Милко Коларов Изкуството е самота
Разговор с композитора
Професор Милко Коларов (1946) е известен български композитор, също и диригент. Ученик е на Панчо Владигеров (композиция) и на Константин Илиев (дирижиране). Специализира в Париж през 1986-87 г. Живее във Варна.
Пише музика във всички жанрове. По-известни негови произведения са Концертът му за цигулка (1984), посветен на учителя Панчо Владигеров, Симфонични вариации (1973), “Годишните времена” за хор (1972), балетът “Корени” (1986), Елегия за симфоничен оркестър и орган (1996), “Елените. Ранният край на лятото” за инструментален ансамбъл (2005).
Милко Коларов е често изпълняван извън България. Негови творби звучат в Русия, Италия, Великобритания, Франция, Чехия, Полша, Япония. В Швейцария той има тесни творчески контакти с много добри изпълнители, които предпочитат да включват произведения на Коларов в програмите си. Неговият Концерт за бастромбон и оркестър е изпълнен най-напред от известният тромбонист Йоханес Биглер, а по-късно е записан от Джон Кени в съпровод на Марио Ангелов. Джон Кени е първият изпълнител и на “Есенна елегия” за тромбон и пиано, чиято световна премиера е в Русе на фестивала “Мартенски музикални дни”, 2004. В Люцерн през 2004 г. бе изпълнен Концертът му за цигулка с диригент Джон Акселрод и солист Димитър Димитров.
Негови композиции са издадени от издателство ЕLM – София.
Милко Коларов е удостоен с много награди за творчество, почетни награди за приноса му в българската музикална култура; председател е на фондация “Добри Христов”.
Преди няколко години създаде във Варна камерния оркестър “Симфониета”. С този състав, подкрепен от Варненската община, Милко Коларов концертира редовно с известни солисти и с различни програми, в които често звучи съвременна музика.
К
- Двайсет години не сме разговаряли. Иска ми се да те попитам най-напред считаш ли се за успял човек.
- Какво значи успял човек? Аз съм щастлив, че през целия си живот се занимавах с това, което обичах, това, което исках да правя. През живота си срещнах много големи, много интересни хора, учих при Владигеров, при Константин Илиев, специализирах в чужбина... В този смисъл съм успял човек, т.е. правех това, което исках да правя. Но животът на един музикант в България не е лесен.
- Според тебе, защо?
- Защото, от една страна, ние се гордеехме с тази професионална акселерация в 50-те и 60-те години на миналия век, когато в България протичаха някакви ускорени процеси. Имаше акумулирана енергия, имаше типично българския напън да постигнем за 15-20 години това, което другите са постигнали за столетия. Това се оказа много хлъзгава позиция. Ако всичко беше изградено добре, не вярвам, че толкова бързо щеше да се разруши.
Мен ме смущава изтичането на таланти от България. Аз преподавам и на ученици, и на студенти, наблюдавам ги внимателно. От 1991 г. насам нито един от талантливите хора, от тези, които бяха добре подготвени, не остана - не само във Варна, не остана в България. Тоест, ние работим на ишлеме. А това е много опасно обезкръвяване – липсата на достатъчно кадри, които да поддържат високо равнище, създава много проблеми. В град като Варна не можем да намерим 3 валдхорни, които да изсвирят едно произведение! Навремето Любомир Пипков ми каза: „Запомни, най-важният процес в българската музика и изобщо в една национална култура е проблемът за инфилтрацията между поколенията.” Аз съм сложил Владигеров над моето пиано и се отнасям към него като към икона. Защото той за мен наистина е икона. Обаче преподавам и на студенти, и на ученици, питам кой е Добрин Петков, кой е еди кой си... никой нищо не знае, не е чувал. Тази безпаметност е ужасяваща.
- Можем ли да мислим, че и ние имаме вина за това. Нашето поколение...
- Сигурно. Но нашето поколение... в него все още има идеалисти. Може и да греша... Но тези, които идват след нас, са твърде комерсиално възпитани. Те искат много бързо да станат нещата. Както много хора в България искат за един месец да стана милионери, нали. Нещо такова се наблюдава и в професията. Младите не усещат сладостта от натрупването.
- Ти я изпита през годините. Предпочете да останеш във Варна, тук да живееш живота си. Какви плюсове и какви минуси ти донесе това?
- Аз 21 години живях в София, имах всички условия там да живея. Помогна ми и моят професор по композиция, живях в дома на жена му четири години, в центъра на София. Нямах никакви проблеми. Но решението е съвсем лично. Аз съм доволен и... трябва да ти кажа съвсем откровено - никога не съм имал комплекс, че живея извън София. Човек може да живее навсякъде, нали, стига да има легло, столове и маса и да пише... да създава нещо, да пише музика... Аз обичам този град, обичам неговата есен с хубавите листа, с морето... Служил съм 3 години във Военноморския флот, това е част от живота ми.... Това е градът, в който съм пораснал, в който са минали най-красивите ми години. Тук написах Концерта си за цигулка, с Минчо Минчев бяхме съседи, през един вход живеехме и всеки ден се виждахме... Беше много красиво. Така че аз съм свързан емоционално с този град. Макар че живея твърде самотно... Понякога ми се е случвало да сложа костюм и връзка, примерно ноември месец, и да изляза. И след половин час се връщам. Жена ми ме пита: „Защо”, а аз й отговарям: „Къде да отида? С кого мога да проведа един професионален разговор?” Говоря за моята професия. Но, слава Богу, имам приятели. Най-голямата ми инвестиция са моите приятели.
- Нека се върнем за малко към твоята напълно реалистична мисъл за състоянието на класическия музикант, за това, че има някаква комерсиализация в стремежа на младите. Но как се чувства един композитор в днешното общество? Ти и твоят брат Нелко Коларов сте представители може би на двата типа музика, които винаги са били в известна конкуренция. По-рано тя бе по-регулирана. Сега – не съвсем. Да кажем, че Нелко се занимава с популярната музика, въпреки, че е чудесен джаз-музикант, а ти си този, който настоява за класическия вид творчество. Имало ли е случаи, когато си си казвал: “Защо не постъпих като Нелко?”
- Конкуренция няма, той в жанрово отношение е преди мен (смях). Но аз никога не съм се колебал. Това е моят живот, разбираш ли? Аз просто не мога да си представя как свиря в сладкарница в Норвегия. И не защото се срамувам. Просто не е за мен тази работа. Целият ми живот е минал в една абсолютно уточнена посока и ако трябва да започна отначало, пак бих си избрал този и само този път. Тук нещо все ни агитират как трябва много бързо да се приспособим... Нищо подобно. Мисля, че колкото по-големи са предизвикателствата на времето, толкова по-устойчиви трябва да бъдем. И изобщо моята философия е, че изкуството е вид съпротива. Да, съпротива!
- Правилно! Обаче! Мислиш ли, че ние, музикантите, можем да се съпротивляваме, това – първо! И – второ! Можем ли да разговаряме помежду си.
- Преди две години навърших, за жалост, 60 години... Поканих Пламен Джуров, наш състудент, да издирижира моята последна творба за оркестър, елегията “Ранният край на лятото.” Тогава имахме подобен разговор. И аз казах нещо, което сега ще повторя. За чест на нашето поколение, ние запазихме добрия тон помежду си. Ние сме много различни, всеки е със своите оценки за едно или друго, но не се мразим, дори бих казал, че се обичаме... И това е голямо постижение на това поколение. Ето, обадих се на Пламен, той дойде тук, изпълни забележително моята творба и се трудеше над партитурата така, както би се трудил над своя партитура.
- Може би все пак имахме примера на най-големите, на тези, които вече ги няма, защото те имаха страхотно много противоречия помежду си, обаче не ги изнасяха навън.
- И на мен това ми е правило впечатление - те имаха противоречия, имаха и конфликти помежду си, но когато ставаше дума за каузата, за българската музика, бяха абсолютно монолитни, като някакъв блок, който защитава авторитета на българския музикант.
- Да ми кажеш какво пишеш в момента?
- Най-голямата ми задача е моята първа симфония, върху която сега работя. Искам да я посветя на 85-годишнината на Международния музикален фестивал “Варненско лято”. Това е след година. Аз затова и напуснах работа, искам да се отдалеча, да взема кучето си, да ида в гората и да мисля. Пък дай Боже да измисля нещо, дано да мога да я направя.
- Защо реши да пишеш симфония?
- Защото мисля ,че това е най-голямата задача пред един композитор и човек на моята възраст би трябвало да опита и това. В моите последни разговори с Лазар Николов той ми каза нещо много интересно. “Запомни, каза ми, една симфония не трябва да бъде по-дълга от 20 минути.”
- Което предполага съвсем различна концентрация на материала. Милко, толкова години пишеш музика, кои твои колеги в чужбина са ти интересни.
- Следя много внимателно това, което става в съвременната музика. Сега това не е проблем. Но бих искал в нашата музика да не става това, което съм видял в българския театър. Бях жури на международния куклен фестивал “Златният делфин” заедно с Маргарита Младенова. И там видях неща, които ми се представят за нови, а съм ги гледал още през 1984-а в Париж. Славка Славова ми казваше, че никога българският театър не е бил толкова еклектичен, колкото в последните години. Кой каквото е видял – слага го. А Дечко Узунов един път в ателието си ми каза: “Много интересен е този синтез между класическо, модерно и национално.” Някак си съм приел тази максима.
- Много я приемат, но си личи, когато не познаваш това, което става около теб.
- Задължително е, разбира се, да познаваш всичко, пък да избереш ти какво да правиш. Затова всичко следя. Толкова е шарена картината, че ми е трудно да отделя няколко имена. Ценя високо Алфред Шнитке, Гия Канчели, полската школа. Имах възможност в Швейцария за малко да се срещна с Пендерецки. Беше флагманът на нашата младост и изведнъж се оказа “конформист”. В общи линии съм толерантен към избора на всеки, но не съм толерантен към шмекерите. Може да звучи старомодно, но аз продължавам да мисля, че изкуството има смисъл само когато стане изповед. Това е дълбокото ми убеждение, това е моята философия за живота, за света, за изкуството ми. Ама така, за едната мода... Помня, едно време във Варна като ученици седяхме по цели нощи, чакахме италианските кораби да си купим шушляк. Това беше много модерно. Сега, ако дойда при теб с шушляк, как ще ме приемеш? Не се смей! За това става въпрос. Когато бях в Париж навремето, бях чул една мисъл на Пиер Карден: „Парижани много обичат модата, защото бързо й минава модата”. На френски звучи по-добре. Тази игра на думи много ме впечатли. Трудно е човек в рамките на един живот непрекъснато да се движи по модата. А и не е необходимо. Но това, в което съм абсолютно убеден, е, че човек трябва да е информиран, толерантен, да уважава усилията на хората. Хората са различни, разбира се. Васко Арнаудов казваше: “На мен може да ми седи много добре този костюм, но на Тодор Попов няма да му стои добре.” Значи, трябва да си скроиш дреха според това, което си ти.
- Като каза Васко Арнаудов, да те попитам: ти продължаваш ли да мислиш за човешкия глас в твоята работа.
- Да, продължавам, обаче с много голяма болка, защото Васил Арнаудов, около когото съм бил от 67- 68 година, раждаше идеи, той правеше нещата, хоровете му ги изпълняваха... Това беше много красиво време. А сега е разпад. На времето Васил в частен разговор ми беше казал: “Ние трябва да правим много голяма разлика между хорово дело и хорово изкуство”. Хоровото дело сигурно ще го има. Но хорово изкуство правеха няколко хорове в България. Тях вече ги няма. Изключвам Софийския камерен хор, а и в Русе Драгомир Йосифов прави интересни неща. Но оттам нататък всичко стана твърде елементарно... Тоест, продължава да има хорове, но почти няма хорово изкуство.
- Във вашето поколение има композитори - и Драгостинов, и Кандов, и Табаков, и Джуров, и Бальозов, и Божидар Спасов. Как виждаш продължението на тази професия?
- Сигурно има млади хора. Мен ме смущава фактът, че се разкъсаха връзките между поколенията. Това е много болезнен проблем. Пак Пипков го казваше: „Това е едно много дълго бягане, щафетно бягане. Идваш отнякъде, вземаш нещо, носиш го известно време, даваш го на друг.” Ето този процес аз вече не го усещам. Васко Казанджиев беше тук да прави по повод своята 70-годишнина Първа симфония от Брамс. Та той ми разказа нещо, което ме впечатли. На последното събрание на Съюза на композиторите, на което е присъствал, са били заедно с Борето Карадимчев. И четат там някакви имена на абсолютно непознати хора. И Васко казал: “Боре, какви са тия хора, аз изобщо не ги познавам, изобщо не съм ги чувал!”. На което Карадимчев отговорил: “Васко, проблемът е не, че ти не си ги чувал, проблемът е, че те не са те чували, че не знаят нищо за теб.” Ето това е големият проблем.
- Мислиш ли, че всичко, което сте/сме правили, е загубено за нашата музика, за нашата работа.
- Старите гърци са казвали: “Не се надяваме, но не се предаваме.” Това е стабилна философия. Да, нашето поколение е трагично поколение, аз съм дълбоко убеден в това. Но ние трябва да извървим докрай пътя си. На мен ми е толкова болно, като гледам как около мен се разпадат нещата. Нашите музикални училища, уви, започват да приличат на пионерски домове, на някакви читалища с кръжоци по рисуване, по пеене, по танци, по гайда, фолклорни паралелки. Но аз не усещам образованието, музикалното образование, защото то е много сложно образование...
- Може би ще отидем предимно към това госпожиците да учат малко пиано само за обща култура.
- Ще бъде много жалко, ако стигнем и дотам. Но ти ме подсети за нещо - като идвах насам, видях последната новина от музикалното училище – ликвидират дисциплината “задължително пиано”. То беше достатъчно неприятна задача, но беше абсолютно задължително, за да се научат да мислят поне на две петолиния. И вече го няма. Това ме тревожи. Ние не можем да създаваме само спортни паралелки, нали. Вече от десетгодишни започват да ги показват по разни конкурси. Ако зависеше от мен, бих забранил конкурсите до 18-годишна възраст. Изкуството е самота. То дори не е концерти и спектакли, които се правят със и чрез него. Човек бяга своя бяг сам, състезава се със собственото си чувство за красота и хармония. А такива кушии не мога да приема.
Разговаря Екатерина Дочева
Варна, юли
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
