Виктор Сухоруков: Искам да съм лю-бо-пи-тен за хората
- За първи път ли сте в Ротердам?
- Да, красив абсурд е, че на най-грандиозния форум на артхауса е поканен актьорът Сухоруков - тук идват предимно режисьори, продуценти, киноведи, а ние сме рядкост. А като стана дума за абсурда, той присъства в моя живот отчетливо – започнах да се снимам много, много късно, чак на 40, а постигнах всичко, за което съм мечтал.
- И как се чувствате на фестивала?
- Вчера пристигнах и всичко ми е интересно – харесва ми дизайнът на DeDoolen и архитектурата на облеклото на фестивалците, как хората седят по ъглите на фоайетата, разговарят, скупчени... Прави впечатление младостта на лицата – най-различни раси, целият свят е събран тук. Малко са възрастните хора. И, както наблюдавах това многообразие, си дадох сметка колко бързо стареем...
- Известен сте преди всичко от киното на Алексей Балабанов. Разкажете, моля ви, за дебюта си.
- Това беше “Бакембарди” на Юрий Мамин. Но истината е, че ако не се снимах в този филм, нямаше да вървя по коридора на “Ленфильм” и да ме забележи асистентката на Балабанов. Тогава той не беше майстор, а начинаещ, млад режисьор, който завършваше режисьорски курсове при Алексей Герман и започваше работа над абсурдисткия филм по Бекет “Щастливи дни”. И така, запознахме се, направихме проби и той ме взе. И оттогава работих с този режисьор в шест филма – в големи и малки роли. Чудо е, че в момента и двамата сме тук, но той и продуцентът Сергей Селянов са на CineMart с новия им проект, а аз – с филма на Лариса Садилова “Синче”.
- Но именно при Балабанов започват абсурдните ви роли: първо в “Щастливи дни”, където безпризорно-безименният ви герой, излязъл от психиатрична клиника и наричан с разни имена, се мята из улици, клиники, гробища, коридори, напразно търсейки покрив. Следва “Замък” по Кафка, баткото-килър на Данила Богров, който е с фирмен бръснат череп и моментално го „социализира” с мокра поръчка в „Брат”, а след като в „Брат-2” двамата отиват в Америка да трепят лошите, остава в Америка - там е неговият рай, макар и да не дават пиене. Междувременно изиграхте бляскаво перверзния злодей Виктор Иванич от “За изродите и хората”. После в „Жмички” се появихте пак като бандит от 90-те, но в Нижний Новгород...
- Безусловно сте права. Междувременно играх в изключително интересен абсурдистки филм на Михаил Кац “Сакатите вървят първи” – библейски сюжет по произведения на американската писателка от 30-те Фланъри О`Конър. За съжаление, обстоятелствата около това естетско черно-бяло произведение се оказаха трагични – и режисьорът почина, и никой в Русия и по света не успя да го види както трябва. Така че може би пък да не е толкова абсурдно Сухоруков е в Ротердам - в багажа ми е натрупан толкова артхаус, че имам пълното право да съм тук.
- Който ви е виждал поне веднъж на екрана, няма да забрави нито лицето, нито гласа ви – свидетел сте как преди малко ви познах по гласа, независимо, че бях в гръб. И, предполагам, не е прецедент.
- Да, много приятно усещане. Но аз станах популярен в Европа и дори в Америка след “Брат” и “Брат-2”. А за “Бакенбарди” от 1989, където дебютирах в главната роля, всички викаха: “филмът на Юрий Мамин” и никой дори не си спомни моята фамилия. Тоест, така се разтворих в сюжета, че дори не забелязаха, че се е появил нов актьор. Не съм обиден, но представете си, че това се беше оказала единствената ми роля – кой знае...
- Слава Богу, това не се е случило и сме ви виждали в разни уникални персонификации на безумието, но, повтарям - най-вече при Балабанов. Знаете ли какъв е новият му проект?
- Не. От “Жмички” насам Альоша не ме снима. Веднъж отидох у тях на рождения му ден и го питам: “Защо не ме снимаш?”, а той: “Няма роля за теб”. Според мен обаче лъже. Например, като гледам “Не ме боли”...
- Къде е вашата роля?
- Отгатнете.
- На Никита Михалков?
- Разбира се.
- Не.
- Просто обичате Никита.
- Не, ролята е за него.
- А в “Товар 200”?
- Да, ченгето-изверг, но вас хората ви обичат, колкото и гадни роли да играете, а той съумя блестящо да си докара зрителската ненавист...
- Но аз щях да изиграя ролята така, че да покажа колко обичам това момиче, макар и да извършвам чудовищни постъпки. Ами “Морфин”?
- Там потенциално ви виждам в ролята на фелдшера, който играе Панин, и на доктора-евреин.
- Аз пък си се представям като фелдшера и простака на Гармаш. Но това е положението – Балабанов вече не ме снима. Много тъгувах. Вече се успокоих.
- Появявате се и в “Богиня” на Рената Литвинова... В същото време сте неузнаваем и в доста странния, да не кажа спекулативен, “Остров” на Павел Лунгин, който се занимава с духовното прераждане и отношенията в манастир.
- Ако ме питате за любимата ми роля, нямам такава – нали знаете клишето, че всички са мои деца.
- Нямах намерение да ви питам, но все пак предполагам, че си имате интимна класация.
- Да, има пет филма, за които може да се съди за диапазона на актьора Сухоруков. Първият е “Комедия на строгия режим” на Владимир Студенников по Сергей Довлатов, където съм затворник, на когото възлагат да изиграе Ленин. Всъщност, там изпълнявам три роли: на самия затворник, на Ленин и на човека, който играе Ленин. Вторият е “За изродите и хората” – той събра огромно количество награди, но аз не получих нито една. По време на снимките влязох в запой и ме откараха в болница – през деня снимах, а вечер се връщах при системите. Ето така създадох това ролище. Когато сега гледам филма, си викам: “Ай, Сухоруков, ай, кучи сине”, както възклицава Пушкин, докато създава поредното си стихотворение. Третият филм е “Бедни, бедни Павел” на Виталий Мелников – за мен това е революционна роля, тъй като преди нея играех все криминални типове, убийци, негодници, а той ми предложи ролята на цар. И след нея последваха доста превъплъщения в солидни персонажи, като директор на завод, генерал... Четвъртата е “Остров”, където съм монахът Филарет. За мен тази роля е знакова, защото показва Сухоруков не темпераментен, а спокоен, умиротворен, съзерцателен... И петият филм е пак на Мелников – трагикомедията “Агитбригада “Бий врага”, създаден по собствената му биография.
- Не съм го гледала.
- Той мина незабелязано и в Русия. Разказва за Отечествената война – по сибирска река пътува културна бригада за концерти и кинопрожекции, която на брега агитира за победата на съветската армия, а аз съм контузен войник, Никанор Калинкин, командирован от НКВД да я ръководи. За мен филмът е шедьовър – тази река е показана като живота в Съветския съюз, лодката е страната ми, бригадата е народът, а спирките на брега са страници от историята. Смятам тази си роля за уникална, тъй като никога дотогава не бях играл нито във филм за войната, нито военен. Та ето, отделям тези пет роли като магистрални в биографията си, тъй като показват развитието на творческата ми фантазия. Но има и шеста роля – ако ме бяхте попитали коя е, щях да отговоря, че е предстояща.
- Доста добре сте се подготвил за Ротердам – дори въпроси сам си задавате.
- Така съм свикнал с журналистите в Москва.
- Изобщо не се държите като звезда.
- Първо, не съм на възраст, че да блестя. Второ – знам, че това е заблуда. Можеш да си играеш на звезда, но не и да си вярваш. Това е несправедливо по отношение на природата. И третата причина е, че познавам толкова актьорища – и мъже, и жени, които се унищожиха, мислейки се за звезди. Тоест предупреден съм. Да се мислиш или да се държиш като звезда е опасна илюзия. Искам да съм здрав, чист, търсен, лю-бо-пи-тен за хората.
- Преди десетина години разговарях със Сергей Маковецки, който също се държеше изключително непринудено. Двамата често играете при Балабанов...
- Не често, а точно три пъти: в “За изродите...”, “Брат-2” и “Жмички”. Той понякога капризничи. В момента гениално играе Астров във “Вуйчо Ваньо”. Скоро ми разказаха история. Канят го за интервю. А той: “Ако снимката ми е на корицата”. “Но току-що излезе на корицата на “Афиша”, не можем да те сложим”. Отказал.
- И това се случва.
- Да, разбира се. Но ни отнася, и ни отнася, и ни отнася... не знам накъде. У нас си имаме хубава поговорка: “За успеха отговарям аз, а за признанието – другите”. Ако вие и колегите ви алармирате света: вижте го, толкова е интересен, тогава актьорът става звезда. Ако не му обърнете внимание, той, дори и три пъти по-талантлив и с доста роли, може да остане незабелязан.
- В “Синче” играете всеотдаен баща – ново предизвикателство. Опитах се да гледам филма във видеобиблиотеката, но не успях – счупено е единственото DVD.
- Кошмар! Него, разбира се, не го причислявам към важния списък, макар че ролята за мен е сензационна – досега не съм играл социален герой. Всичките ми персонажи са гротескни, абсурдни, странни, за това има хубава дума - маргинали. (Смях) По този повод ще ви разкажа една история. Много отдавна, в края на 80-те, Владимир Бортко търси актьор за ролята на Шариков в телевизионната екранизация по “Кучешко сърце” на Булгаков. По това време аз вече съм в Петербург. И той си намери актьор от Казахстан – Владимир Толонников прекрасно изигра Шариков, но аз щях да се справя по-добре. И това си го говорех публично. Защото той изигра човек-Барбос, а аз щях да го напълня с подлост, низост, нищожност, а като облича костюма, започва да направлява хората как да живеят. Но както и да е. Минава време и Бортко започва да снима един от най-добрите ни тв-сериали “Бандитският Петербург”, където ще играя ролята на Глазанов. И изведнъж ми казва: “Как не те срещнах по-рано, когато снимах “Кучешко сърце”. “Володя, но аз бях там и ме имаше в картотеката”. Та ето каква е ролята на случайността. При мен има много. И Бог ме обича, защото нищо в живота си не наричам случайно. Това са чудеса. Например никога нямаше да изиграя Павел І, ако бях отишъл да играя третостепенна роля в петия ешелон на “Джеймс Бонд: Не умирай днес”, където ме бяха поканили. Много важно е да правиш избор – не от корист, а с мисъл за бъдещото, за перспективата. Много пъти съм жертвал предложения, но ми се е връщало с такова изобилие и любов... Ето, дори сега вие казахте: “Обичат ви”. А аз съм изиграл доста малко положителни персонажи. Та да се върна към “Синче” – Лариса ми предложи ролята.
- Веднъж вече сте играл баща при Рената Литвинова – на отвлеченото момиченце в “Богиня”.
- Това беше само опит. Но когато вървях към срещата с Лариса, си мислех да й предложа да доизиграя онзи персонаж, защото във филма не се случи. Влизам, тя отваря лаптопа и казва: “Виктюша, когато пишех сценария, си мислех за теб и ми се струва, че трябва да приличаш на този герой” – и показва мой кадър от “Богиня”. От друга страна, ми беше много интересно да изиграя социален герой – тук трябваше да покажа самотна мъжка родителска любов с майчински измерения. Дори за първи път го формулирам така – трябваше да изиграя баща с пола. Струва ми се, че се получи това внушение, но като актьор, свикнал с гротеската, не ми достига странност – можеше да се стигне до абсурда, който безкрайно обичам и в който се чувствам като риба във вода.
- Вероятно недоволствате, тъй като режисьорът е жена.
- О, не, тя е четвъртата, с която работя. Просто някак се уплаши от абсурда. Знаете ли, ужасно съжалявам, че в живота си нямам режисьор като Татяна Лиознова.
- А не Лариса Шепитко?
- Е, тя е много далече. И Динара Асанова беше страхотна, познавахме се, снимаше деца... Чудесно е женското кино.
- Вие сте московчанин, нали?
- Да.
- А какво правехте в Санкт Петербург?
- Отидох по разпределение след ГИТИС. Фоменко ме покани. И останах там 25 години. Но, честно казано, актьорската среда там не ме прие – останах си бяла врана.
- Общувахте ли с Алексей Герман?
- Много се обичаме. За “Хрустальов, колата” ме пробва за ролята на чуждестранния журналист, но взе латвийския актьор Юри Ярвет. И сега ще разкажа нещо за първи път. Докато Герман снимаше филма, СССР се разпадна и Ярвет иска увеличение на хонорара, но Алексей Юриевич няма пари и решават да доснимат два-три епизода с друг актьор. Обади ми се Герман: “Ще ти дам 100 долара”. Отказах, но все още не мога да разбера Ярвет – невъзможно е да не е знаел при кого играе, какво се случва със страната ни, да беше просто направил подарък на Герман, а и на себе си в голям филм. Парите сами по себе си не са нищо. Но Герман тогава не ми се обиди. Продължаваме да общуваме.
- Как ви се струва новото руско кино с тези блокбастъри и цялата си жалка комерсиализация?
- Нека да я има, но нашите режисьори не умеят да правят нито блокбастъри, нито екшъни. Много ми се иска да се научат. Все още не сме доживели до мощната комерсиализация, защото и киноиндустрията куца. В киното ни има много кадърни хора, но и до днес фантазираме от позицията на бедността. Парите все още не ни помагат. Затова се случва така, че колкото по-евтин е филмът, толкова е по-добър. Затова и артхаусът е повече от комерсиалното жанрово кино. Друг е въпросът, че Русия пращи от сюжети, а те не могат да се трансформират в качествено кино. На първо място е проблемът със сценариите.
- Изпитвате ли носталгия по съветското кино?
- Как да ви кажа, каквото и да беше, колкото и да ругаят Съветския съюз, там имаше Тарковски...
- Но го прогониха.
- Как да са го прогонили? Той се изпокара, нееднозначно е отношението към заминаването му в Италия и Швеция. Тогава често у нас идваха и Бергман, и Фелини, и всички важни режисьори. Днес живеем трудно, опасно, тъмно. Но винаги сме били екзотична страна, бяхме любопитни на света. Навремето имаше идеология – тя пречеше, естествено, но имаше кино. А днес няма идеология и съответно не може да се формира мощно световно кино. Ето, Русия има такъм мощен потенциал, а в Берлин за първи път от пет години насам взеха наш филм в конкурса („Как прекарах лятото” на Попогребски) и ще има дни на руското кино – аз заминавам с две заглавия. Да ви призная, трудно ми е да разсъждавам върху новото руско кино, тъй като съм субективен.
- Младата и скандална режисьорка Валерия Гай Германика успява ли да засенчи Рената Литвинова?
- Не мисля. Германика се прави на много концептуална, но по-скоро е куха. При нея няма смисъл, независимо от пиърсинка или мерзостите, които показва. Рената Литвинова има харизма, тя е личност. И е забележителна актриса, режисьор, литератор. Тя не е гайка или винтче от нещо, а е монолит. В Русия я обожават. Няма втора като нея.
- Имате ли време за сцената?
- Когато си тръгвах от Петербург, се зарекох повече да не играя в държавен театър. Реших да бъда свободен, макар че това също е илюзия – няма чиста независимост. И въпреки всичко, то си е вид свобода – прибавя се отговорност, тревога, достойнство във факта, че сам правя своя избор. Тогава Олег Меншиков ме покани в своята театрална формация за две роли наведнъж в “Играчи” по Гогол. Вече пета година играем този спектакъл, но не в Москва, а в страната и чужбина. Освен това, преди година и половина в Моссовет ме поканиха да изиграя цар Фьодор Иванович – роля, играна навремето от Москвин и Смоктуновски. Ерьомин събра две пиеси на Алексей Толстой (“Смъртта на Иван Грозни” и “Цар Фьодор Иванович) и направи спектакъла “Царство на бащата и сина”. Целият януари го играхме. Тръгнаха добри рецензии. Днес дори получих SMS от близка приятелка. Ето го: “Ларина не се скъпи на дитирамби: “Появата на Сухоруков е шок”. За тази роля през януари четири пъти ме нарекоха гениален (смях).
- Бихте ли играл на английски?
- Голям проблем ми е – от седем години го уча всячески, чета и пиша, но срещна ли човек, блокирам. За съжаление, езиковият ми манталитет е руски – не мога да се настроя на логиката на английския разговор.
- Неизменно сте с гола глава.
- Откакто Балабанов ме обръсна за “Брат”, съм все така. Това си е моя творческа позиция. Ако на някой режисьор му се иска да ми сложи мустаци – да лепи, бенка – да нарисува. Трансформирам се, разбира се, но в живота съм неутрален. Пред вас съвсем не седи герой.
- А завиждате ли на някого?
- Не, не завиждам, при мен всичко е наред. Но, честно да си призная, всъщност завиждам на хората, които могат да хванат самолета, за да гледат спектакъл в която и да е точка на света, макар че не бих отишъл в Африка.
- Защо?
- Там е горещо и летят всякакви насекоми. Страхувам се от комари и змии.
- Да поговорим за живота в Русия.
- Усещането ми е, че нямам право да ругая страната си. Защото я знам всякаква – на училище тръгнах при Хрушчов, в армията постъпих при Брежнев, учих при Горбачов... И сега съм в Ротердам и разговарям с българска критичка, пътувам по света, търсен съм, успешен съм, нямам дългове, живея в прекрасен московски апартамент... Да, положението в Русия е трудно, но нас никога не ни е било леко. Но, повярвайте ми, страшно ми се иска у нас да има не противостоене на отделни хора, а мащабна дискусия за благото на страната, за по-светлото й човешко бъдеще. Задължително трябва да има лидер, както и критик на лидера. Цветуща е страната, където се умира леко. Ето, за това време си мечтая.
- И за какво друго?
- Да поискате след пет години отново да си говорим. Тоест – мечтая да съм нужен. Ужасявам се, че мога да бъда забравен.
Разговаря Геновева Димитрова
Ротeрдам, 3 февруари 2010 г.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
