, от детето, което - да кажем - влиза в училището за пръв път, не знае какво е това, само вижда колко се вълнуват родителите му, накупили са му какво ли не, облекли са го в нови дрехи и са му връчили един букет. То доскоро е преследвало родителите си с безбройни въпроси “защо”. Какво се случва с него, когато неговото естествено любопитство започва да получава оценки?
- Сценариите за детето зависят от много неща - дали ученето му се удава по-лесно или по-трудно, дали вкъщи го подкрепят или му се карат при трудности - но при всички тези случаи водеща за качеството на ученето ще бъде неговата вътрешна мотивация, интелектуалното му любопитство, интересът към света, който го заобикаля. Децата учат непрекъснато и без да ходят на училище, но те го правят със свое темпо, чрез игра, с движение, използват всичките си сетива, тялото си, експериментират, не се страхуват да правят грешки и да изследват. Но когато грешките им започнат да се наказват, а ученето стане задължение, противопоставено на играта, когато трябва да стоят по 40 минути неподвижно, без да говорят с другите, и да приемат готова информация за неща, които не могат да пипнат, помиришат и разгледат, тогава мотивацията неизбежно спада, децата се разочароват от училището. Външната мотивация, която се въвежда чрез оценките, е доказано неподходяща за работа, която изисква креативност, собствена мисъл, решаване на проблеми. Ако си говорим за съвременни схващания за мотивацията в психологията и педагогиката, системата на моркова и тоягата е, меко казано, поставена под въпрос, особено когато искаме от хората да изпълняват интелектуални задачи. Преди две седмици списание Economist посвети статия на Даниел Пинк, автор на книги по мениджмънт, който от няколко години се занимава с изследване на мотивацията. Той е един от силните гласове, които казват, че външната мотивация на принципа на моркова и тоягата подкопава вътрешната. И че случаите, в които може успешно да се прилагат външни стимули като оценките, са редки. Това не е някаква екстравагантна идея, а е потвърдено многократно в изследвания на психолози и социолози от водещи университети. Външната мотивация може да работи само при тежък и еднообразен труд, който се върши механично - както е било в миналото с наизустяването на учебния материал. Или пък не знам, може би не е в миналото това?
- Не е в миналото, за жалост. Тук ми се вижда важна фразата "ученето става задължение" – тоест, оценките по условие приемат детето като противник, а не като съучастник в процеса на учене...
- Проблемът е може би най-сериозен при децата, които се справят по-трудно с изискванията (а те в момента са доста тесни и унифицирани), защото как ще мотивираш за учене едно дете, на което на 7-8 години училището непрекъснато му казва "не, ти не можеш", "не, не се справяш","другите могат, а ти не"?
- Нещо повече - градирането на децата по скалата на оценките предполага, че задължително има запазени роли за такива деца; т.е. това е като пиеса, в която някой задължително трябва да играе най-слабия в класа - в продължение на години.
- А много често такива деца имат някакви други таланти или други методи на учене - или просто в някоя област узряват по-бавно. Но те се чувстват непризнати още в началото и много от тях наистина приемат, че са глупави, а други просто се защитават, като тотално обезценяват училището и самото учене.
- Най-често те са попаднали в тези роли случайно - защото моментните им интереси са били съвсем другаде. В първи клас, например, си длъжен да посветиш цялото си време на краснописа, независимо дали точно тогава не те занимават повече полярните мечки или древният свят, отколкото калиграфията. И ако случайно не си пренасочиш бързо интересите, ето, че ще бъдеш последен по краснопис.
- Добре поне, че вече няма оценка по краснопис.
- Но в много училища има! Тъй като само в първи клас не са въведени оценки, много учители решават да прескочат тази малка подробност и пишат на учениците си оценки още за ченгелчетата - при това става дума за тройки, четворки с минус.. Понеже позицията на министерството е ясно изразена от смъкването на прага до втори клас, мнозина не се свенят да ги въведат от самото начало.
- Да, това е парадоксално на фона на практиките в останалите европейски страни, например, където моментът на въвеждането на оценките се отлага за по-късно и по-късно. Общо взето, най-рано в прогимназията се започва, но на места и чак в гимназията. Във Финландия, която е традиционно на първо място в международните класации по качество на образованието, оценките се въвеждат в пети клас. В Норвегия, Швейцария - също в пети клас, а в Швеция и Дания - чак в осми.
- Значи могат вече да се наблюдават конкретни резултати. Не става въпрос за експеримент с неизяснен край, а за една от съществуващите практики, която може да се наблюдава директно.
- Оценките в началното училище са проблем, между другото, не само за децата, които имат трудности. Тези, на които нещата им се удават с лекота и им е интересно, свикват да получават награди под формата на шестици. По-нататък за тях получаването на по-ниска оценка може да се окаже голяма драма, а мотивацията им за работа, която няма да им донесе похвала, статус или награда, може да спадне до нула. Има една такава история от 1972 г. в Калифорния с един опит за стимулиране на децата да учат повече по математика, разказва я Бети Стърнбърг, бивш щатски комисар по образованието и дългогодишна учителка, аз я прочетох в една нейна статия в Education Week. Идеята била да се насърчи интересът към математиката, като се въведе сложна система от поощрения и стимули, а след всеки успешно преминат модул на децата се давала малка награда. Резултатът бил, че те напълно загубили интерес към самото решаване на задачи и към математиката като занимание, и се фиксирали върху наградата, която трябвало да заслужат. Но истинският проблем дошъл, когато преминали в прогимназията, където вече нямало награди. И тогава те просто отказали да учат математика изобщо. Родителите се принудили да пишат писма до институциите и да се молят на децата им да се дават награди по математика. Нещо подобно може да сполети децата, на които им е било лесно в началното училище и са свикнали винаги да получават хубави оценки.
- Съгласна съм, че оценките не са проблем само на "слабите ученици", както гласи допотопният етикет; всъщност тези, които учат с лекота, още по-бързо губят мотивация да работят според нивото си, защото на тях всъщност им се поставя горна граница на това, което трябва да представят.
- Така е, а и останалите ученици се настройват срещу тях. Въобще оценките пораждат конкуренция и чувството, че успехът ти е зависим от неуспеха на другите.
- Това е едно отгоре наложено разслоение - вместо училището да бъде място, където децата да се учат да работят заедно, да решават конфликтите си, се оказва, че то разчита на конфликта като метод за контрол. "Разделяй и владей" - ако направиш каквото ти казвам, ще обявя на всеослушание, че си нещо повече от Пенчо.
- Като пък Пенчо те нарича зубър и може да използва срещу теб някои други свои предимства, недооценени от образователната система.
- Защото вижда в теб съучастник в принудата, упражнявана върху него.
- Това доста силно контрастира с изискванията за умение да се работи в екип, които има всеки съвременен работодател, пък и с нуждите на обществото въобще.
- ... А може би и на твоята собствена нужда да имаш съмишленици, да споделяш интересите си, да постигнеш нещо, за което трябват повече хора.
- Със сигурност, а и от моите спомени ученето в група винаги е било много по-забавно и е отключвало креативност. Просто разединението на обществото може би тръгва още от философията на училището.
- Това е интересен въпрос; от една страна налагаме унификация - в учебния материал, от друга страна - пречим на общата работа.
- А и когато трябва просто да възпроизвеждаш информация, няма много място за екипна работа може би.
- Това ми се струва друг недостатък на образователната ни система - в нея има много малко свобода, много малко място за инициатива от страна на детето.
- Детето е обект на образованието, а не негов субект.
- Да, образованието е нещо, което му се случва. Субектните прояви, дори когато са в посоката, в която го тласка образованието, рядко се насърчават.
- И после чрез оценките му казваме, че е един “калпав обект” или в най-добрия случай - “добър обект”.
- И се чудим защо "добрият обект", "оценяваният с шестици обект" после не става успешен субект, защо отличниците не стават автоматично водещи личности в обществото.
- Това ме подсеща за още един проблем на оценките - тяхната субективност и относителност. Те са формални, защото една цифра не може да помести цялата многопластовост на преживяването да учиш, да четеш, да придобиваш грамотности и умения. В края на краищата, дори когато оценките се получават с подробен и безпристрастен писмен тест, те пак зависят изключително много от организацията и формулировките на теста, пак не могат да бъдат показателни за качеството на ученето.
- Оценката първо отразява само моментното ти състояние, второ е зависима от контекста - общото ниво на класа, да речем, трето - от критерия на проверяващия, който може да бъде най-различен...
- …От нивото на училището, целите му...
- Тестовете също не са панацея, защото не могат да отчетат комуникативно умение, дълбочина на разбирането, умение да се изразяваш и т.н.; под привидността на обективното те отчитат формалното.
- И все пак тестовете поне снижават нивото на стреса. Затова са за предпочитане пред устното изпитване в стил "Радини вълнения", каквото още се практикува в българските училища. Просто не трябва да има изпитване в този вид.
- Учителят работи с класа цяла година, той има време да си изгради представа кой как се справя, без да го изправя пред дъската и да устройва театър на класа.
- Да, без тичането до другия клас да питаш "ще изпитва ли днес?".
- И без унизителните и за двете страни пазарлъци "ще ме изпитате ли за четворка?". Без спирането да учиш, защото "вече имам три оценки - достатъчно, за да ми пише срочната".
- Това е показателно за формализирането на образованието. Ученикът не се интересува от това, което се учи, а само дали ще му се размине, ако не го научи.
- По този начин държавата си изпълнява проформа задължението да образова децата така, че да им даде важни умения, които да им бъдат от полза и да им позволяват на свой ред да бъдат полезни. Децата прекарват в училище 12 важни години; нямаме право да пилеем така времето им и да им пробутваме формален сурогат на мястото на истински съдържателното образование, което им дължим. Разбира се, това не може да стане с еднократна мярка, а с дълъг процес от въвеждане на мерки с ясната цел да се подобри мотивацията на учениците. И не мисля, че е здравословен такъв рязък преход. Трябва да се преосмисли начинът, по който се избира и поднася учебният материал. И то преосмисляне на базата на въпроса "какво искаме да им остане в главите реално - първо като умения, после като знания".
- Да, разбира се, става дума за цялостен процес, който трябва да се инициира, но едно от важните неща, които могат лесно да се направят за българското образование, е най-напред да се премахнат оценките в началното училище и после да се преосмисли системата за оценяване в по-горните класове. А ако в прогимназията остане необходимостта от оценяването като обратна връзка за напредъка на ученика, то трябва да бъде не с число или буква, а с текст и в диалог с детето.
 
Разговора води Зорница Христова
 

 

Василена Доткова е филолог и преводач, автор на книгата “Близо до бебето” и на блог за родители със същото заглавие.


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”