Български  |  English

Училището и културата на оцеляването

Размишления по две несъстоятелни твърдения

 

В добилата популярност през последните 5 години крилата фраза “Училището – желана територия на ученика” не е трудно да се откроят две несъстоятелни твърдения.
Първото е, че училището се приема от учениците като тяхна територия. Това със сигурност не е така. За учениците училището е място, някакво физическо пространство, в което те се събират всеки ден и където ходят по задължение. То е позната и посещавана сграда, а не техен дом. В тази сграда има помещения, които класът периодично или относително постоянно обитава. Но и те не са негова територия, не са “стаи на класа”. Към тях учениците не са привързани не само като техни стопани, но и емоционално. “Нашият” клас, паралелката ни, е привидно “наша”: в нея има няколко приятелски кръга, в повечето случаи отчуждени или изолирани един от друг, които се допълват с познати от други класове и училища, но не и със съученици. Всяка група си има свой живот, свои територии (места-кафенета) и затова другите от “нашия” клас са познати предимно като “физиономии” от училището.
С една дума, много трудно е паралелката да бъде приета като малка общност на свързани хора, която има като своя някаква част от територията на родното училище. Обобщението ни води до изводи, подобни на тези: училището не е територия на ученика, защото ученикът не е разбиран като част от него, като част от училищната организационна структура. Той е обучаем, задължен слушател, публика, пред която учителите-актьори изнасят своите преподавателски представления – в голяма степен скучни, неприятни, неувличащи, формални, фасадни, много често лицемерни, пълни с автократичност и назидателност, с обиди, заплахи и страх. И докато публиката може и да не влезе в театралната зала, да я напусне или да смени канала на телевизора, ученикът е длъжен да присъства. При това, поставен под двойна преса: отгоре е натискът на училището, закона и държавата, а отдолу – натискът на семейството с неговите финансови и режимни забрани и ограничения. Поставен в тази “сандвич” среда, ученикът не приема училището като свое. Защото то не му принадлежи като дом - то не е неговото “тяло”. А и като същност – то не е неговият дух и смисъл.
Училището все още е територия на други. На хора, които не само като възраст са различни от децата, но и са от друго йерархично равнище. “Тяхното” училище е поставило стена, преграда и позиционира едните “ние” над другите “те”. Ние, учителите, сме компетентните и образованите, ние сме и овластените. За другите – за децата и родителите, остава послушанието и примирението, учудването, неразбирането, а не рядко дори и омразата. Този дух на войнска дисциплинираност, на “революционен милитантизъм” го поддържат “званията”: учителите са “младшите офицери” (старши учители, главни, методици), а директорите са “майори” и “полковници”. Надолу под тях са редниците-ученици. Тук дори няма “сержанти”. Този дух е характерен за епоха, при която редът се налага отгоре със сила и страх, а свободата и радостта, удовлетворението и признанието са дискредитирани и отхвърлени като ненужни. Но този дух е все още жив в нашето училище. Защото при неизбежните спорове и конфликти в училище по-лесният изход е този на забраните, наказанията и властта. И защото значителна част от днешните учители и директори са носители на тази култура, понеже самите те са нейни жертви.
С една дума: нашето училище остава училище от едно друго време. От времето, когато мисията му е била подчинена на “революционната” смяна на властта и собствеността, а не на личния просперитет, на личния избор и на личната необходимост. То е било с цел, която е извън нас, с цел извън хората, които всъщност го съграждат. Училището не е територия на ученика, защото въпреки заявените намерения, не конкретният човек, не личностното развитие на отделния ученик е станало негова същност. Все още цел на училището не е автономният човек, овластеният сам да прави своите избори и да управлява живота си. Все още държавата (училището) режисира съдби, определя и налага жизнени позиции и роли, разпорежда, разпределя и санкционира. Новата, хуманистичната мисия на училището, за разлика от досегашната, обществената, е тази, според която ученикът и родителят не са просто “клиенти”, а са поставени в центъра на дейността му. Те са равнопоставена участваща страна, субекти, партньори, които пряко са включени във всичко: и в управлението му, и в развитието на процесите в него. За съжаление, тази нова мисия стои само като послание и намерение и всъщност е знак за несвършената работа и за кризите между очакванията на хората и реалните резултати в края на средното образование.
Ето затова, казано най-общо, училището си остава територия на учителите. То като система и като организация работи за тях. Тя, системата, чрез старите си правила и закони, ги пази, закриля, моделира, манипулира, а не рядко и принуждава да бъдат такива, че да не допускат друг да споделя овластеността им. Разширяването на субектността, наричано “децентрализация” и “автономия” и целящо самоуправлението и гражданския контрол, е уж осъзната необходимост, коментирана в стратегии и политики на различни равнища. Но си остава куха фраза, маска, зад която се крие страхът и нежеланието за реформи.
Второто несъстоятелно твърдение в тази крилата фраза е, че територията на училището е желана. Напротив, училището е нежелана територия. Преди всичко, защото моделът на неговото модернизиране не е съобразен и в достатъчна степен адекватен с променящия се в новия световен контекст начин и стил на живот на хората. Онова, което глобализиращият се свят предлага като смисъл и ценности, и, разбира се, преди всичко онова, което като технически достижения навлезе и навлиза в бита на хората, за съжаление, е в конфликт с българското училище. Тоталната визуализация чрез революцията в информационните технологии създаде възможност човек в шепата си да държи света, да го вижда от безброй гледни точки и да получава незабавна информация, за каквото си помисли. Компютърът и телефонът чрез Интернет са едновременно концертна зала, кино, библиотека, политически форум, стадион, училище и какво ли още не. Всичко това остава, обаче, в голяма степен извън стените на училището или в огромно несъответствие с реалните потребности на младите хора. Вместо да събира децата, вместо да ги привлича - както с условията за учене и с техническа база, така и с атмосферата на солидарност и с желанието да подкрепи всеки според уязвимостта, любознателността и интересите му - нашето училище ги изоставя и дори отпъжда навън. Навън, където самите ученици теглят, защото там е по-интересно, по-забавно и по-развлекателно. Но и където е по-опасно, защото в млада възраст човек трудно устоява на примамките, изкушенията и налагащия се от улицата стил на живот. Навън точно когато си пълен с енергия и искаш действия, активност, участие и себеизява – точно тогава и в тази особена възраст училището ти обръща гръб. Ето къде е проблемът: личностното развитие и израстване на всеки човек безалтернативно налага изява, а училището, вместо да се възползва от този природен закон, се самозатваря, изолира и херметизира. Тези, заради които съществува, тези, без които няма училище, бягат от него, за тях то става нежелано и не предпочитано, защото като не им предлага участие и изява, то практически ги изключва. Празното училище след уроците или празнотата в училищния живот са оня абсурд, който крещи с неотразима сила. Нежеланото от децата училище, което при това не е прието и като тяхна територия, се превръща в белег на застойните процеси в прехода, знак на спрялата или на забавената промяна.
Откъде идва неприемливото и страшното? Училището е оная институция, създадена някога в необозримото време на миналото, чиято главна роля е, като образова и възпитава, сиреч като подпомага личностното развитие и изява на младия човек, да го направи не просто гражданин, а участващ, включен в общността гражданин. Колкото повече са включените, толкова по-здрава е общностната сплотеност. Напротив, когато броят на изключените, на маргиналите или на маргинализиращите се нараства, тогава социалната спойка на обществото се нарушава, коефициентът на социалната кохезия става нисък. Такава общност, която е разделена на участващи и неучастващи, на включени и на изключени, е нестабилна общност, податлива на негативистично мислене. Такава общност развива “културата на оцеляването”, която се характеризира още и със самоокайването, самосъжалението, с отказа от жизнена стратегия с ясни и постижими цели. Културата на оцеляването е култура на “слепия случай”, на живот “ден за ден”, на липсата на перспектива. Тази култура не може да не наложи носталгията по егалитарното мислене, по уравниловката. Тя прави хората да имат очаквания и да търсят грижата на държавата, а по този начин допълнително я овластяват с правото да управлява съдбите им. Така държавата получава като “добавена стойност” абсолютната власт над тях. С една дума: общностите с нарушена общностна плътност са нестабилни за демократично управление. В такива случаи, когато общността като цяло изпадне в криза, се налага на преден план да излезе “желязната ръка”, да се появи автократичният режим.
Тази хипотеза за българското образование е неприемлива.
Изходът, а значи и посоката на развитие на училището, която трябва да бъде заложена в новия Закон, би могло да се маркира така: включване чрез участие на всяко българско дете и ученик в дейността на разнообразни училищни и извънучилищни общности и структури. От учебния час и живота на паралелката/класа, през кръжока, школата и клуба до ученическия и училищния съвет. От приятелските кръгове до училищните и междуучилищните мрежи. Интегриране и включване на всички и на всеки. Ключовите понятия са общност и участие с дейност в живота на общностите от различен тип. И още: овластяване на тези общности от училището, от местните власти и държавата. И още: поемане от всяка общност на конкретни отговорности и задължения за общностна (а значи и за обществена) полза и личностно развитие. Създаване по този начин на реална „демокрация на участието” чрез и в ежедневието на ученика. Не само “Училище за всички”, а на тази основа – “Училище за всеки” или по-точно – “Училище на всеки”. Училище, допускащо и осигуряващо на всяко дете с неговата специфика и различие не просто равен достъп, а равно признание и равна възможност за участие, съобразено с желанието, потребностите и личния му избор. Общността става привлекателна и тя почва да има своя история, когато в нея нещо се прави. Вместо да се слуша и повтаря - да се действа. Правенето увлича, развива любознателността и интереса, мотивира за следващо участие. Човек става вграден, става част от една микрообщност, когато в някаква степен сам я съгражда, когато утвърждава правилата й, когато прави живота й, ценностите и културата й. И още: когато историята на общността стане част от неговата биография и от неговия жизнен път. Всяка общност се оценява като развиваща се и укрепваща, когато, освен че създава възможности за изява, създава и свои традиции, с които стимулира фундаменталната човешка потребност от постижение. И когато оценява и признава това постижение. Именно успехът прави човека част от общността, осигурява сплотеността й, заздравява интегритета й. Чрез успеха и признанието на този успех, целите на общността стават общи и споделени. Когато участваш, ти определяш съдбата на общността, с участието си правиш по-здрава нейната спойка. И тогава училището изпълнява призванието си. Тогава то става желаното училище. А неговата територия става реалното пространство на ученика.
Красимир Коев
Силистра
 
P. S. Ето няколко думи за мен. Завършил съм българска филология със специализация литературен анализ. Бил съм учител, експерт по литература, директор на Езикова гимназия - Силистра, началник на Инспектората по образование в същия град и около година началник на отдел в МОН. Четири мандата общински съветник от листата на СДС. Сега съм пенсионер.
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”