Думи срещу думи ( литература), брой 10 (2582), 19 март 2010" /> Култура :: Наблюдатели :: Време за разкази
Български  |  English

Време за разкази

 

Кристин Димитрова. Тайният път на мастилото. Изд. Обсидиан, С., 2010
 
Лириката и романът получиха своето време през двете демократични десетилетия на българската литература. Някак встрани от общия подем към разнообразие остана разказът. Неговото положение в българската литература изглежда двусмислено. От една страна, мислим го за класически „български” жанр през спомените си за Елин Пелин и Йовков, Светослав Минков и по-късно – Хайтов. От друга страна, извън тях и особено през последните трийсетина години, трудно бихме назовали някакви важни тенденции чрез присъствието на конкретни творби. Може би писането на разкази предстои за новата ни литература, може би дори сме в началото на вълна, която ще се опита да догони ярко разцъфналия символен престиж на романа. (Донякъде изключение правят двата сборника на Георги Господинов и ранните новели на Мария Станкова.) И наистина, през последните няколко години се появиха опити за пробив в статута на жанра; от бърз поглед ще изброя няколко сборника (сякаш симптоматично на идеята за начало, всички те са дебютни книги в късия разказ за своите автори): Будистки плаж на Васил Георгиев, История на самолета от Захари Карабашлиев, Любов и смърт под кривите круши на Кристин Димитрова. Любопитно е и това, че авторът, който е най-много превеждан с разкази, при това в престижни англоезични списания и издателства, е Здравка Евтимова; в момента се подготвя за печат нейният пети сборник с разкази на английски език.
„Тайният път на мастилото” е вторият сборник на Кристин Димитрова и като всяка „втора” книга е подложен на сложни изисквания: той не трябва да бъде по-слаб от първия, трябва да прибави нещо ново към него, но в същото време – да се сговори със старото, за да се появи някакъв „среден” път на развитие... Изглежда, че и самата авторка е усетила сложността на своята „втора” позиция или пътят й сам е извел към онова развитие, което успява да комбинира „ново” и „старо”. Ако си припомним заглавието на първия сборник, ще видим, че то криеше двойно послание. Фразата „любов и смърт” удържаше границите на екзистенциалната проблематика, докато „кривите круши” внасяше плана на иронията и пародията в нейното осмисляне. Все така, „екзистенциални” са и новите разкази. Техните послания са разположени предимно в плана на нравствения опит, който се случва в конкретни социални ситуации на съвременния живот. Отново присъства и пародийният план; слава богу, бих казала, защото в него виждаме познатата, изобретателна и остроумна Кристин. Някои от разказите са потопени изцяло в него. Тук е забавният и плашещо точен в обобщенията си върху психологията на българския (и навярно на всеки) писател разказ Смъртта на поета. Тук е смешно-тъжната пародия на един от най-героичните моменти в българската история – юнашката смърт на Христо Ботев – текст Botev.com. Под забавната повърхност на сюжета се крият не толкова забавни истини за механизмите на националната памет, за историята, от която имаме нужда, за да не узнаем тъмното в своето колективно минало. Изповедта на една секс кукла ни напомня за Светослав Минков, за позабравения диаболизъм на 30-те години и за парадоксално представения хуманизъм на неговите послания. Всъщност, точно тази – на пръв поглед остаряла и превъзмогната дума хуманизъм – може да ни помогне да разберем нравствения „път на мастилото” у Кристин Димитрова. Ако се абстрахираме от неговите прашасали „комунистически” употреби и ако се огледаме на запад и север от нас, ще видим, че най-модерното в постмодернизма върви точно в тази „остаряла” посока: писателят пише, за да каже нещо важно и актуално на своите съвременници, но по задължително увлекателен начин. Новото, което ще видим у Кристин Димитров, това е съзряването за тайните на обикновеното, на скромното ежедневие. Пак си спомням за Светослав Минков, защото и неговият път вървеше в подобна посока.
Сборникът съдържа двайсет и един разкази; повечето са увлекателни и се четат на един дъх; някои са по-многословни и провокират издръжливостта на читателя, който очаква „пушката” в късия разказ да гръмне, преди да е посегнал към дистанционното на телевизора. Част от разказите са написани в „женски”, други – в „мъжки” род; играта с пола на разказвателните идентичности ни подсказва, че сме в началото на XXI век, когато в Австралия е издаден първият документ за идентичност без пол на човек с андрогинна самоличност. А може би мастилото в историята на световната култура винаги се е опитвало да тече по някакви тайни мъжки-и-женски пътища?
 
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”