Български  |  English

Културният дебат – какво беше това?

 

Бисерка Рачева, Отпечатъци, изд. Силуети / Българска редакция на DeutscheWelle, Варна, 2010
 
Седем години след Литературни пространства, Бисерка Рачева представя втора своя книга в жанра на очерка-анализ, но водена от очевидно по-мощна амбиция. В първата, посредством емблематични имена и явления, Рачева строи пред българския читател сложната тъкан на литературния ХХ век в Германия, заговаряйки включително за феномени, никога не появявали се в хоризонта на българската култура.
Предназначени отчасти първом за четене в ефир, текстовете и в двете книги очароват с лекотата на стила, чувството за хумор, импровизираното изграждане на аналогии. Книгите са и жанрово съизмерими, само че обектът и претенцията на Отпечатъци са очевидно други. Разсеяният преглед на съдържанието би могъл да предизвика колебания. Редом с немскоезични литературни факти, тук има глави, посветени на преведени на немски текстове, на киното и даже на две изложби и един музей.
Вглеждането обаче убеждава, че Рачева няма и намерение да ни въвежда селективно в което и да е от тези пространства. Водена от много по-амбициозна цел, тя желае (и успява) да ни вплете в актуалните дебати на съвременната немска култура, гледани в тяхната тоталност. Основните им измерения се извеждат от събития през последните пет години, продължаващи да я определят знаково. Погледът към тях е поучителен.
Още първият текст, прокарващ паралел между последните романи на Мартин Валзер и Филип Рот, подсказва основни маркери: връзките между старостта, любовта и творчеството; различните перспективи към въпросите за страстта и немощта, за симулацията на креативност. За надеждата и отчаянието, за самотата и безизходицата. Екзистенциалните страхове са съществена тема за всяка зряла култура.
От този хоризонт, навлезе ли се в дълбочина, показва Рачева, се разгръщат дискусиите за паметта и обемите на живота в спомена; за истината и все по-проблемната й „обективност”; за балансите между интимност и публичност. И, разбира се, за персоналната цялост във все по-фрагментиращото се общество и все по-фрагментния „субект”, проектиращи се върху фона на поглъщащата културните пространства суета и на „канибализма... и безпардонната всеядност на културната журналистика” (каквато там явно съществува).
В този контекст се полага питането за духовното: неговото наличие и неговите параметри, творчеството и неговия смисъл всред играта на живота и смъртта. За фикцията и метафикцията, за изкуството „в епохата на техническата непредвидимост”. Те се премислят – включително в регистрите на меланхолията и иронията – за да бъдат разгърнати въпросите за ангажимента на интелектуалеца. Интелектуалното не е субстанция, а състояние, което може да бъде качествено генерирано единствено в многоизмерна и плътна култура. Култура, рефлектираща самата себе си.
Анализите по книгите на Петер Хандке включват към този комплекс дебатите, свързани с топоси като аз и другите, с форматите на биографичното и фикционалното, провеждани през метафори и знаци, през носталгии и скептицизми. А всичко това се вкарва – с кореспонденцията между Ингеборг Бахман и Паул Целан – в тоналностите, свързващи и отделящи съзнателното и подсъзнателното. За да се сложи началото на тежката дискусия за традицията – за нейните параметри и напрежения.
Тъкмо чрез романите на Даниел Келман, Илия Троянов и Мартин Клугер се задава важният маркер на темите за познатото и непознатите му страни. За чуждото и своето в глобалната система, в която по парадоксален начин е в ход разпад тъкмо на космополитизмаза сметка на странничеството между световете. През тревогите на немската културна традиция Рачева пита относно възможността за удържане на лична и културна идентичност, а от там – за мярата и нейната липса, за силата и границите на рационалността. Все въпроси, „решени” там, където всичко това е станало проблематично.
Традицията, черпеща ресурс от собствения си капитал, е способна, например чрез Лукас Кранах Старши, да си поставя въпросите за своята история, за собствените си формати, за изграждането на континюитет. Тя е способна да дискутира за мястото на харизмата, мисията и визионерството в самата нея (посредством музея на Макс Ернст). За лицата и маските, за уловимостта и неуловимостта на значимото присъствие (защо не чрез филм, посветен на Боб Дилън).
В тази гама естествено зазвучава и темата за историята и историзма. Остро се обсъжда днешният облик на историята, конструирането на исторически възможното и механизмите за неговото ограничаване. Тук няма как да не се появи болезненият немски разказ за еврейството, обогатен през преводните книги на Орхан Памук с тревожната конвергентност на Изтока и Запада, гледана през призмата на уникалността и униформеността.
Понеже става дума за традиция, не само помнеща историята си, но и живееща с нея, изплуват и дебатите за съществуването под стигмата и бремето на известността чрез рефлектираните травми на Фридо Ман (относно Томас Ман, дядо му) и на Урсула Прис относно баща й Макс Фриш. Уверената в силата си култура очевидно има тревоги, свързани с ценността на живото наследство, с прогреса, със собствената си експанзия и със заплащаната за тях цена.
Всичко това са нива, по които се движат актуалните дебати в немската култура. Навлизайки в детайли, Бисерка Рачева ненатрапливо проявява обемите и дълбочината на традицията, която се произвежда и възпроизвежда с тях. Многослойните тревоги и съмнения, задаващи мощ на тази култура.
Само като фонов намек може да се долови мечтанието по съизмерими дискусии в българскатакултура, които да биха я извели от нейните самодоволни плитчини. От суетната й едноизмерност. От монотонното й мучене. Културен дебат в България? Какво беше това?
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”