Български  |  English

Възелът и пътят: метаморфозите на любовта у Божана Апостолова

 

Божана Апостолова. Беше ли любов. Факел, 2010.
 
Творчеството на Божана Апостолова (но и цялостната й културна и социална дейност) се разгръща от едно драматично кръстовище на игра и нужда, на земен глад и небесна храна. Последователно изследвано както в прозата, така и в поезията на Апостолова, това кръстовище придобива особено прецизна форма в най новата й стихосбирка Беше ли любов.
Кръстовището – кръстопътят, който многократно се появява в творбите й – е от една страна кръст, където кръстът е тегобата, мъката на живота, дългът, трябването, в крайна сметка жертвата. Детето Божана от Делнична библия пресича границата между играта и живота, като се наема да стане майка на майка си - като поема този кръст. Кръстът – както „Беше ли любов”, уточнява - да бъде майка на сина си, но и на лудия от Минас Жераис, на гладните, на клетите, въобще майка. „Грижи се за другите. /Ти си жената.“ (“Взаимност /спомен за мама/”) Така в „Смисъл” в момента, в който майката успява с грижите си да изправи сина си „на пътя към себе си”, тя осъзнава своя „кръст”. Какъв кръст? Кръстът да отвориш път, който не е за тебе и към тебе и който именно така трябва – да не е за тебе и към тебе. Това е смисълът. Почти идентична фигура (с артериите като пътища и сърцето като възел и с изгряващия от една предначертана загуба смисъл) се появява и в “А уж е толкова естествено”.
Иначе казано, отвъд тегобата, кръстът е място на метаморфози, на витални трансформации поради простата причина, че той е любов. В не съвсем ортодоксалната “делнична библия” на Божана Апостолова тази любов се манифестира като женска и майчина и като разпъната между желанието и грижата. Две централни метафори (и техните разнолики метаморфози) се появяват отново и отново в творбите й – и в прозата, и в поезията – и се превръщат в смислов гръбнак на Беше ли любов, чийто брой стихотворения (33) и появата на останалия завинаги тридесет и три годишен баща (баща=син) в първото и на изоставената Богородица във второто стихотворение сами по себе си полагат канавата на тези кръстни преображения на любовта. Така творчеството на Апостолова се разпростира от прозренията на една своеобразна теология до динамитния артистичен жест: то събира огромната си енергия в един ръб между мистичното осенение и делничната сетивност.
Ето какви са тези трансформации. От една страна, кръстът се вгъва, заплита, затваря се в прегръдка, събира се във възел (знаково заглавие на една от предишните стихосбирки на Апостолова) – възел, който събира целокупността на времето, преобразява се в държаща в плен паяжина (“Беше ли любов”), в кръгче въздух (“Пак заедно”) и най-сетне - в даряващо топлина вързопче (“едно малко вързопче на име Божана” – “Някъде преди края”). Връзван и развързван през натрапчивата тема за глада и нахранването – земния глад и земната храна, небесния глад и небесната храна, просията и изобилието – този възел заплита в себе си специфично женската и майчинска визия на Апостолова, която няма нищо общо с лесните литературни употреби на сексуалността и която сплавя щастие, любов и самоотрицателност. Така, на фона на големите предходнички в българската женска поезия – Багряна, Дора Габе, Блага Димитрова – които подхождат към фигурата на майката (и бащата у Блага Димитрова) от позицията на дъщерята (да си спомним поразителното стихотворение на Багряна за това как е изоставила сина си), Божана Апостолова отваря ново поле с трезвото си, освободено от клишета говорене от позицията на майката – дори когато говори за собствената си майка (слаба и безпомощна, нуждаеща се от грижа като изоставено дете) или баща си (изгубен толкова отдавна, останал два пъти по-млад – баща, умрял на Христовата възраст като сина).
Няма съмнение, че това е позиция, свързана с много рискове по отношение на изкуството и собствените му задачи. Много са причините една майка да премълчава това, което знае. Животът трябва да продължава, ужасът му да бъде забулван (ето го булото на Изида), на крехкото и невръстното трябва да се влее кураж и сила, преди да бъде захвърлено в света. Майката трябва да твърди “ще мине”, дори да не е сигурна, че ще мине; да повтаря “няма страшно”, макар и сама да е вцепенена от страх. Ето защо е по-лесно да пишем от позицията на детето, което няма тези отговорности и може по детски да се радва на мрачните си прозрения. Майката няма това право, тя отговаря за живота и затова трябва да забули онова, което го отрича – така, както мисис Рамзи в Към фара на Вирджиния Улф увива с шала си глиганския череп, който плаши децата. Апостолова обаче успява да назове обезпокоителното знание на майката и все пак да го превърне в път към надмогването му: да се каже, че опитът на майката, свързан с детето - опит, който руши собствената й автономност, който я взривява физически и духовно, който вкарва в клетките й жертвената истина за битието – да се каже, че този опит е „кръст” и е „като болест”, изисква смелост в лицето на най-недосегаемите ни културни табута.
От другата страна на това заплитане – дали да не го определим като божествено вгъване в себе си - кръстът се отваря, разгръща, разплита се в полет, далечност, порив навън към новото, неизпитаното, към откритостта, към винаги едва сега започващата влюбеност, като при това ту предлага излаз от тегобата (често пъти по-скоро мечтан и страстно желан, отколкото случил се), ту излиза сам, изплъзва се, поема по свои си работи, оставя героинята със самотата, с бремето („Пътят ми кой знай къде е заминал”). Възелът – дали да не кажем апостолски и прогласяващо - се развързва в път, в пътища. В “Беше ли любов” от едноименната стихосбирка метаморфозите на възела и пътя са поместени в самото питане за любовта – за да знаем дали нещо е било любов, ние трябва да знаем въобще какво е любов. Да бъдеш зарязан на кръстопътя, т.е. любимият да хване пътя, а ти да останеш с кръста, да бъдеш заплетен в паяжината му (ето го възелът), която да не престанеш оттук насетне да разплиташ – това било ли е, е ли любов? Ето това пита стихотворението, това пита и цялата стихосбирка, внимателно поделена между различните превъплъщения на любовта, като това питане синтезира въпросите, повдигнати в цялостното досегашно творчество на Апостолова. Да, ще отговорим ние като читатели на Божана Апостолова, това е било и е любов, любовта е тъкмо заплитането/разплитането на една среща – кръстопът - между възел и пътища, между вгъване и полет.
И така, кръстът е място на метаморфози. Тези метаморфози – заплитането и разплитането на кръста във възел и пътища - се превръщат у Божана Апостолова в рефлексия върху динамиката на два вида любов. Традиционно за западната култура тези два вида любов са поставяни под знака на Ерос и Агапе, на еротичната и милосърдната любов, на любовта-страст и любовта-благодат. По принцип раздвоена, раздвоеността на поезията на Апостолова между тези две доминанти все пак преминава през всяка от тях, като непрестанно подновява драмата на събиране и раздяла, на заедност и самота, на вечност и невъзвратимост: така раздвоеността може да се окаже измамна и в интимното си преживяване двете любови да се окажат една и съща любов все пак. Двата потока – на търсещата себе си и на даряващата хляба, на страстната влюбеност и на любовта, която е грижа и милост (под този знак поставям любовта към сина или към дара от него, “малкото вързопче”, но и към просяка, нарекъл дарителката си “мамо”, към поплаците на “гладните очи”, за които “сензорите” на поезията на Апостолова са винаги отворени, към изоставената на пътя Богородица...) – са уж компенсиращи се един друг, а в крайна сметка - трудно разграничими. Както сама Апостолова отбелязва, прекомерно силната, прекомерно натоварваща майчина любов е онова, което ни “остава”, когато другата любов, разните други любови са си тръгнали. И все пак, парадоксално, тази любов, която “остава”, е тъкмо любовта, която си тръгва (и така трябва, такъв е “смисълът” – така изобщо, бихме могли да кажем, се прави смисълът), а другата – уж тръгналата си – е онази, с която сме “пак заедно”: като кръгче въздух, като безкрайно разплитана паяжина...
Метаморфозите на кръста между възела и пътищата обаче не остават при тези драми, а отвъд тях определят редица от формалните аспекти на писането на Апостолова. Въпросът кой как пише стихове или романи днес е толкова интересен, че дори не сме започнали както трябва да му отговаряме. В унисон с ренесансовата многостранност на натурата си, Апостолова му дава един практически отговор чрез пълния спектър на издателската си дейност, в която влага толкова разбиране и страст, колкото въобще във всичко, което прави. Какъв е артистичният й отговор, обаче, отговорът на собственото й писане?
Във връзка с Дора Габе е правено следното любопитно наблюдение. Ранната смъртност на повечето български поети в епохите, които нейният дълъг живот обхваща (поне на голяма част от канона – Ботев, Яворов, Дебелянов, Гео Милев, Смирненски, Вапцаров...), предопределя тяхното обвързване с един повече или по-малко монолитен начин на писане. Дълголетието на Дора Габе обаче я прави „връстница на всички поколения” и от гледна точка на писането: тя на няколко пъти драматично сменя поетиката си. Днес, когато принципиалната ранна смъртност на българските поети е нещо от миналото, горното наблюдение запазва силата си и дори донякъде пола си: да кажем, априлското поколение поети, във всеки случай негови ключови фигури, като Любомир Левчев и Стефан Цанев, продължи да пише по начин, който се опитва да тиражира институцията на първоначалния им успех. По-добре или по-зле, няма значение: същественото е удържането на самата матрица. Блага Димитрова, от друга страна, макар и недостигнала дълголетието на боготворените от нея предшественички, претърпява няколко ясни обрата. Дали да останеш верен на една поетическа идентичност, или да опъваш платна с ветровете на промяната? Това е принципен и твърде важен въпрос днес, когато непрестанно надживяваме бързо сменящите се кадри на поетики и проблематики - когато буквално ни се налага да се самонадживяваме.
Какво е решението на Божана Апостолова? Несъмнено тя е динамичен феномен, в процес на несекващо догонване на себе си (вж. “Привечер”). При това, тя използва позицията си на издателка за внимателно обглеждане на съвременното литературно поле, в което се включва с винаги страстно промислени реплики. Иначе казано, тя тепърва ще ни изненадва. Заедно с това в писането й, както в стиховете, така и в прозата, се набелязва едно особено решение на дилемата. Писането й заплита две линии и два гласа. Единият удържа поетиката на ярката, внимателна, бароково загъната метафора – отчасти обвързана с една епоха на седемдесетте години, отчасти с едно място – Пловдив, като особен център на лирически търсения и, доколкото съм го усетила, на лирическа агоналност, на надпреварване в блясъка на прецизната поетическа речевитост. Към този глас трябва да добавим и нещо на пръв поглед твърде различно - уклона към морализъм, към поука, към съдене и подреждане, към позицията на ментора... Независимо дали ни се нрави или не, този аспект е неделима част от една литературна утопия, която се стреми да се превърне в свят и която, подобно на завършената в себе си метафора или на затварящата стиха рима, се обляга на строгия формализъм на реда, на закона. Ето го възелът. Възелът, който утешава, прибира, спасява в майчинското лоно на езика.
От друга страна, писането на Апостолова непрестанно се променя по посока на все по-резки, остри, необичайни прозрения – необичайни по куража си, по отказа си да се водят от готови отговори и утехи, от фасадите на приетото. От простата реч на всекидневния бит до еротичния кошмар на червея, изпълзял от гроба на бащата, за да я погали – тези думи, обезпокоително “надупчени от човки на врабчета”, разгъват нишката на едно “яхване на залеза”, което синхронизира творчеството на Апостолова с предните линии на най-новите търсения. Така творчеството й едновременно удържа една вече завоювана идентичност и заедно с това постоянно я напуска, оставя я зад себе си, втурва се в други територии. Едновременно съхранява единството на времената и успява да бъде съвременно на най-новото. Носи мъдростта на зрелостта и нехайната незавършеност на тийнейджърството.
Хубави ли е тази книга? – чувам гласа на Божана Апостолова, винаги загрижена и издаваните от нея, и написаните от нея книги да са хубави. Нейните книги обаче – и „Беше ли любов” е крачка напред по този път - са нещо повече от хубави; те са измежду онези книги, които са важните за придвижването на една литература. Като звездата, която огъва с гравитацията си космическото пространство, творчеството на Апостолова огъва литературното поле и в това огъване събира и задава посоки. Ето го пътят, пътищата. Ще следваме по тях поезията на Божана Апостолова в новите й превъплъщения.
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”