Крешендо/декрешендо (музика), брой 10 (2582), 19 март 2010" /> Култура :: Наблюдатели :: Кой път води към Рим?
Български  |  English

Кой път води към Рим?

 

В Русе за 50-и път се откри Международният фестивал „Мартенски музикални дни”. Това сухо, лишено от фантазия, информационно изречение тежи от история, формира естетически светогледи, звучи в пространствата (… когато дойде, когато свири…) с концертите на един или друг „най-голям”, „страхотен”, „невероятен”, „първи по рода си”; събира в себе си спомени за преживяно в продължение на човешки живот. Днес тук се говори много за диригентите Саша Попов и Илия Темков – учител и ученик, акушерите, извадили на бял свят новото отроче през 1961 г. От идеите за същността на фестивала най-интересна, в контекста на нашето неповторимо „днес”, е тази да се поставя условие на гостуващи от чужбина състави да изпълняват български произведения. Което означава не само пропаганда на националната ни професионална музика, но и създаване на вкус у публиката към по-различния, към сегашния звук, към звука „до мен и в мен”. Именно в съчетанието на класическия изпълнителски профил, на актуалната музика и на модерния поглед към енигматични стари епохи може да се очертае днешният пърформанс-профил на фестивала. Към него този път вестникът ще подходи в няколко свои броеве с отговорното съчетание от подбора и обобщението – фестивалът заслужава това.
---
Класическата изпълнителска вечер бе тази на откриването, вечер тържествена и напомняща, вечер, събрала в себе си и неизбежна приповдигнатост, но и необходима памет. Русенската филхармония с диригента Георги Димитров бяха може би най-логичният, най-точният, свързан с историята избор на директора на фестивала Ива Чавдарова. Към тях фантазията й на организатор-творец бе добавила фантастичният 24-годишен пианист (че и русенец) Евгени Божанов. Тук няма никаква опасност някой да провиди епидемичния местен патриотизъм. Божанов е извънреден музикант, натоварен с тежък оброк към огромен талант и мога само да му пожелая да удържи този товар. Вторият концерт на Рахманинов бе абсолютна демонстрация на способността на Божанов да избегне „фантазмите на миналото”, да отклони всякаква мисъл за „скуката на дресировката” и да отправи мечтите на публиката към своите. В първата част би бил направо неудържим, ако дисциплиниращата ръка на големия диригент не го бе повела... Бе една блестяща демонстрация на диалог между поколенията и музикалните възгледи, които носят. По нещо Божанов ми напомня най-ранния Иво Погорелич – дотолкова структурното мислене е подчинено на идеята за звука и неговото разполагане в „собственото мое време”… Владее пианото в колосална степен и смайва със своята „звукоохотливост” – интензивно, естетически цялостно и обсебващо въздейства неговата своеобразна капсулираност в собствения, в личния музикален свят. Която Димитров улови и разположи балансирано с оркестъра. Дълбоко, пак балансирано и някак събрано, обладано от звукова трезвост – в контраст с вулканичната природа на пианиста – прозвуча Рейнската симфония на Шуман, в която хармоничната връзка между диригент и оркестър кулминира.
Сложната реторика между дисциплината на звука и формата и експресията, която се пробужда от същността на музикалната субстанция, направи концертът на ансамбъла „Музика нова” под ръководството на дошлия от Виена Симеон Пиронков-син; следващо значимо събитие – с четири световни премиери от Васил Казанджиев, Владимир Панчев и Александър Станковски (живеещи в Австрия) и от самия него, както и българската премиера на композицията „Периоди” на големия френски композитор-спектралист Жерар Гризе. Великолепно бе подбрал и подредил програмата Пиронков - за по-голямата част от нея тембърът на акордеона играеше обединяваща роля (в ръцете и въображението на хърватката Нада Сладониа). Отказ от жанровостта чрез (пак) жанровост ни демонстрира Станковски в „Къща от огледала ІІ”, изумително с интензивност и светлина лирическо пространство в Сонатата за обой и пиано от Казанджиев (той бе изключително щастлив от изпълнението на Светлана Анчева и Драгомир Йосифов), както и майсторски пипнатата звуково – интензивност чрез застиване - творба на Пиронков-син “Skin. double” (от възможните значения избирам „Забулване. Удвоено”) – забележителна е тази консеквентност на отдавна утвърдения във Виена голям български музикант, който тихо и неотклонно продължава да налага композициите на свои съвременници и работи забележително в тази, навсякъде по-малко популярна, област на музиката. В пространството на избраните няма средни пътища, нали така бе писал и Шьонберг в предговора си към своите „3 сатири” за хор – „Средният път е единственият, който не води към Рим”.
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”