Български  |  English

Писмо до Едуард Вик

 

На 18 февруари медиите получиха известие, че Едуард Вик спира финансирането на Наградата „ВИК”. Тук предлагаме отвореното писмо на господин Вик, както и отговора на литературоведа Димитър Камбуров. Вестникът е готов да публикува и други мнения по въпросите, съдържащи се в двата текста.
К
  
 
Уважаеми г-н Вик,
Влизам в избрания от вас жанр на отвореното писмо в този ответ.
В писмото си вие оповестявате волята си да прекратите съществуването на наградата за най-добър български роман на годината, носеща вашето име. Като причина изтъквате провала на нейното предназначение – българите не са започнали да четат повече българска литература, в това число и наградените от ваше име романи. “До ден днешен продължавам да се питам - защо книгите не се четат? Това е един въпрос, който Фондация „ВИК” задаваше многократно през изминалите 6 години.”
Първата причина да се обърна към вас е да ви благодаря за това, че учредихте тази награда и й дадохте името си, поради което тя наистина стана най-авторитетната литературна награда на България. Като ви благодаря, ми се ще да ви помоля за извинение заради написаното от индивиди като Леа Коен и институции като “Книги News” (срамувам се заради последната). Няма обаче да споря с тях.
Все пак, в решението ви да спрете наградата личи обида. А тази обида е ефект на заблуда и сбъркани очаквания.
Наградата, на която дадохте името си, стана най-авторитетната по структурна причина, която няма общо с името ви, с личността ви, с интересите ви или с преводаческата ви фирма. Наградата беше учредена от чужденец. Някой отвън, от цивилизования запад, беше решил да подари на българите награда за техен съвременен роман. Този факт я правеше по условие висока, художествена и безпристрастна. Вие се оказахте нещо като литературен ЕС. В резултат бяха отличени няколко по-добри книги, които иначе биха останали по-невидими. Това е важен принос към българската литература, към нейния облик на съвременно и търсещо изкуство. Романите, наградени и номинирани от вас и вашите журита, не бяха най-четените романи на съответните години (с изключение на конфуза и посмешището Карабашлиев), но вашата награда допринесе те да се четат повече. Не са гласували много хора, не са се покръстили в съвременната българска проза пълчища читатели, но за шест години трийсетина романа са били откроени и препоръчани на публиката. Тъй че структурният ефект от вашата награда беше изключително добър. Не бива да омаловажавате този факт.
Но и нещо друго направи наградата ви: предвид факта, че сте чужденец, тя показа колко е трудно да се намерят романи, чийто хоризонт да надскача родния, романи, които да са готови за износ. В този смисъл, да бяхте проявили търпение, щяхте несъмнено да дадете подтик за една по-висока или поне по-различна прицеленост, една балистика, която да търси родната, но да предвижда и чужда публика; поне по начина, по който това бяха сторили преди десетина години Георги Господинов с “Естествен роман” и Алек Попов с “Мисия Лондон”. Тъй че чужда награда за български роман – това звучеше добре.
И тъй, по структурни причини вие вършехте най-добрата възможна работа – да тласкате българския роман оттатък родната ясла, подтиквайки го едновременно към професионализация, новаторски дух, паралелна работа с много публики, множественост на посланието и най-важното – към постепенно надмогване на провинциализма. За всичко това вашето първо име, Едуард, свърши повече работа, отколкото фамилията ви, омонимна на българско съществително с определен панически или регресивен заряд. И всичко това се случваше независимо от вашите вкусове, предпочитания и разбирания за литература и култура.
В интервю за “Vagabond” вие признавате, че опитът ви със съвременната българска литература се свежда до пет български книги – тези, получили собствената ви награда. Предвид оплакването ви, че през последните две-три години наградените са предпочели романите им да бъдат превеждани не от преводаческата ви фирма (впрочем, не е за чудене, след като сте им предлагали преводачи с нематерен английски), логично е да се предположи, че сте свели интереса си до първите две или три книги във ваш превод, т.е. на фирмата ви. Точно те са ви впечатлили със снизения си хоризонт, със смирената си родна предначертаност. Вие отбелязвате, че действителните ви разходи покрай организацията и рекламата многократно са надхвърляли десетте хиляди за наградата. Не е за чудене, като се вземе предвид, че напоследък бяхте намерили за уместно да повишавате рейтинга й с помощта на спорни звезди в полето на бизнеса, попа и футбола.
От това и от други неща може да се заключи, че вие, г-н Вик, не сте се интересувал от българска литература, а българската култура ви е занимавала по-скоро с популярните си равнища, най-вече като PR-възможност. До момента сте връчвали награди на относително елитарни и сериозни романи, докато всъщност може би бихте предпочели да награждавате популярни и масови четива, които да ви правят реклама. Но когато казвате, че българите не четат в годината, в която една от наградите ви получи откровено низова и масова книга като “18% сиво”, става ясно, че нещо друго при вас не е вървяло: криза и пр.
Но ако наградата будеше съпротиви и недоверие, проблемът не беше в личната ви неподготвеност или немара, а в подбора ви на местни хора: постоянният комитет на фондацията ви и назначаваните от него журита. Комитетът ви не само изглеждаше странно ретроградно за повечето четящи българи, но и направи грешки, които осъдиха наградата ви да бъде едновременно най-авторитетното и най-спорното литературно отличие на новото столетие.
Ето някои факти, вече извън формата на обръщение.
Комитетът на наградата, който ежегодишно избираше журито, включваше следните имена, представени в сайта като “седем авторитетни личности”: Боян Биолчев, Иван Гранитски, Недялко Йорданов, Раймонд Вагенщайн, Стефан Данаилов, Христо Друмев и Едуард Вик. От седемте четирима са свързани с полето на литературата. От тях единият беше естраден поет с успехи през 70-те, а недоверието му към критиката едва ли му помага да се ориентира сред съвременните романи. Другият беше одиозният шеф на “Захари Стоянов”, сътрудник на службите, посветил се да вгражда в гранитните темели на издателството си тежката ретроградност на неувяхващия си соц-национализъм. Третият, полонист и доскоро ректор, е и писател, който, при все принадлежността си към комитета, прие наградата ВИК от жури, включващо двама журналисти, поет и приятелят Томов, шеф на университетско издателство. Как ли се е чувствал издателят Раймонд Вагенщайн в тази среда на невежество, безразличие и заинтересованост?
Сред ключовите приоритети на комитета беше този да посочва журито за съответната година. Журитата през годините са наистина пъстри, ту по-литературни, ту доста отворени. В отвореността по принцип няма нищо лошо, тъй като и романът е по условие отворен и незавършен жанр с несъмнено най-широка и многопрофилна публика. Ала четенето на много романи е трудоемка и времеемка работа за професионалисти. Никога няма да повярвам, че Меглена Кунева е имала време да прочете стотина книги. Впрочем, не вярвам това да са сторили и Андрей Слабаков, и Георги Коритаров, поетите, медийните фигури и издателите с идеологическа програма. Съмнителен ми се струва и вкусът към подрастващи литературни критици, както и практиката бивши участници в съревнованието да бъдат привличани за жури. Но кастовата затвореност на гилдията проличава най-ярко в умилителния факт, че пет години след първото си журиране, проф. Светлозар Игов се оказва отново поканен за жури. Като се има предвид, че за пет години е бил използван капацитетът на точно шест професионалисти литературоведи и литературни критици, подобно повторение е озадачаващо, колкото и да ценя проф. Игов. Далеч съм от мисълта, че в този избор са вплетени някакви козни. Говоря за немарата и липсата на въображение у въпросния комитет. За 6 години бяха пренебрегнати значителен брой професионални читатели с ярък публичен профил, хора, които са формирали мнения по въпросите на българската литература, като Никола Георгиев и Радосвет Коларов, като Михаил Неделчев и Александър Кьосев, като Клео Протохристова и Инна Пелева, като Бойко Пенчев и Миглена Николчина. Въпреки това, журитата (с изключение на едно и половина) като цяло могат да са спокойни с достойния си избор. Изглежда тогава проблемът на г-н Вик е бил, че те неуместно добре и съвестно са си вършели работата. Той без съмнение би предпочел по-четивно изковани, по-каризма-тични наградки. Нещо като “18% сиво”.
Впрочем онова, което се случи през последната година, е пределно символично въплъщение на цялата инициатива и с хубавото, и с лошото. Миг преди обявяване на наградата, в предаването “Библиотеката” по БНТ двама от четиричленното жури публично заявиха подкрепата си за “Захвърлен в природата” на Милен Русков – Светлозар Игов и Георги Тенев. На този фон подялбата на наградата с “18% сиво” на Захари Карабашлиев прозвуча като недоразумение. Но за всички, които бяха проследили публичния сблъсък между адашите Русков и Кирова две години по-рано, стана ясно – професорката не прощава, та ако ще и да даде награда на книжнина, която би следвало да я отвращава. Комитетът едва ли си е правил сметки да спре Русков; просто пак не е внимавал кога кого определя за жури.
Преди години един мой познат, бизнесмен от провинцията, наруши поне десетгодишното си мълчание с обаждане в малките часове. Някакъв англичанин бил давал 10 000 лева за роман. “Че аз повече хвърлям по курви, що да не дам за една литературна награда; хайде, ще го говорим”. Е, не го говорихме, не се обади повече. Други обаче ще се обадят, награди някак все ще се намерят. Проблемът е, че няма да носят името на погледа отвън и – евентуално – отгоре. Евронаблюдателят.
още от автора


Отворено писмо
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”