Музеите днес – реалност или фантастика
На 19 и 20 февруари в Националната художествена галерия се състоя среща, посветена на проблемите на музеите в България и представянето на световната практика от специалисти в тази област. Срещата беше организирана от архитектурното списание „Абитаре” като трето дискусионно издание в света от серията Abitare Talks. Риторичният въпрос, отправен като провокация, гласеше: „Трябват ли ни музеи и галерии?”.
Идеята за организирането на Abitare Talks в България се появява през пролетта на миналата година, когато изненадващо пред медиите беше обявен проекта за създаване на музей за съвременно изкуство в София, известен като САМСИ. Последвалите бурни реакции след това бяха от страна на художници и архитекти и засегнаха двете страни на проблема: концептуалния и архитектурния.
След смяната на правителството настъпи и промяна в плановете. Реформаторските стремежи на новите управляващи засегнаха и музеите. От края на м.г. се разпространяват различни версии за музейни рокади, преструктурирания, „Български Лувър” и т.н., като всичко беше представяно доста мъгляво, без конкретни параметри. Оказа се, че в България нещата отново се движат в обратна последователност – държавата отпуска пари за проект, който се пише едва след това. Конкретната сума, както стана ясно, възлиза на 40 млн. лв. (от които 25 млн. за музея в квартал 500, допълнени от 2,5 млн. от програма Регионално развитие). За да се оправдаят тези пари, доста бързо беше съчинена и Концепция за водещи столични музеи, която още по-бързо беше приета от Министерски съвет без каквото и да било обществено обсъждане. Очаква се то да се случи едва след това, а ако няма дебати, вероятно би било най-добре.
Концепцията предвижда разместване и преструктуриране на музеи в София (вж. бр. 5 на „Култура” от 10.02.2010). Т.е., предвижда се музейна реформа. Но не съвсем. Защото желанието за промяна се отнася само до предимно столични музеи. Какво ще се случва с останалите в страната, не е ясно. Проблемите на музеите, незнайно защо, се разглеждат основно от архитектурна гледна точка. Обсъждат се сградите, но не и концепции за дейността им. И най-странното е, че като една от най-важните им задачи се сочи развиването на туризма. За останалите функции не се споменава нищо.
Реалността показва, че много висок процент от музеите у нас са настанени в адаптирани сгради и това създава не малко проблеми. Може би е крайно време да се потърси начин за финансиране и изграждане на нови архитектурни комплекси, съобразени със съвременните стандарти в тази област. Подобна идея за нашите географски ширини обаче в момента звучи по-скоро като научна фантастика.
Българският опит
Конференцията “Abitare Talks: Трябват ли ни музеи и галерии?” започна с дискусия по Концепцията за водещи столични музеи. Тя беше водена от Весела Ножарова, която се спря на състоянието на обсъжданите музеи и даде възможност за съпътстващи коментари под формата на „плюсове и въпроси”. Във връзка с Музея на София, например, който никога от основаването си през 1928 г. не е имал собствена сграда, беше засегнат въпросът дали да е в Централна минерална баня, която от години се ремонтира с тази цел, или в сградата на княжеския дворец. Обърнато беше внимание и на факта, че единствената галерия, преборила се за бюджет за откупуване на произведения през последните 20 години, е СГХГ. Зададен беше и въпросът дали името на предвидения Музей за тоталитарно изкуство е коректно. Отправена беше критика, че в изготвянето на Концепцията са участвали само архитекти, без да се иска мнението на музейни работници и специалисти в тази област. Другият много обсъждан пункт в концепцията беше понятието „културно наследство”.
Проф. арх. Тодор Кръстев, един от авторите на тази концепция, разясни някои основни моменти от нея. Той я определи като резултат от дългогодишно обсъждане на музейните проблеми и достигане до решение с реално осигурени средства. Териториалната организация на тези водещи музеи е търсена във връзка с историческия център на София, с транспортната мрежа и основните градски оси. За първи път беше спомената идеята в неопределено бъдеще мястото на историческия музей да се търси в сградата на Военната академия, което би оформило чудесен комплекс с Военно-историческия музей и прилежащия парк. Проф. Кръстев изясни, че, според него, културното наследство представлява едно цяло от движимо и недвижимо, материално и нематериално. Неговият екип е против крайността държавата да бъде единствен елемент в културната политика. Трябва да има партньорство между централни и местни власти. След като НХГ и Етнографският музей се изнесат, дворецът ще бъде подложен на цялостна консервация и реставрация, каквато не е правена никога от неговото построяване. Решението банята да бъде музей е погрешно, тъй като е абсурдно термалната й функция да бъде нарушена, но това не означава, че тя не може да бъде съчетана с друга. Концепцията дава стратегия и посока на мислене, но нищо не предрешава. На нейната основа предстоят дебати.
Последваха серия от мнения и коментари. Арх. Павел Попов застъпи позицията, че трябва да има децентрализация. Да не се струпва всичко в центъра на града и не всички водещи музеи да бъдат в София. Той засегна и въпроса със строителството на художествената академия, което според него е „абсолютно ненужно, неуместно и не където трябва”. Малко по-късно ректорът на НХА Светослав Кокалов определи неговото изказване като „добре казани глупости”.
Арх. Станислав Константинов, който от12 години работи по проекта за реконструкция на Централната минерална баня (15 000 кв. м площ), се изказа категорично против връщането на старата й функция. Според него тя представлява архитектурно богатство и трябва да бъде музей, а не спа център. В момента сградата е почти напълно укрепена и има видима музейна структура. Освен това, за функционирането на спа център дори няма достатъчно вода. Нейният дебит в момента е 17 литра в секунда, от които 10 отиват за водопиене, 4 - за геотермална вода, а оставащите 3 литра въобще не стигат.
Според Цветана Кьосева (и.д. директор на НИМ) все пак трябва да се радваме, че има концепция, защото досега не е правено нещо подобно. Тя заяви, че най-важната функция на музея е да съхранява. Той трябва да има пространство за експозиция и достатъчно площ за хранилища на експонатите, защото ако ги няма, и образователната функция, и всичко останало става безпредметно.
Александър Кьосев (преподавател по История на културата в СУ и член на ИСИ) обърна вниманието на понятието „културно наследство”, което е смислова среда, а не даденост, музеен факт или експонат. Според него концепцията е държавническа и централистка и не може да е друга, след като работи с понятието „културно наследство”, което е тоталитарно. „Тя ще стане демократична, когато в идеята за културно наследство се допусне, че има множествени културни субекти, които диалогизират, контактуват и се карат за него. Това ще бъде демократична концепция за културно наследство, което значи, че неговата цялост не е дадена, а се предоговаря непрекъснато.”
Искаме музеи, а когато сме в тях, дори не се замисляме какво е отношението ни към техните експонати - Лъчезар Бояджиев (художник, член на ИСИ)беше основателно смутен от прожекторите, микрофоните и цялата техника, струпана на по-малко от 10 см от картините в двореца по време на срещата.
Петър Торньов отбеляза, че в концепцията се говори за партньорство между държавна и общинска институция, което е хубаво. Никъде обаче не става въпрос за публично-частно партньорство. Тази мисъл беше продължена от Ирина Генова (преподавател в НБУ и сътрудник в Института за изкуствознание към БАН), която заяви, че това е единствената формула, която в момента може да действа успешно у нас. Тя зададе и няколко въпроса: дали тази мащабна инициатива за пренареждане на музеи в София ще бъде предприета едновременно и това означава ли, че в близките 10-15 години няма да разполагаме с никаква изложбена площ и няма да можем да участваме в мрежи за художествен обмен. Ирина Генова попита също дали в тази концепция е заложен дългосрочен план, не само за мандата на едно правителство.
Според Яра Бубнова (член на ИСИ, уредник в НГЧИ) активното занимание с организация на музеите е някаква форма на алиби за липсата на културна политика като цяло. Нито веднъж обаче не възниква думата „международно” – и по отношение на изкуството, и като взаимоотношение със съвременната култура в глобализирания свят.
Арх. Илиан Николов, участник в проект за преустройство на СГХГ, който така и не е бил развит, изрази опасенията си да не стане отново така, че специалисти в различни области да бъдат въвлечени в скъпоструващи упражнения без продължение.
В края Весела Ножарова обобщи, четрябва да се напише генерална стратегия, която да засяга не само пет музея в София, а цялата музейна мрежа в България. Според нея мотивацията да се вземат решения под натиска за усвояване на бързи пари не е добра и резултатите вероятно няма да бъдат много позитивни. Тя изрази надеждата, че тази среща ще бъде началото на една национална дискусия за бъдещето на музеите не само в София, но и в страната.
Световната практика
Джан Дапин (старши редактор на Abitare China) говори стегнато с конкретни примери за „Бумът на музеи и галерии в Китай”. В държавата има множество частни галерии, голяма част от които са представителства на водещи галерии от Запад. През последните 10 години там са построени над 2000 музея! Много от тях са за изкуство, което вече поставя проблема как да бъдат изпълнени с качествено съдържание.
Джан Дапин изясни, че за съвременно изкуство в Китай може да се говори след 1980 и особено след 1987. Тогава идеологическият контрол е смекчен и възниква движение срещу пропагандните цели на изкуството. В Пекин е създадено т.нар. „село на художниците” (около бившата фабрика „798”, строена в духа на Баухаус през 1950-те), което в началото на 1980-те се възприема като дестабилизиращ фактор и правителството се опитва да го разруши. 10-20 години по-късно обаче то вече е една от културните забележителности на града. „798” заема площ от 30 000 кв. м и включва изложбени площи, ателиета и развлекателни секции. В момента обаче неговата функция е под въпрос, тъй като към него има много комерсиални интереси. Като цяло, противоречието между комерсиализацията и опазването на историческото наследство е характерно за всички пространства за изкуство там. Броят на музеите за съвременно изкуство в Китай расте постоянно и не може да се установи с точност. Те са няколко типа – държавна, недържавна и кооперативна собственост. Недържавните например се финансират от предприятия и фирми. Част от музеите са реконструирани стари индустриални сгради, а други са новопостроени. Голяма роля за задвижване на процесите в изкуството в Китай играят арт фондациите (организации с идеална цел), които са нещо сравнително ново там. Част от тях са чуждестранни. Те стимулират художниците и участието им в големи събития по света. Тяхна функция е и обучението на обществото, което да бъде по-наясно със съвременното изкуство. Един от примерите беше UCCA (Ullens Centre for Contemporary Art), създаден от семейство колекционери. Той е отворен през 2007 с цел стимулиране „износа” на китайски художници по света и създаването на нови арт пространства с книжарници, кафенета и конферентни зали. До момента в Китай рядко е имало държавна политика, подпомагаща оцеляването на частни музеи, не е съществувала стратегия за данъчни и дарителски облекчения. Организациите с идеална цел обаче получават 100% облекчения.
У Уений (генерален мениджър на Urbanus Architecture & Design Inc. – най влиятелното архитектурно студио в Китай) продължи темата за държавното и частното музейно строителство с конкретни примери от своята практика. Той подчерта, че съвременната тенденция в архитектурата е новото строителство да се прави в отношение с природната среда и улеснения достъп на хората, със запазване на традицията, но със съвременно звучене. Примерите, които даде, бяха Dafen Art Museum в Шенжен, провинция Гуандун, Tangshan Museum Park в Тангшан, провинция Хъбей и др.
Давид Каскаро, оглавяващ отдела за връзки с обществеността на Palais de Tokyo в Париж, представи историята на този музей, ръководен от Никола Бурио и Жером Санс. Пространството, превърнато днес в място за алтернативно изкуство, е създадено през 1937 за музей (на тогавашното съвременно изкуство!), който постепенно изгубва функцията си и е изоставен. През 1999 то е рехабилитирано от архитектурно студио Lacaton&Vassal и от 2002 действа като Център за изкуство с временни изложби. Външно сградата притежава неокласицистичен облик, а вътре има обща площ без стени, само с носещи колони, която може да се конфигурира според желанието на излагащите произведенията си. Целта е била то да задоволява изискванията и на художници, и на публика; и същевременно да бъде уютно. Palais de Tokyo притежава ресторант и книжарница и е отворен от обед до полунощ, което е свързано с развлекателната страна на изкуството. Екипът, който го ръководи, е равноправен и няма йерархия. Той е успял да привлече младежката публика, която представлява 50% от посетителите. Бюджетът на центъра е нисък. Давид Каскаро в края заключи, че днес имаме повече нужда от уроци по съвременното изкуство, отколкото от музеи.
Алтернативната експериментална галерия Glassbox (1997-2007) в Париж пък е свързана с името на един български художник – Стефан Николаев, който е сред нейните основатели. Това е едно от първите места в града, където свои произведения могат да излагат независими млади артисти. По това време в Париж подобни инициативи и пространства са рядкост. Галерията бързо придобива популярност и привлича голямо количество хора, много от които туристи.
Моник Вот (вицепрезидент на фондация Romaeuropa) разказа за Punta della Dogana - старата венецианска митница, превърната от архитекта Тадао Андо в музей за колекцията от съвременно изкуство на един от най-богатите хора в света и собственик на Christie’s – Франсоа Пино. Във връзка с българската дискусия за музеите тя каза, че въпреки богатия световен опит, трябва да се опитваме да избягваме моделите и да измисляме свои.
Представянето на Жан Нувел придоби измеренията на фантастика. След като разказа за първоначалните си колебания между пластиката и архитектурата, той показа различни изложбени и музейни сгради, които е проектирал по света. Част от тях са нереализирани. Важните моменти в неговата работа са съобразяването на формата с природата, хората, историята на конкретното място и културата; и всичко това, съчетано с усещане за удобство, с размах на въображението, но и с мярка. За него най-важно е да знаем кое къде правим и защо го правим. Пространство не се изгражда, а се строи в пространството. Сред многото примери, които той показа, бяха фондация Cartier, музеят на рекламата и музеят на цивилизациите Quai Branly в Париж, археологическият музей в Перигьо, музеят „Reina Sofia” в Мадрид, проектите за музеи Гугенхайм в Токио, Рио де Жанейро, Гуадалахара, както и музеите в Андора, Баку и Louvre в Абу Даби. Всичко това завладява със своите на пръв поглед дребни детайли, като отразителни повърхности, светещи елементи и тела, с буквално съчетаване на природата с архитектурата – вертикални градини и хълмове, покрити с цъфтящи вишни, водни басейни, контрастни съчетания на цветове и форми, използване на светлината за създаване на ефектни композиции...
Жан Нувел, един от световните архитекти, проектиращи материалните измерения на настоящето и бъдещето, завърши с думите: „Вашият живот е тук и сега – живейте го! Нямате извинение да не правите нещата добре.”.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
