СБХ – повече въпроси, отколкото отговори
В исторически план, по отношение на организирания художествено-творчески живот в България, Съюзът на българските художници може да се приеме за наследник на първото професионално сдружение на художници, наречено “Дружество за поддържане на изкуството в България” (основано през 1893). В началото на ХХ век съществуват няколко подобни сдружения, които свързват художниците на приятелски и идеен принцип. Такива са например „Съвременно изкуство”, „Родно изкуство”, „Дружество на новите художници” и др. През 1932 г. те се обединяват в Съюз на дружествата на художниците в България, който се явява защитник на социалните права на художниците, представител на техните интереси пред държавата и играе ролята на синдикат. Този съюз е преименуван през 1944 г. в Съюз на художниците в България, който от 1953 г. се казва вече Съюз на българските художници (СБХ).
По времето на социализма СБХ изпълнява функцията на основен легитиматор и организатор на художествената дейност в страната. Тогава членството в СБХ е означавало признание за професионализъм и пълнокръвни творчески способности. Съюзът е и посредник между художниците и държавата при договарянето на поръчки и откупки. Това го прави абсолютен монополист в тази сфера и постепенно собственик на огромен творчески фонд, част от който са предприятия, бази и творчески домове.
Днес СБХ е своеобразен „колос с глинени крака” – творческият фонд се е превърнал в тежко наследство, дейността му е съпътствана от финансови затруднения, а изложбите, които организира, често са определяни като безинтересни. Въпреки това, на всеки три години има огромен брой желаещи да бъдат негови членове. В началото на тази година бяха приети нови 152. Това се превръща в своеобразен парадокс, който е накарал и ръководството на СБХ да се замисли върху ситуацията.
Текстът, който публикуваме тук, беше изпратен от Димитър Грозданов и Ивайло Мирчев с намерението да се предизвика по-широк обществен дебат върху проблемите на СБХ. Вестник „Култура” поема ангажимента да публикува и други мнения, възникнали по темата.
К
Новите членове на СБХ са над сто и шестдесет. Кандидатурите бяха близо три пъти повече. Тези цифри предизвикват към размисъл, защото зад тях се съдържат много въпроси:
- Защо толкова много колеги кандидатстват в СБХ?
- Какво очакват от съюза?
- Имат ли представа как ще протича „съжителството” им с другите?
- Понятието организация дали ги задоволява, или ги смущава?
Нещо повече, бях почти шокиран от огромната като обем информация за личните творчески стремежи, за работи, за участия и пр. Осъзнах, че зад повърхността на нашия галериен и извънгалериен живот текат процеси, развиват се идеи и се оформят личности, за които нито кураторите, нито критиците, нито цялата ни социална конфигурация имат ясна представа. Разбира се, изложбата на новоприетите членове далеч не изразява истината за кандидатите. Какво означава да се приема някой за член на СБХ? Означава ли то да признаем някого за свой колега? И ако бъде приет или отхвърлен някой, какви последствия има този факт? В крайна сметка, кои са тези, които имат право и без колебание ще определят кой става за член на СБХ и кой не? Може би критиката?
Представям си какви енергии ще излеят някои критици в пресата. Вероятно ще пропуснат факта, че в СБХ има шестнайсет секции, а не само тези, за които те се сещат; няма да отбележат кой от коя генерация е, кои живеят в България и кои в чужбина. Вероятно ще объркат пак съюз и профсъюз, съвременно и авангардно... И вместо да вникнат в ситуацията, ще объркат изложба с биография, сдружение със собствени представи за качество, реални членове със сънувани членове... и ще репродуцират собствените си комплекси с комплексите, които така или иначе има изкуството ни.
Вече и аз недоумявам пред последователността на някои да виждат СБХ единствено като територия за облаги. Къде виждат те остаряла система, когато използват най-познатите средства на повърхностната и рефлективна критика? Не е ли парадокс, когато критиката се доказва само с мимикрия и приобщаване към силните на деня? Мисля, че ако има застаряваща и неориентирана дейност в рамките на културните процеси у нас, това е именно дейността на част от критиката – за това бе и загърбена от обществения интерес. Песимистичното е, че тя влачи след себе си и вкуса – нещо като чалгата в музиката. И тук оптимизмът е отправен към някакво неясно бъдеще. За сметка на това, относителна яснота за бъдещето на нашето изкуство дават именно новите членове на СБХ.
На един въпросник, който съставих за собствено проучване, отговорите за мотивите за кандидатстване в СБХ се групираха около надеждите (особено на младите) да бъдат в контакт с художествения живот в страната, да намерят съмишленици, да осъществят професионално общуване и пр. намерения, които не съм и подозирал, че съществуват толкова масово. Още повече, че чрез Съюза на художниците хората очакват именно тези им желания да се реализират. Отговорите за това как си представят организацията в нейния идеален вид варират от убежденията, че това трябва да е система с високи критерии и с неоспорим авторитет, до пълни утопии за идеалност или до очакването за една стегната администрация с годишни програми, с големи национални и международни прояви (курирани от СБХ), със силно онлайн присъствие и т. н. Честно казано, тези изисквания ми се струват толкова ангажиращи, че ме амбицират да им отвърна – естествено заедно с тези, които биха ме подкрепили.
Що се отнася до това как художниците виждат бъдещето на организацията и участието си в нея, повечето от тях вярват във взаимното сътрудничество и в реформите, водещи до отваряне на системата – особено към тези личности, които не са членове на СБХ.
За какво говорят всъщност тези размисли и изисквания на колегите? Явно проличава, че досадата от съществуващата аморфност, от липсата на оценъчна система, от позицията на администрацията, която измества художниците от ролята им, от отсъствието на професионален регламент и защита и пр., и пр. стигат до степен, която приема формата на протест. Съществува съзнанието за някакво неидентифицирано общество, където културата не е структурирана и което не представлява истинска общност.
„Национално-творческа идентичност” – такива са мотивите на други за кандидатстване в съюза. Явно подобна идентичност им е необходима. Ако се абстрахираме от регионалните и надрегионалните представи, амбиции, цели, борби и илюзии, целият процес на съюзяване (и разделяне) по интереси и възгледи говори за съществуването на общ стремеж към единодействие в името на редица неизяснени или игнорирани истини.
Няма да крия, че самият аз съм минал през много състояния – на доверие и на недоверие към съюза, на конфронтация и на дискусия, на убеждения и на разочарование, че може да се гради каквото и да било чрез каквато и да е регламентирана организация. Знам, че много художници ще спорят, изтъквайки, че творчеството е индивидуален акт, че всяка организация се амортизира и изчерпва, че СБХ е с много натрупвания от миналото, че новите идеи противостоят на администрацията и т. н. В какви социални връзки са дизайнерите, реставраторите или критиците, за които творчеството е също индивидуален акт, но което без организация, регламент и обществена поръчка се обезсмисля? Дори и да се вгледаме в „Секция 13”, където са т. нар. неортодоксални художници, ще трябва да се запитаме как ще намерят те място за своите изяви, когато територията е разпределена между институти, галерии и куратори чрез техните затворени общества. Друг е въпросът, че и в „отворено общество” като СБХ тези автори срещат често неразбиране, граничещо понякога с неприязън. За отбелязване е, че тази година „Секция 13” бе попълнена от толкова силна група, че предначертава собствените си перспективи. Естествено, тези перспективи зависят от общото съзнание на СБХ, което трябва да разбие съществуващите недоверие и неинформираност.
Знаем, че „няма нищо по-временно от съвременното изкуство” и че истината се състои не само във фактите, а и в тяхната оценка. От друга страна, историята не е само фактическа, а е съставена от поредица мнения, изразени по различно време. Възможно ли е един съюз на художници да съществува без връзка с подобни идеологеми. Става въпрос за съюз от близо три хиляди човека, разминаващи се като лични амбиции и професионални интереси и все пак обединени от общи характеристики. Как могат да се дефинират тези характеристики, е въпрос на някакъв тип колективно съгласие.
В едно свое есе Тодор Абазов цитира Томас Елиът, за когото „настоящето променя миналото толкова, колкото миналото направлява настоящето”. Диалектиката на тази мисъл е особено съществена за художествения процес, а социалните й смисли са отнесени към общността, наречена СБХ. Ние минахме периоди на тоталитаризъм, на академизъм, на хибернация, на събуждане и на активизиране (ако съдим по последната сесия за нови членове). Успяхме ли чрез настоящето да повлияем на миналото и дали миналото ни направлява и днес? Още по-напрегнати са въпросите дали съвремието не променя миналото чрез преднамерени конструкции, целящи неговата профанизация. Спомням си абсурда, когато един наш академик определи Атанас Яранов, Александър Дяков, Тодор Панайотов, Иван Кожухаров, Крум Дамянов като принадлежащи към априлското поколение. Младите членове на СБХ едва ли масово съзнават за какво става въпрос. А всъщност това е опит да се разместят морални понятия и дори да се пренебрегне обективността на възрастовите параметри. „От всички опозиции, които разделят обществените науки, най-фундаментална е тази между субективизма и обективизма”, казва Бурдийо. Може ли в опозицията на историята като наука и на изкуството като дейност да се намести един съюз на художници? Естествено, би трябвало да може и ако липсата на обществена трибуна възпрепятства това, то трябва да я компенсираме по друг начин. Защото пропастта между днешната динамика и знанието за миналото е видима.
„Хората не гледат това, което не могат да видят” – този афоризъм на Киняр ме връща във времето преди няколко месеца, когато обсъждахме новите кандидатури за СБХ. Сега отново се питам съзряхме ли всички проблеми и разбрахме ли желанията на т. нар. кандидати? От друга страна, дали младите днес знаят колко техни колеги, без които културата ни изглежда по-бедна, вече ги няма? И дали си мислят понякога за тези, които живеят в трудности, или за художниците, които гледат назад и връзките им с настоящето всеки ден изтъняват? Навлизам малко в територията на скептицизма, защото за мен СБХ би трябвало да означава и това – скепсис и грижа за новопостъпилите, за бъдещите и за останалите само в списъците на СБХ личности.
Тихата лудост да си художник (перифразирам Онегер) днес е израз на социалното съзнание. Може би все по-рядко срещаме упование отвън, както и вътрешен оптимизъм, а качеството на свободата все повече намира смисъл в отказа. Понякога съвремието се превръща в безвремие, както и изкуството се оттласква от пластиката към концепцията или дори към аморфността. Мисля, че драматизмът на подобни съпоставки кристализира по-често в състояние на самота, но се преодолява по-леко чрез общуване. Струва ми се, че повечето от новите членове на съюза чрез своята кандидатска акция подкрепят подобно убеждение.
Ще ми се да повторя мисълта на Тристан Цара, че дадаизмът не е нито школа, нито догма, а съзвездие от свободни личности. С тази красива мисъл бих искал да подтикна към една дискусия за смисъла от съюз на художници като съзвездие от идеи.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
