Български  |  English

За да градим бъдещето, трябва да си го представим

Разговор с Явор Джонев

 

 
Мисия: “Ново училище” е национално сдружение на граждани и организации с основна цел да преобразува българската образователна система за осъществяване на пълноценно развитие на всички граждани през целия им живот, отговарящо на икономическите, социални и културни нужди на обществото през XXI век.
Това е написано в проекта за сдружение, чийто инициатор е Явор Джонев, един от основателите на най-големия холдинг на български софтуерни компании.
 
 
- Откъде дойде идеята за такова сдружение?
- Идеята за широко гражданско сдружение се обсъжда от няколко години. Крайно време е да започнем широк диалог, за да определим обществените изисквания към образователната система, на основа на тези изисквания да търсим стратегии за тяхното задоволяване и планове за изпълнение. Този въпрос е твърде важен за бъдещето ни, за да бъде делегиран на някое правителство. Необходимо е участие на цялото общество. През последните 20 и повече години бяха планирани много реформи, някои от тях бяха проведени, но крайните резултати не са задоволителни. Няколко характеристики на тези реформи са важни. Първата е, че те засягат предимно външната обвивка на системата, външните й структури. Никога досега – поне след експериментите на Сендов, експерименталните училища от 70-те години – не е правен опит да се търси решения в сърцевината на образованието. А тя е във взаимоотношенията между учителя и ученика, в тяхната психология и динамика, освен в знанието, което те придобиват взаимно. Има и трети елемент – колективът. Всъщност, говорим за един вид троица в сърцевината на образованието: личността на ученика, личността на учителя и колективът, който не е само среда, а и субект на образователния процес. Досега липсва опит за промяна на отношенията в тази сърцевина. Всички реформи са на административно ниво, примерно - външните оценявания, схеми за финансиране и т.н. Втората характеристика е, че това са опити за реформа отгоре надолу, за налагане на неща върху участниците в системата и прокарването им чрез законови мерки – без да се държи сметка за влиянието на тези промени върху същината на образователния процес. А тя е точно във взаимодействието между учителя, ученика и колектива. Взаимодействие, което се извършва с участие и по заявка на основни заинтересовани страни - родители, работодатели и редица други социално-икономически групи. Следователно, без да осъществим реформа отдолу нагоре, не можем да очакваме същински дългосрочни подобрения. Трета характеристика е, че тези реформи са делегирани чрез парламентарната система на държавната администрация. Това би било нормално за въпроси от средносрочна важност (един правителствен мандат), но преобразуването на образователната система е дългосрочен въпрос с фундаментална важност за нашето бъдеще, който изисква въвличане на всички заинтересовани страни (организации и личности) – както в определяне на изискванията и стратегиите, така и в самата реализация на реформите. Важно е да се отбележи, че правителствените организации (например МОН, Министерството на културата), както и основни културни институции (БНР, БНТ, университети, БАН и др.), трябва да бъдат въвлечени активно и да имат ключова роля за успеха на този процес. Друга характеристика е, че досега няма ясна дефиниция на обществените изисквания към образователната система. Нормалното мислене би трябвало да започне с изискванията. Как очакваме, че можем да изградим смислена стратегия за трансформация на образователната система, ако няма добре дефинирани изисквания към нея? В общи линии, досега са изразявани три вида изисквания: да върнем доброто старо време (което не може да се върне); децата да знаят чужд език и компютър (това е технократското дефиниране на доста хора, за съжаление); и някаква идея да си направим образованието като другите, като европейците (не осъзнавайки, че всъщност техните образователни системи имат не по-малко сериозни проблеми). Тези определяния са крайно недостатъчни, според мен. Следователно, трябва да се минем през процес на дефиниране на изискванията на образователната система – и то от цялото общество, от всички заинтересовани групи с активна модерация и анализ в продължение на достатъчно време (поне 2 години). Друга характеристика е, че реформите се правят само за част от образователната система – отделно за училището, отделно за университета, отделно за професионалното обучение.
Очевидно, когато говорим за обществена образователна система, трябва да имаме предвид учене през целия жизнен цикъл на човека. Той се разбива на сравнително добре обособени времеви интервали: образованието на родителите (то е част от нулевото образование на самото дете с неговото раждане), предучилищните възрасти; начално училище и т.н. След училището и университета, разбира се, образователната дейност трябва да продължи. Всяка от тези фази обуславя следващите. Зависимостта е изключително силна и важна. Реформите трябва не просто да отчитат тези зависимости, но и да фокусират върху тях. Именно тогава можем да говорим за система на образование. Време е да спрем да мислим, че образованието на човека свършва със завършването и получаване на диплома – то започва тогава. Например, в софтуерната индустрия не можем да сме конкурентоспособни, ако в производствения процес няма вградена образователна дейност. Освен икономически обусловено, това в крайна сметка е свързано с личностното узряване и реализация. Все повече индустрии придобиват характеристики на индустрии на знанието – всъщност, главна обосновка за една бъдеща образователна система е свързана точно с икономиката на знанието – в по-широк план, обществото на знанието. Стратегически, пътят напред е към индустрии с висока добавена стойност. А тя идва от знанието в най-общ смисъл. От способностите за ефикасно прилагане на знание и създаването на ново знание. И трябва да се изгради цялостна система в обществото за управление на този процес на развитие на знанието. На другия край на спектъра е необходимостта от дообразоване на определени групи от населението - сегменти по миноритарни групи, етнически, културни, икономически и т.н. Други въпроси са свързани с общото качество на живота. Например, да се учиш да танцуваш танго, за мен е част от образователния процес, свързан с качеството на живота.
Така че, три са основните мотиватори за реформа на образователната система. Икономически - свързани преди всичко с икономическата реалност и икономическото бъдеще - дотам, докъдето може да го предвидим, а доста добре може да го предвидим в нашия контекст - постигане на конкурентоспособност и просперитет чрез икономика, основана на знанието с висока добавена стойност и устойчиво развитие. Социални – защото обществото ще бъде това, на което си научим децата днес - повишаване на качеството на живота, здравето и благосъстоянието, повишаване на социалната сплотеност, осигуряване на равни възможности и условия за активно гражданско участие. И културни – свързани с нашата културна идентичност, с културните стойности, които не просто носим, но можем да създаваме - изграждане на смисъл, подпомагане на личностното осъществяване, подобряване на междуличностните взаимоотношения, културната идентичност и разнообразие. Трябва да се стремим към динамичен баланс между икономическите, социалните и културните фактори, за да постигнем успешна образователна стратегия. За да се случи това, са необходими значителни координирани промени на всички нива на обществото – индивидуални, институционални и структурни.
 
Един проект за трансформация на образователната система изисква да обърнем погледа на обществото си напред, към бъдещето. За да изградим това бъдеще, трябва да си го представим. Отникъде няма да дойде принц или богатир, за да ни покаже пътя. Били сме успешни като общество, когато сме гледали напред (например, членството ни в ЕС). Когато сме гледали назад, не сме успявали (например, мъчителния преход).
- Тоест, вие предлагате да направим един цялостен обществен проект за цялостно образование.
- Да. Не е възможно истински да преобразуваме образователната система, за да стане тя адекватна на икономическите, социални и културни изисквания за бъдещето на обществото ни, ако не въвлечем цялото общество в този процес. Процес първо на дефиниране на изискванията. Струва ми се, че това би била една много интересна творческа задача пред цялото общество. Има много различни гледни точки и много стойностни тези могат да излязат от техния конструктивен сблъсък. Именно затова е много важно в това сдружение да се съберат както ключови личности, така и ключови организации. За да се осигури и сблъсък, и баланс на интересите, очакванията и разбиранията. Исторически факт е, че част от педагогическите практики са били мотивирани от изискванията на прохождащия индустриален капитал за масови, сравнително грамотни работници, които могат да управляват машини - но недостатъчно просветени, за да могат да бъдат управлявани самите те. Задължително е индустриалният глас да се чува, но той трябва да си е на мястото - да не е доминантен, а балансиран. Общественият интерес трябва да бъде водещ – в цялото многообразие на тази концепция.
- И колко време напред трябва да опитаме да погледнем?
- Не е трудно да пресметнем какъв трябва да е хоризонтът на планиране на една образователна система. Ако разгледаме колко време отнема да се определят стратегии и да се реализират от основните субекти в системата (вкл. и тяхното образование), резултатът е 25 години, за да стигнем до началото на периода на реализация на тези, за които сме планирали промяната. А тяхната реализация ще се извърши в следващите поне 25 години. С други думи, хоризонтът за планиране на една образователна система трябва да бъде 50 години. Трябва да можем да си представим какво ще е нашето общество поне 50 години напред, за да започнем да осъществяваме адекватни промени отсега. Досега не е мислено в такъв далечен хоризонт, когато се е говорило за реформи. (Всъщност, предпочитам думата преобразуване, защото предполага и ценности, които съществуват и които не е необходимо да изхвърляме. Има доста ценни неща, натрупани в практиката на българското образование, които по-скоро трябва да изтъкнем, отколкото да заличаваме.)
- Как ще процедирате?
- Идеята е да сме ориентирани към обществото. Първо да се чуем! Да дадем възможност обществото да изкаже своите изисквания, притеснения, проблеми. И то не просто обществото като цяло, а съвсем конкретно - ясно определени групи, които пасват на определени области в структурата на образователната система. Именно целевите интереси на отделните групи влияят на системата. Затова ние първо ще слушаме. Едва след такъв период, примерно от две години на активно слушане, ще предложим обработени, анализирани, дори по някакъв начин синтезирани резултатите, ще кажем на обществото какво сме чули. Чак тогава бихме били в състояние да формулираме изискванията към образователната система и да започнем, пак с участие на същите тези групи, да мислим по стратегиите за реализация на тези изисквания.
Това по никакъв начин не пречи в краткосрочен план да се правят съвсем конкретни неща. Защото едно е да си говорим теоретично за промяна на образователната система, съвсем друго е да направим нещо реално, да постигнем видим резултат. Така ще се сблъскаме с проблеми, с неща, които не сме виждали досега, с неудачи, с провали. А това е неразделна част от процеса на учене и адаптация, през който неминуемо трябва да преминем. Вече имаме конкретни педагогически проекти. Един от тях е JUMP Math - новаторска методика за преподаване на математика от 1 до 7 клас. Тя не променя програмата или материала, който се преподава, нито класната структура. Променя единствено отношението на учителя към децата (както и отношението на децата към учителя и математиката впоследствие). Резултатът от тази промяна е феноменален. Всички деца в един клас – средностатистически клас, без подбор! – стават отличници по математика и учат с голямо желание. Тази методика създава предпоставка всяко дете да е успешно. Дава му такива задачи в такава последователност, че то да стане успешно. Това пък създава позитивна обратна връзка у децата, мотивира ги и крайните резултати са над максималните изисквания на образователната система. (Което поставя въпроси за адекватността на сегашните образователни изисквания и контрастира с текущото ни разбиране, че повечето деца не могат да бъдат успешни – системата ни е направена така, че само някои да бъдат т.нар. отличници.) В момента 5 до 10 хиляди деца се учат по тази система в Англия и няколко провинции на Канада. Имаме амбицията тази година да започнат няколко пилотни класа в България. През юни изпращаме двама учители на обучение и практика. Интересно е, че методиката се учи само за една седмица. Но нека да стигнем до реални резултати и после ще говорим за този проект. Есента ще има конференция, на която ще поканим и създателя на методиката – Джон Майтън (в. Култура е публикувал статия от него).
- Все пак, “общественото допитване” трябва да се насочва по някакъв начин.
- Опитахме се да създадем “скеле”, по което да структурираме дискусията, въпросите. Трябва да започнем с общи, широки въпроси към разнообразна публика, но по някакъв начин тези въпроси трябва да се структурират.
 
В центъра е сърцевината, за която говорих в началото, учител – ученик – колектив – там се извършва образователният процес. Като начално, представяме си осем направления за структуриране на изискванията към образователната система, като всяко добавя съществена стойност към другите. Не претендираме за изчерпателност или консистентност – това е твърде сложна интелектуална задача, за да очакваме изчистено решение в самото начало. Тук веднага се поставя под въпрос лозунгът „да поставим ученика в центъра на образователната система”. Един вид, ученикът е клиент и всички ще служим на този клиент. Ако не поставим и учителя в този център, има опасност да навредим повече, отколкото да помогнем. Ако не освободим взаимодействието ученик-учител-колектив и не вменим професионална и обществена отговорност за този процес у самите негови участници, надали ще осъществим дългосрочни подобрения. Знам като бизнес ръководител, че ако не се погрижиш за своите служители – не създадеш условия за смислена работа, професионално и личностно развитие, не дадеш свободи и не вмениш отговорности - те не могат да осъществят тази грижа на клиента, която е и необходима, за да успее бизнесът.
Колкото до “допитването”, струва ми се, че не е необходимо да се попълват дълги въпросници. Това е процес, който често предопределя самите отговори и не може да се персонализира. По-добре е в рамките на един или два параграфа човек да създаде разказ за това как си представя бъдещето, примерно бъдещия университет, или как си представя себе си в бъдещата си работа. Това е може би по-подходящ механизъм за изразяване на изискванията, отколкото сухи въпросници. Например, би било много полезно учителите да отговорят: “Какво е необходимо, за да станете по-добри учители?”; или: “Как виждате крайния резултат от образователния процес?”. Широко отворени теми се изразяват по-добре като свободен текст, отколкото като стриктен отговор на някаква схема от въпроси. Разбира се, тези текстове някой ще трябва да ги чете, някой трябва да ги синтезира, което е друга сложна задача. А след това ще трябва да организираме публични дебати – включително онлайн. Медии като в. Култура могат да допринесат изключително много в този процес.
- Като ще очаквате мнението на учителите, сигурен ли сте, че на тях им е останало някакво евристично зрънце, не форматирано от живота, което да могат да проявят?
- Сложен въпрос. Но всички учители, с които съм се срещал досега, дори тези, които бихме нарекли „изгорени” от системата, имат такова зрънце. Трябва да им се даде възможност да го проявят. Учителите са поставени в една система, в която почти никой друг гражданин не е поставен – като строгост на контрол, форматиране на изискванията, на мисленето и на работния процес. Ако се замислим всъщност в какви ограничения са поставени, можем да ги сравним единствено с полицаите и военните. Така че, давайки им платформа да се изразят свободно, очакваме много от тях.
- Очаквате всяка обществена група да говори за собствените си виждания и за собствените си изисквания...
- Така трябва да е в началото. После ще се търсят общите черти, ще се абстрахира, ще се определят разликите. Мога да дам пример със софтуерната индустрия – една от тези заинтересовани групи. Няма да отнеме дълго време да определим изискванията към хората, които искаме от университетите. Предметните, техническите знанията оставям настрана, те са добре определени (друг въпрос е дали се получават). Но има изисквания към определени способности, към определени нагласи у хората, към определен натрупан опит - примерно за работа в колектив, за креативност, за способност за учене и т.н. В много от случаите хората, които идват при нас, буквално трябва да се доучават; отнема 2-3 години, за да станат продуктивни в една индустрия на знанието, която се конкурира на глобално ниво. Сигурен съм, че само след няколко срещи на представители на софтуерната индустрия ще можем да напишем нейните изисквания към образованието. Предполагам, че има доста други заинтересовани групи, които ще могат да направят същото от тяхната гледна точка.
Нека първо да чуем какво казват хората. След това по някакъв интелигентен начин трябва да започнем да сблъскваме тези мнения. Съвсем съзнателно да търсим сблъсък, защото това е диалогът. И в този сблъсък би трябвало да започнат да се появяват нива - абстракции на изисквания. Така изисквания на по-високо ниво ще започнат да покриват по-голяма част от конкретните изисквания. Би трябвало да се появят и ясни разногласия, които е вредно да се опитваме да примиряваме. Може да се окаже, че това общество в различията си има нужда от различни, едновременно съществуващи образователни системи. И нека го приемем като нещо естествено – другото би било наивен опит за социално инженерство.
- Дали пък вашият проект не е по-скоро социална иглотерапия…
- Може и така да се каже. Но друг подход няма, убеден съм. Съществени, дългосрочни промени могат да се осъществят не отгоре надолу, а отдолу нагоре – с пряко участие в основата. Ще дам пример. Често в бизнес училищата се разглеждат различията в начини за взимане на решения, примерно в японски и в американски корпорации. В американските шефът слуша пет минути, казва “Да”, “Не”, “Правете го”. Бързо се взима решението, но често се оказва, че резултатът всъщност не е толкова добър дългосрочно. В японските корпорации е обратното – там не казват “Да” и “Не”. Там обмислят решението, отнема много по-дълго време. Но когато всички кажат: “Да”, тези, които трябва да го изпълняват, са били част от взимането на самото решение и то се осъществява бързо и ефикасно. С други думи, единственият начин да се осъществи същинска промяна, е отдолу, когато всички засегнати страни и групи вземат решенията заедно и работят за тяхното осъществяване. Чрез Participating democracy, както се казва, демокрация на участието.

 



  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”