Български  |  English

Вината на елитите

 

Един документ не е достатъчен
(принцип на историческото изследване)
 
Както разбрах от брой 3 на в.„Култура”, арх. Павел Попов случайно намерил ученическа тетрадка от 1975 г. И по повод на този документ предлага училищното образование „да бъде изцяло разтурено, ликвидирано и изградено наново”- отначало! След като добавя към обектите за ликвидация архитектурата, градоустройството, политическата система и смисъла на живота, решително задава въпроса: Кой ще направи това? Доколкото той започва все пак с образованието, няма да бягам от отговорност и ще дам, според силите си, един отговор на този въпрос. Ще следвам неговия индуктивен метод. Само че документа, който ще използвам, не е случаен, нито съм се сдобил с него случайно – учител съм и подобни документи се пишат на моя гръб.
Документът е от типа „административни”, днес го наричат „сведение”.Изпратен е съвсем наскоро до полицията от учителка, работеща в едно от елитните столични училища. Ето го и текстът на сведението:
 
До началника на ххх РПУ – София
Сведение
От ххх учителка по испански език във ххх гимназия – София 25.01.2010 г.
 
На 22 01.2010 г. – петък, имах 6-ти и 7-ми час с ххх клас в сградата на филиала на училището.
С влизането си в клас съобщих реда, по който ще протекат часовете. Тъй като е краят на срока, тези, които желаят, ще бъдат изпитани, а останалите ще правят упражнения. Започнах по азбучен ред да съобщавам оценките.
Ученикът ххх стана от чина и дойде до катедрата. Поиска да види каква оценка му е оформена. Не желаеше да изчака и въпреки моите протести и тези на съучениците му, продължи да настоява. За да не губя време в пререкания, а и това не беше първият случай, в който ххх спореше за оценки, аз му ги съобщих.
Ххх реагира остро, грубо и невъздържано. Каза, че не го оценявам, че иска да го изпитам на целия материал и да се обзаложим. Попита ме дали аз бих си заложила работата. Тъй като по никакъв начин не можах да го успокоя, а и той изобщо не чуваше обясненията ми, аз му казах, че него специално ще го оформя, след като разговарям с родител и го информирам за всяка оценка и за създалото се положение.
Ххх не само, че не се успокои, а на мига извади телефона, обади се на баща си и му обясни, че „тая иска веднага да го види”.
Преди да мога да кажа каквото и да е, той пусна телефона на високоговорител и всички можаха да чуят как бащата на ххх крещи по мене и ме пита луда ли съм. Той не бил гълъб и не можел да прехвърча, когато на мене ми е угодно.
Ххх междувременно остави телефона на катедрата, приканвайки ме да говоря все пак с баща му. Аз казах, че съм в час и ще говорим, когато дойде в училище, а не по телефона. Изключих телефона и се опитах да успокоя класа и себе си. В това време ххх крещеше и ме псуваше: „Да т... майката... За две хиляди лева си мъртва”. Излезе и затръшна вратата.
Същия ден след този случай ххх обясни, че в едно кафене се събират хора, от които знае, че струва 2000 лева да поръчаш убийство.
София
25.01.2010 г.”
 
Само трябва да добавя, че намесата на полицията вкара конфликта в рамките на законовите процедури.
Ето кой може да свърши работата, която, според арх. Попов, е толкова належаща – полицията. Когато едно национално общество започне да се разпада, все едно по какви причини, влиза в действие полицията. Когато гражданското общество не може да регулира междучовешките отношения, защото има остър дефицит на съответните „добродетели”, се налагат авторитарните методи в управлението, тоест, държавната власт попада в „здрави ръце”, които трябва да „набиват обръчите” на обществото. (Нямам предвид любимото ни ключово понятие, с което мислим „прехода”.) А обществото се разпада, когато неговият елит не се справя със своята роля. В какъв смисъл елитът не се справя? Въпреки вътрешните си групови подразделения (поради което говорим за елити – политически, икономически, интелектуални и пр.) и независимо от качествата на отделни негови представители, той е „национален” елит. И тъй като нацията се организира политически, дори когато не е държава-нация, елитът не може да бъде мислен без връзката му с политическото. В този аспект културната роля на елитите (на националния елит) е да преработва, да рафинира многообразното, противоречивото; да снема конфликтите - понякога след продължителни и остри дискусии - и да обобщава националния опит, поддържайки по този начин фундаменталния ценностен консенсус.
Тук е мястото да припомним известния парадокс на Ренан. За да има нация, казва той, не е достатъчно само да помним - някои неща трябва да бъдат забравени! Само напомням тази мисъл (макар че е интересно как е практикувана тя във Франция), като ще добавя, че на мястото на забравянето, ние би трябвало да поставим самопознанието. За да играят своята културна роля (която е и политическа), елитите трябва да съществуват реално, не само по етикет. Трябва да са автентични, да притежават своя идентичност, а не да създават видимост за наличие благодарение на вербалната си компетентност и на вродените си имитативни способности.
Каква връзка има това с образованието? Училището е подсистема, при това не на държавно-институционалната система, а на далеч по-сложното по структура и по начините на организиране на живота национално общество. Тази подсистема е шарнирно свързана с всичко. Нейното функциониране се влияе от всички групи и групови самоидентификации в социокултурната система. (Оттам идва социалният опит на нашия ученик - връзката му с някаква субкултурна група е маркирана с неговата фраза „Две хиляди лева и сте мъртва, госпожо!”) От друга страна, училището е свързано с елитите, носители на модерните политически ценности (свобода, справедливост, солидарност). Да речем, че един ученик има романтична нагласа, че е склонен да възприеме консервативни ценности. Откъде и как ще ги възприеме? От елитните списания във вербална форма? Разбира се, ще стигне и дотам. Но подрастващите усвояват ценностите като въплътени в индивидуално и групово поведение, предизвикващо спонтанен интерес - това е основният ресурс при изграждането на тяхната личностна идентичност. Цялостното възприемане на живота е много по-важно от спекулативните форми на неговото представяне. (Има цели педагогически системи, основани на това разбиране, от тези на граф Толстой и Мария Монтесори до Селинджъровия Теди, който съветва: Не им казвайте, че слонът е голям, че има хобот – покажете им го; не казвайте, че тревата е зелена, защото те ще очакват тя да изглежда по определен начин. И т.н.)
По време на Костовото управление неговата републиканско- консервативна партия внесе изменение в просветния закон – неизвинените отсъствия, които учениците имаха право да направят, се увеличиха от 30 на 60! По това време вероятно сто процента от учениците са били „консерватори”, тоест, били са доволни от своя министър. Тогава не забелязах някой консерватор, било в партията, било извън нея, да е протестирал срещу този „скок в царството на свободата”. Защото такъв популизъм печели млади привърженици! Помислете след това каква е представата на младите българи за „социална справедливост”, като имате предвид какво е партията, която се нарича социалистическа. (И която никога няма да стане такава, защото за нея е сто пъти по-важно да бъде „единна”, отколкото да бъде социалистическа.) Тази партия управлява две години, без да прави каквито и да било опити за реформи в образованието. През януари 2007 г. МОН и Съюзът на българските учители (СБУ) стигнаха до „принципно съгласие” за въвеждане на диференцирано заплащане. Но „социал-либералното” правителство бе решило да прави бюджетни икономии толкова дълго, колкото издържат учителите. Стачката започна под диригентството на Янка Такева, оставена в наследство на СБУ от сътрудника на тайните служби Иван Йорданов, подвизавал се известно време и като заместник-министър. Стачкуващите разнасяха всякакви лозунги, патетични, хумористични и пр., а един от тях гласеше: „Откъдето крадете, оттам да ни дадете”. Тогава никой не го забеляза, а днес журналистите в надпревара ни информират за финансовите злоупотреби на бившите управляващи. Минаваха дни и седмици единствено в разиграване на българските учителки. (Българското учителство се състои предимно от жени, в навечерието на стачката мъжете учители бяха най-много16-17%). Обиграни в партийно-апаратни игри, министрите разиграваха българските учителки като циркови животни. Знаете как мило, почти трогателно в детските очи става тази работа - със захарче, но и с камшик в ръката. (Френската гимназия бе наказана за своята активност: министърът намери основание да уволни директорката й. Някои учители напуснаха, между тях и говорителката на стачния комитет Мария Бенова, която днес, както обикновено се случва у нас, е главен експерт по история в министерството). Това продължи близо два месеца! Докато се разпали гневът на по-голямата част от обществото. (А по-голямата част от обществото се гневи винаги, когато знае, че зад гърба си има силен „приятел”; когато няма такъв, е най-кротката част на човечеството.) Така българските ученици видяха с очите си какво е „социална справедливост” и даже какво е „еманципация”. (Жалко само, че не можеше да види това и Клара Цеткин.)
Можем да натрупаме още такива примери, които показват как политическият елит влияе пряко върху учениците при изграждането на представи за ролята на властта и на т. нар. гражданско общество. Така, от всички компоненти на „системата от идеали”, предлагани на младежта от обществото, изброени от Ерик Ериксън, учениците усвояват два-три, а много често само един – ще продължа с думите на Ериксън: „подчинението на лидерите, които като свръхчовешки фигури или „големи братя” стоят над двусмислеността на отношенията „родител-дете”.
Но политическият елит не е самодостатъчен, не е самовластен, той се нуждае постоянно от политическа подкрепа. И я получава, като експлоатира доминиращата политическа култура. Нейното ядро е концентрирано около историческите представи (или историческата памет). Съдържанията на тази памет се натрупват главно в училищна възраст, но все по-малко от училището и чрез учебниците. Медийни популяризации, семейно-фамилна памет, всевъзможни „информатори” в Интернет - инфилтрации от всякакъв род поддържат една вече не историческа, а колективна памет (в смисъла на Пиер Нора, който освен това твърди, че днес все повече се прави „история без историци”). А и самите учебници по българска история в частта „Средновековие” все още следват „националноосвободителната” традиция от XIX век. Разбира се, вече не разграничават така манихейски „своето” и „чуждото” или поне го правят по-премерено, по-рафинирано. Историята на държавата започва с една битка и продължава с войни за разширяване на нейната територия (това се нарича „приобщаване на славяните”). След това преминава в освобождаване на „българските земи”, които се простират до границите на държавата в момента на нейното най-голямо разширение. (Бленуваните от поколения българи „три морета”.) Всичко, свързано със средновековния монархически култ, се приписва на царете като техни персонални достойнства. Зад характерния за феодалния политически ред сепаратизъм стоят „изменници”. Въпреки усилията на някои автори (в някои урочни единици) да представят научно изградена картина на средновековния свят, държавата, царете и територията са привилегированите ценности, а тези, които наричаме универсални, остават в тяхната сянка. Учениците така и не успяват да разберат каква грандиозна светогледна революция е християнизацията и какви са проблемите на българската културна и политическа самоидентификация в границите на „византийската общност на народите”. Защото липсва инструментариумът и съответното коректно използване на документите, за да бъдат осмислени историческите събития и процеси. Водени от автора на учебникарския текст, който се съобразява и с неписани, стереотипни „стандарти”, учениците фиксират съзнанието си върху това да имат свой патриарх или поне архиепископ, за да бъдат пресечени „имперските амбиции” на Византия. Това, че Св. Климент Охридски е епископ и учител по християнско благочестие, остава незабелязано (липсват документи, негови собствени текстове, които да илюстрират това); главното е, че той е такъв „на български език”. С такива и други подобни детайли, вплетени в пространни „обективни” разкази, се структурира понятието „национална кауза” и целия мисловен процес, насочен към политическото въобще.
При Възраждането и Новото време „скритата” национално-идеологическа програма е само по-добре скрита, обективно – това е епохата на национализма.
Такова учебно съдържание формира патриархално-поданическа политическа култура (според термина на Алмънд и Верба), която в българския й вариант трябва да дефинираме като „варварско-вождистка” . (Няма място тук да обосновавам по-пространно това понятие, направил съм го в друг текст). Този тип политическа култура е особено интензивно насаждана през 30-те и 40-те години на миналия век, но с „възстановяването” на „истинската българска история” в началото на 90-те години различни групи на културния елит започнаха да я реанимират, при това сравнително успешно. В това отношение някои медии бяха пълни отличници. Впрочем, дали това се случва през 30-те или през 90-те години, не е толкова важно - колективната памет е безисторична, както твърди Мирча Елиаде. Освен това и интернет е безисторичен, безконтекстен и нейерархичен: в този необозрим масив от технически леснодостъпни текстове каквото е позволено на Юпитер, това е позволено и на вола - те са „равноправни”. (Можем да мислим интернет и като пародия на политико-философската мисъл на XVIII век.) „Скачено” с многобройни източници за захранване на колективната памет, училището днес е преди всичко поле на културни конфликти, които то не успява да преработва.
Всичко това означава, че преосмислянето на учебното съдържание по българска история (въобще по история) е неотложно. Без такова преосмисляне то не би могло да съдейства за формиране на гражданска политическа култура и да подпомага продължаващото с мъки (от страна на едни) и с преструвки (от страна на други) изграждане на демократичен ред и правова държава, които днес са измерители за „ефективността на историята” (Пол Рикьор).
Малко преди да сдаде министерския пост, г-жа Йорданка Фандъкова обяви, че екипи от експерти правят „пълна ревизия” на учебните програми. Не ми е известно какви са общите идеи, от които се ръководят експертите, какви социокултурни анализи и публични дискусии са предшествали тази ревизия. (Кой ги е провеждал? И кога?) Знам обаче, че за да остане училището „училище”, тоест, едновременно консервативно и творческо, съхраняващо и създаващо, ревизията трябва да бъде предшествана от едно основно и целенасочено проблематизиране на историческа България (на исторически произведената нация). Само при това условие учебното съдържание може да бъде непротиворечива селекция от културата, казано по Денис Лаутън. А това изисква ангажиране на широк кръг интелектуалци.
Правил съм опити да предизвикам дискусия върху учебното съдържание по българска история, последния път – във в. Култура. Напразно - както и очаквах. Нямаше никакви реакции: у нас не е важно за какво се говори, а кой говори. Как бих могъл аз да предизвикам дискусия, провиквайки се „отдолу”? След като българските интелектуалци по правило обичат да работят с „висшите сфери” – с тези в собствената си държава или с някакви външни такива. (Изразът „висши сфери” е на „върховиста” ген. Иван Цончев. Вие си вършете работата сред народа, казвал той на „вътрешните”, а аз ще работя с висшите сфери.) Само по себе си това не винаги е лошо, понякога просто не достигат пари, за да правим, каквото можем. Лошото е, че повсеместната „проектна” дейност започва да напомня социализма с неговото надценяване на „надстройката”. Лошо е и това, че „висшите сфери” се умножават и вследствие на това се получава разбягване, раздробяване на националните елити. Може би вече и не е възможно да се проведе някаква дискусия в рамките на нацията като единно комуникационно пространство, например, за образованието. А тъкмо в резултат от такава дискусия и по такъв проблем бихме могли да постигаме онази „умствена независимост”, за която е настоявал неразбраният и до днес Любен Каравелов. Затова при предстоящото писане на нови учебници вероятно ще надделеят онези групи интелектуалци, които се вписват безпроблемно в „национално-освободителната”, „борческата” традиция. Ще имаме нова „прародина”, ново - реконструирано за пореден път! - етническо ядро на нацията. Ще се разширят „българските територии” - както във времето, така и в пространството. И това ще ни бъде поднесено с обичайната месианска претенция – като „ново начало”. („Да дадем самочувствие на този изстрадал народ!”.) На практика ще имаме точно такава история, каквато е нужна на властващия елит; на тези, които днес делят – със зъби и нокти, с парламентарни речи и с куршуми - власт, територии, терени и парцели. Естествено е тази история да бъде дело на интелектуалци, които имат склонността (и умението) да се „ангажират”, да се съюзяват с властта, за да действат като „трансмисия” между нея и народа. Тази „традиция” и тази склонност не датират от 9.IХ.44 г., тъкмо затова са устойчиви. Който ги смята просто за комунистическо наследство, прилага същия модел на мислене, срещу който се „бори”. Да се бориш с нещо, което е отминало (историята на историците), е лесно; да се бориш срещу миналото, въплътено в самия теб (историята на антрополозите), е значително по-трудно. Впрочем, от методологическа гледна точка е по-коректно да говорим за „български комунизъм” и да го изследваме в рамките на дългосрочни периоди. За да не ни убягва антропологическата перспектива. Приемете текста, който ще цитирам по-надолу, като аргумент в подкрепа на тази теза. Всеки може да забележи в него детайли, които са му добре познати.
През 1941 г., след подписването на Тристранния пакт, министър-председателят Богдан Филов се среща с българските писатели и се обръща към тях със следната реч:
Днес вие знаете всички, че преживяваме съдбоносни времена, съдбоносни времена не само за нас, но въобще за цялото човечество. Днес за всеки народ се поставя въпросът по кой път да върви, за да може да запази своите интереси.
Аз мисля, че за българския народ нямаше друг път, освен този, който той пое и който той ще следва и за в бъдеще...
И аз мисля, че тъкмо вие, които сте духовни водачи на народа, разбирате най-добре тези негови въжделения в този исторически момент, който преживяваме днес, когато безспорно нашият народ се намира в един от завоите на нашата история.
Вие най-добре ще разберете какво значи днешният момент в историята на българския народ и как трябва да действувате за постигане на тези идеали, за които сме чакали момента на тяхното осъществяване. В това отношение, като духовни водачи на народа, ще бъдете истински израз на тези идеали, да им дадете плът и кръв, за да въодушевяват и по-широки маси, за да вървим всички по очертания път. В това отношение на българския писател се налага едно тясно сътрудничество и в полето на политиката: да приобщи своите усилия към усилията на правителството, да можем действително да доживеем тези моменти, които очакваме, и да можем да достигнем ония резултати, които са ценни за нашия народ. Моля ви да вдигнем чашата за Оногова, който олицетворява идеалите на народа ни и който е най-големият покровител на българската култура и духовен живот. Да живее Негово Величество Царят!” (сп. Училищен преглед”, С. 1941, стр. 325)
Веднага след цитираната реч се казва, че министърът съобщил „и радостната за писателите вест, че Министерството на народното просвещение отпуща сто хиляди лева за засилване пенсионния фонд при Съюза на писателите.” Както речта на министъра, така и тази вест били посрещнати „с шумни ръкопляскания от българските писатели”. На срещата присъства и началник-щаба на войската ген. Хаджипетков, който носи още една такава радостна вест - „че се прибавят 30 хиляди лева войнишки пари към пенсионния фонд на Писателския съюз”. Изказванията от страна на писателите ще ги спестя с изключение на едно – на тогавашния председател на Съюза на писателите Стилиян Чилингиров. Той казва, че българският писател можал за половин столетие да изпревари писателите от съседните страни, въпреки че техните литератури са с век по-стари от българската; и в момента ги превъзхождал по своето „човешко и гражданско съзнание”...
„Трансмисията”, която трябва да свърже волята на царя и ориентирания към нацистка Германия политически елит с българското училище, веднага влиза в действие. Българските писатели изработват „позив” към учителите и учениците в България, с който изразяват готовността си да работят за издигане „величавата духовна сграда на обединената Българска държава”. (Както би трябвало да очакваме, основният им аргумент е отново „историята”.)
И учители, и ученици отговарят на „позива”. Провеждат се учителски конференции, които приемат „своите” решения. В едно от тях се казва, че „пътят на България е правилно избран и точно определен със силите на Оста” и това свое убеждение учителите „са длъжни да предават не само на учениците, но и на населението, сред които се движат и живеят”. Друго решение декларира, че българският учител, призван да извърши „велика мисия..., вярва в силата и могъществото на държавните и народните институции: Цар, армия, църква и училище”. Ученическите отговори на „позива” са написани в същия дух... По-нататък всеки знае какво следва – катастрофа и „ново” начало...
Нека обобщим. Българското училище не може да възпроизвежда нещо, което обществото не произвежда; то не може да развива мотивации, които обществото като цяло не подкрепя; и не може да съхранява традиции, които не са въплътени в социално поведение, а са експонирани в музеите. Може, но само доколкото отделни личности - учители, родители и представители на културния елит, не са се отказали да защитават значимостта на интелектуалния труд и хуманизиращата роля на знанието. И, разбира се, доколкото всеки български ученик, полагайки успешно изпит по английски език, може да замине за някой западен университет.
Няма да досаждам повече на читателя, само няколко заключителни изречения. Първо, на основание на казаното дотук твърдя, че за състоянието на българското училищно образование нито аз, нито моите колеги, българските учители, носим по-голяма отговорност и по-голяма вина от тази на т. нар. елити. И второ, бих помолил арх. Павел Попов да оттегли предложението си: банална истина е, че започването „отначало” е само благочестива илюзия; и че не може да се възстанови нещо, което не го е имало никъде, освен в главите на някои хора като мисловна конструкция. Ясно е какво ще получим след „ликвидацията” – неолиберално икономизиране/профанизиране на образованието, циментирано с националното въображаемо на поредните „отечествоспасители”. Сещате ли се за нещо по-лошо от това? А, да – след няколко години, когато ще има много вакантни места за учители, но няма да има желаещи да ги заемат, ще се наложи на тези места да бъдат назначавани пенсионирани полицаи. С това „ликвидацията” ще настъпи по естествен начин. И тогава ще може да се започне отначало.
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”