Български  |  English

Четири въпроса към Татяна Дончева

 

Татяна Дончева питахме за промените в наказателния процес, за задържането под стража, за извънредните съдилища, за натиска върху съда. Ето нейните отговори.
 
За промените в наказателния процес. Стъпките в един процес са измислени много отдавна – преди повече от век. И откакто има нормално съдопроизводство, има и определен начин, по който то се прави. Има една предварителна фаза, когато разследващите органи – независимо как се наричат и на кого са подчинени, събират доказателства за това извършено ли е престъпно деяние, какво е то и кой е извършителят. Независимо от споровете дали събирането на доказателства трябва да бъде строго формализирано или може да е и по-свободно, през всичките тези години ние не сме се отклонявали от една нишка, която пронизва процеса – стигането до истината. А за да стане това, се изисква събиране на доказателства, както подкрепящи обвинителната тезата, така и оборващи я. Затова на по-ранната фаза участват и адвокати, за да се събират такива доказателства, които да са допълнителна гаранция срещу съдебни грешки. Ето защо в нашия процес не могат да ви осъдят само по самопризнания, както и до този момент не могат да ви осъдят само по показанията на анонимен свидетел. Освен това, дори когато се работи с косвени доказателства, те трябва да бъдат такава съвкупност, че логически да гарантират високата достоверност на извода, че престъпление има и че престъпникът е конкретното обвиняемо лице.
Спорът, който се води във връзка с промените в наказателния процес, отнасящи се до анонимните свидетели и до резервните адвокати, е много важен, защото е свързан с максимата – по-добре един виновен на свобода, отколкото невинен в затвора. И тя далеч не е измислена от нас. Хората са склонни да приемат, че с тях и с техни близки не могат да се случат съдебни грешки. И едва когато това ги сполети, започват да разсъждават върху проблема.
Опитът да бъдат произнасяни присъди, като непрекъснато се олекотява обемът на доказателствата, който трябва да води до истината, е нещо изключително тревожно. Същото се отнася и до актуалния инструментариум на прокуратурата да търси свидетели в контингента на лица, извършили по няколко убийства, но срещу определена договорка готови да свидетелстват, както им се нареди. Присъди, почиващи на подобни показания, никога не са издържали дълго. Но въпросът е дали сме в състояние да се поставим в положението на хората, които ще трябва да ги изтърпят, без да са виновни - няколко години от живота на един невинен човек, хвърлен в затвора, са нещо ужасно, то завинаги оставя отпечатък. Смятам, че допускането на хора с психопатски наклонности да решават тези проблеми, е нещо, което трябва да събуди тревога у всички ни.
За задържането под стража. Изключително глупаво е да прилагаш мярката за неотклонение “задържане под стража” с цел да тормозиш някого. Тази мярка трябва да е срещу хора, които могат да се укрият и да извършат друго престъпление – да сплашат свидетели, да фалшифицират документи. Когато няма подобна опасност, да товариш държавата с издръжката на задържания, е напълно излишно. Броят на задържанията и местата за арестуване също са белег за демокрацията в една страна и за истинските отношения между хората в нея. Има норми, които управляващите трябва да познават – колко затворници може да има една страна на хиляда души население; и ако тя надвишава тази бройка, какво говори този факт?
Съзнателно съм проследила последните 10 години от тоталитарната система, а през последните пет от тях съм била оперативен прокурор. Тогава беше абсолютно забранено да задържаш незаконно и произволно. За 24-часов незаконен арест се уволняваше, без тогава някой да е смятал, че правата на човека са ценност. А днес всеки ден започва с акции – в първите две от тях поне можеше да се проследи кои са лицата и какво се случва с тях. Но когато всеки ден “се вадят” някакви арести, вече никой не следи кой, за колко време и защо бива задържан. Преди няколко дни имаше акция срещу сутеньори, при която няколко души бяха задържани. След 72-ия час прокуратурата не посмя дори да внесе мерките в съда, а остави задържаните с мярка за неотклонение – подписка. На такъв предварителен етап да пуснеш задържания срещу “подписка” означава, че не е имало никакви данни за започване на предварително производство. При друг случай, известен като “Лапачите”, се оказа, че става дума за рутинна полицейска преписка за евентуална данъчна измама и теглене на ДДС, по която са събирани данни миналата година. През септември м.г. тя е образувана като дело – тоест, била е оперативно проверявана, а след това в продължение на шест месеца разследващите дори не са поискали счетоводна експертиза, за да проверят дали наистина е теглено ДДС и дали това е било правомерно или не. И въпреки това, на 6-ия месец започват масови арести – задържания за по 72 часа, след което се искат постоянни мерки за задържане с тезата, че някой казал, “че тези точат ДДС”. Подобни практики са характерни за определени държави в Латинска Америка, известни със „специфичното” си управление. Нужно ли е и тук – в една страна, членка на ЕС, да се преживява същото? Питам се и откога се въведе модата полицията да нахлува нощно време по домовете? По-рано подобни неща бяха забранени. Ако става дума за психопат или за сериен убиец, може да се организира хайка, но при нас стана масова практика да се влиза нощем в къщите с автомати срещу малки деца. Кому са нужни тези демонстрации? Особено, имайки предвид, че след това процесите поголовно са секретни, дори докато се разглеждат мерките за неотклонение. И защо се прави това? Аргументът е, че са използвани СРС-та, но в момента, в който СРС-то е депозирано в дадено съдебно дело, то не може да бъде тайно. Има и друг проблем - в делата се слагат докладни, в които на всеки ред може да се прочете: “По оперативни данни еди-какво си...; по други оперативни данни еди-кой си...” Това означава, че някакъв оперативен работник от някого чул нещо, което обаче не подлежи на проверка.
За специализираните съдилища. Една от модификациите на извратеното мислене са специализираните съдилища. Конституцията ги допуска и правната система в определени моменти може да има необходимост от такива съдилища. Такъв съд може да има за непълнолетни; възможни са специализирани трудови и търговски съдилища. Но за един клон на правото не може да има повече от един съд. А в случая ни се предлагат две съдилища за наказателно правораздаване, като ще се посочват престъпленията, които предполагат този специализиран съд-трибунал. Проблемът обаче е, че началото на процеса се определя от прокурора, който внася обвинителен акт именно за тези престъпления, за които е необходим трибуналът. Но ако на по-късен етап се окаже, че за тях няма данни, които налагат задължителното гледане от този съд? Тогава какво правим? И още, кой ще каже кое убийство да бъде гледано от трибунала, а кое от обикновения наказателен съд? И има ли логика в това ВИП съдии с ВИП заплати и при ВИП условия да гледат дела на ВИП персони? Та нали всеки иска неговото дело да се гледа бързо и да получи справедливо решение? Същевременно прокуратурата започна да се увлича да слага квалификацията “организирана престъпна група” при всяка престъпна дейност на две лица. А тайната мисъл при гледането на подобни дела в специализирания съд е да се подберат съдии, които задължително да произнесат присъдите, които бъдат поръчани. Поръчкови съдии могат да се намерят и в сегашната система, докато в последните десетилетия на онази тоталитарна държава ДС не се месеше. Там не бяха назначавани съдии и прокурори с бележки от ДС. Като положителен момент в работата на новия трибунал се посочва още, че той ще гледа делата в други срокове. Тези срокове, обаче, се отнасят само до съдебното производство, докато нашият проблем е в досъдебното производство. А този специализиран съд по никакъв начин няма да оптимизира работата в досъдебното производство. Големият проблем са събраните доказателства, които не стават за нищо. Проблемът е в неграмотността. Привличат, примерно, един човек за участие в отвличане. Той обаче има алиби за дните на отвличането. Те обаче твърдят, че той бил помагал на отвличането в рамките на два месеца. Очевидно е, че отвличането е еднократен акт – докато вземете лицето и го сложите на някакво място, лишавайки го от свобода. В момента, когато този акт приключи, вече не може да има отвличане, а става дума за друго престъпление. Тоест, има грешка в квалификацията. Освен това, тези разследвания са дадени на лица, които слушат полицейските си началници. А началниците знаят дори по-малко от тях какво трябва да се събира като доказателство. Базисният проблем е, че всички полицаи смятат, че полицейският началник трябва да нареди резултата. А всъщност смисълът на разследването е то да бъде относително независимо. Когато следователите бяха в МВР, имаше относителна независимост на следствените отдели. Те бяха подчинени не на полицейски шеф, а на началника на главно следствено управление и тогава, въпреки че се работеше в една система, имаше по-големи гаранции за крайния резултат.
Словакия, която имаше специализиран съд, в момента е изправена пред проблема какво да прави с произнесените от него присъди, след като конституционният й съд отмени голяма част от параграфите, с който този трибунал беше създаден. А резултатът от неговата дейност бе, че за пет години бяха разгледани 18 дела. Оправдани ли са тогава разходите и рисковете да се фабрикуват манипулирани присъди, както и прокуратурата да избира в кой съд да върви процесът? Подобен проблем може да възникне и около комисията „Кушлев” – те повдигат обвинения, които висят на косъм. Въпреки това, обаче, поголовно се налагат запори на фирмени средства. И какъв ще е резултатът – утре тези хора ще затрупат държавата с обратни искове. И дори съдиите да бъдат накарани да не ги уважат, те ще си потърсят правата в чужбина. Прави ли си някой сметка как след няколко години върху държавата ще се изсипят едни искове, които ние – данъкоплатците, ще трябва да платим. И какво ще платим? Неграмотността на част от правозащитната система...
За натиска върху съда. Ето още един проблем, който през последните години не съществуваше. Може ли вицепремиерът и вътрешен министър да иска от Висшия съдебен съвет (сформиран през 2007) да си подаде оставката заради това, че години преди това някакви хора са си купили места по морето (визират се членовете на предходния ВСС Панайот Генков и Андрей Икономов – бел. ред.)?! Причината да се искат сега оставки е желанието на Цветанов той да си сформира „удобен” за него орган.
Прокуратурата пък, и това се вижда от всички, напълно се е предала и де факто е станала част от МВР. Дори и в тоталитарно време не е имало подобно нещо. Помня моя последен главен прокурор – професор Васил Мръчков, когото обвиниха, че е провеждал Възродителния процес. Наистина, по онова време той е бил главен прокурор и добре, че беше той, един изключително фин и авторитетен човек, защото не мога да си представя каква вакханалия щеше да настъпи, ако на негово място беше някой сатрап, без задръжки и без отношение към човешки съдби. А професор Мръчков се постара да не въвлече системата в нещо, от което работещите в нея да се срамуват. При друг случай пък не позволи ДС да проверява няколко високопоставени магистрати с категоричното: “Докато аз съм тук, ДС и милицията не могат да проверяват съдии и прокурори – това ще си го свърши самата система”. И тя наистина си го свърши. А днес хора с европейски претенции, пушещи пури и говорещи английски, нямат сили да се противопоставят на подобни намеси. Винаги съм казвала, че за главен прокурор не е необходим английски – трябва гръбнак, характер, хъс, съзнание за мисия. Ето защо не приемам обяснението за поведението на Роман Василев с изнервеност. За изнервените има Нареченски бани, лексотан, психотерапевти, както и друго работно място. Законът дава право да арестуваш и да обвиняваш. Но да унижаваш е забранено. С насилие държава не се мотивира и нацията не върви напред, а стои на едно място.
 
Записа Теодора Георгиева
20 май 2010 г.


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”