Косъмче от четка (изкуство), брой 18 (2591), 13 май 2010" /> Култура :: Наблюдатели :: На времето - неговото изкуство
Български  |  English

На времето - неговото изкуство

 

Венцислав Занков, „Пътят, който ни остава, е в очакване зад нас”, Галерия „Арт 36”, 1–30 май 2010
 
Не знам защо, но докато гледах рисунките на Венцислав Занков, в главата ми се появи златният цитат „Der Zeit ihre Kunst, der Kunst ihre Freiheit” и то първата му част. При все, че днес мотото на виенския сецесион може да намери покъртително разнообразни и противоречиви тълкувания, наистина всяко изкуство идва с времето си. Така се стигна до екстатичния еротизъм с падащи и войнстващи ангели, който Венци Занков напоследък възпроизвежда в рисунки, скулптури и живопис. Мнозина изплакаха носталгично по неговото кърваво акционистко минало и по пропагандно скандалните платна. Но в крайна сметка, всичко това вече е изживяло своето време на съпротива и на примитивно глупава невинност.
Не че скандалът е пълноценно изразходван, но за да бъдеш опозиция на масовия стереотип в днешно време, май трябва да си по-скоро извисено дистанциран.
Занков се развива в границите на своето постоянно несъгласие и пак в тези граници променя и своите превъплъщения: от чаровното и романтично enfantterrible (с което почти влюбено го определят колеги) през алтернативен активист до обикновен маргинал и пак обратно. Пътят му като че ли наистина се движи все към своето начало. А в центъра на това въртене винаги е бил и си остава самият Занков.
Въпросът е къде е избрал да се завърне сега отцепникът? Отново в крайностите на провокацията или по-скоро в лоното на дълбоката пластическа духовност, или някъде в неясната среда помежду им?
Единственото сигурно нещо на междинния избор е рискът и този автор (като мнозина от ранните герои на съвременното ни изкуство) да се слее с безбройната сива маса от неразбрани кавалетници. Но времето ни е заслужило напълно своето изкуство – инертно, егоистично, политически безлично и пълно с неестествена патетика.
Венцислав Занков е решил сега да се рови по възможно най-традиционен начин в собствения си творчески процес, изваждайки наяве работни рисунки и скулптурни ескизи. Не е съвсем ясно дали това е форма на откровение или по-скоро опит да докаже (най-вече на себе си), че следва трайни търсения, хрумвания и идеи. Изложбата сега е като интимно продължение на „Гравитация Нула”, показана преди месеци в Модерен театър. И подобно на нея е обгърната в мистицизъм, в който няма нищо кой знае колко критично. Една възможна версия на тълкуването е, че Занков се опитва да се отцепи напълно от времето и от прословутия си „авангарден” имидж в името на нещо твърде неочаквано алегорично. Увлечен по символизма на иконични образи и жестове, по монументалното обобщение и маниерни деформации, той сякаш се опитва да наруши своята циклична траектория дори с цената на личния си бунт срещу клишето. Или напротив, предприел е тактика, с която да преекспонира до краен предел безсилието на времето, неговата безтегловност и безцелност.
Но не мога да се отърва от подозрението, че над всичко това все пак със завидно постоянство надделява добре отгледаният автомит за художника-гражданин и непоправимия индивидуалист. И не толкова заради някаква опозиция, а именно от тази константа се роди и поредната награда – железен орден  “Венцислав Занков”. (Изобщо връчването на подобни награди напоследък започна да прилича все повече на комично състезание по самоувековечаване между героите.) Венци Занков легитимира ордена си, като го връчи на Веселина Сариева. Но така, дали нарочно или съвсем безотговорно, го лиши от пародийност. Не че на всички не ни е писнало от безкрайна самоирония, вицове и смешки, но този жест не предлага кой знае каква алтернатива.
А по отношение на златния цитат: да, изкуството е продукт на времето си, но свободата никога не е била даром или задължителна. И колкото да е парадоксално, тя става все по-трудно постижима. Независимо дали насила или по собствено желание, изкуството постоянно губи свободата си, за да служи – на идеология, на история, на пазар, на творческото его...
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”