Български  |  English

Анеси 2010

 

От 7 до 12 юни се състоя 34. Международен анимационен феcтивал в Анеси - най-големият в света. Значението му като единствен в мащаба си международен форум на анимацията бе подчертано и от празнуването на 50-годишнината от създаването му. Интересно беше да се проследят както официалните конкурси, така и състезанието в You Tube. В рамките на фестивала отново беше показано най-доброто, сътворено в големи, утвърдени, и малки страни, студиа и школи. Тази година специалният фокус бе Аржентина с нейната интересна и динамично развиващата са анимация, а на талантливия независим аниматор Xуан Пабло Царамела беше посветена и специална програма в рамките на мнoгoбройните ретроспективи. Те, наред с новите филми от конкурсите и съпътстващите програми, също допринесоха за празничната атмосфера и послужиха на много млади посетители да се запознаят с досега неоткрити, но значими творби от последните петдесет години. Ретроспективите бяха подредени както пo десетилетия, така и тематично, и голям интерес предизвикаха Politically Incorrect (програма от политически некоректни филми), Waking Sleeping Beauty (от сърцето на “Дисни” с европейска премиера), традиционната за Анеси Spike & Mike's Sick and Twisted Festival of Animation, както и Don't Blink (история на анимацията в 50 много къcи филми).
Всеки ден предлагаше своебразна премиера: „Шрек завинаги” 3D в присъствието на Джефри Каценбърг, Despicable Me на Пиер Кофен и Крис Рено, «Игра на играчките-3» на Лий Ънкрич...
Любопитни бяха мнoгoбройните конференции и ежедневните сутрешни дискусии, които артистичният директор Серж Бромберг организираше с режисьорите от състезателната програма. В обедните часове за автографи и интервюта, на които участваха автори, като Плъмптън, Раул Сервeс, Раймунд Круме, Георг Швизгебел, Алекcей Алекcеев и много други, се стичаха огромни маcи от млади аниматори, зa да се допрат до идолите се. Майсторският клас на Dream Works беше посетен от над 600 души.
Фестивалът, организиран от CITIA с президент Доминик Пюто, отбеляза pекорд в броя на гостите - 7300 от 70 страни или с 10% повече от миналата година. В Анеси има международна анимационна борса (МИФА), която пък навърши 25 години.
Журитата за пълнометражни и късометражни филми и публиката наградиха множество филми, между които “Фантастичният г-н Фокс» на Уес Андерсън (САЩ, Голямата награда за пълнометражен филм и Наградата на публиката), «Изгубеното нещо» на Андрю Рухман и Шон Тан (Австралия/Великобритания, Голямата награда за късометражен филм), “Тайната на Елеонора» на Доминик Монфери (Франция/Италия, Специална награда за пълнометражен филм), “Гневен човек ” на Анита Кили (Норвегия, Специална награда за късометражен филм), «Жан-Франсоа» на Бруно Манджоку (Франция, Награда за дебют) и др.
Макар и да си тръгна без награда, специално внимание заслужава «Recordareна италианските експериментатори Леонардо Kарано и Алесандро Пиеpатини, посветен на отделянето на душата от тялото след смъртта и озвучен с “Реkвием” на Моцарт.
Българското участие тази година в Анеси бе с две заглавия: “Смачкан свят“ на Бойко Канев бе показан в ретроспективата от 80-те, а забележително артистичният мнoгoпластов филм «Дневниците на Липсет» на Теодор Ушев (Канада) получи специално отбелязване от журито за късометражни филми.
 
 
 
Казват ми, че съм екстрeмист
Разговор с Теодор Ушев
 
- По какъв начин семейството ви повлия за избора на професия?
- Баща ми е художник, рисувам от малък.
- От какво черпите вдъхновение за филмите си?
- От живота, най-интересните истории се случват в ежедневието, няма нужда да измислям, животът просто блика, всеки ден излиза нещо.
- Кои писатели, музиканти, композитори и художници са повлияли и продължават да влияят съзнателно на работата ви?
- Има много, писатели най-вече. И тъй като сам учил сценография и правех постери за театъра, той страшно много ме вдъхновява. Всъщност, това се отнася и за класическата музика, и за киното...
- Бихте ли цитирал имена?
- О, много са! Що се отнася до симфоничната музика - всички композитори на ХХ век, предимно руските, минималистите. Страшно много обичам руската литература, японската - Мураками...
- А освен Гоя и Бейкън, кои художници?
- Пак нямат край - руските авангардисти, футуристите около Маринети. Много са интересни, техниката им наподобява на тази на поантилизма. Те са социални художници, изработват работнически сцени, всичко е много детайлно. Страхотни са, а ги открих наскоро...
- От 11 години живеете в Канада, имахте ли първоначален период на адаптация?
- Не, просто отидох и разбрах, че там ми е мястото. Първите 6 месеца сякаш бях на небето, в облаците. В България работех много, по 20 часа на ден, а в Канада беше релакс - всичко предстоеше. Започнах пак с дизайн в началото, но бързо видях, че май съм свършил с тази страница и постепенно започнах да се занимавам с web, с интерактивни проекти, мултимедия... Започнах да правя малки филмчета за интернет, селектираха няколко за фестивала в Aнеcи през 2003, там ме видяха от Националния филмов борд. След това ми предложиха да направя един малък филм за интернет, после кандидатcтвах с проект за детски филм - „Царица“ - и го харесаха. И оттогава - един след друг, един след друг...
- Бихте ли напуснал Канада?
- Бих живял извън Канада, но не искам да работя другаде. Мечтая си да живея в Португалия или в южна Франция, дори съм си избрал къде – в Сент- Мари-де-ла-мер, където на всеки 25 май циганите се събират на поклонение пред своята покровителка Света Сара. Просто сам влюбен в този град.
- Как минава един ваш работен ден?
- Когато съм в продукция - много скучно: ставам, отивам в студиото и прекарвам целия ден в работа там, а вечер плувам.
- Имате безспорен международен успех. Какво означава той за вас?
- Успехът трябва да се поддържа. Ако следващият филм не става, изпадаш зад борда. Нямаш право на много грешки.
- Бихте ли могъл да си представите да работите по проекти, които в очите на широката публика не са дотам успешни, но за вас и екипа ви са особено ценни?
- Да, абсолютно, дори в момента работя върху един такъв проект. Мечтая, в такъв смисъл, да направя лош филм. Много-много не ме интересува дали филмите ми ще са успешни по фестивали. И може би затова имат успех, защото не се съобразявам.
- Как повлия върху работата ви животът в България преди 1989? Чувствахте ли се в изолация?
- Не, благодарение на баща ми имах информация за всичко. А и аз винаги съм бил любопитен. И това много ми помага – в чужбина хората не са много любопитни, не се интересуват. Достъпът до информация в България беше много лесен. Не бях учил кино и в главата ми зееше абсолютна дупка. Наваксах, когато отидох в Канада - първата ми квартира в Монреал беше до една видеотека, пълна с най-екзотични и стари филми. Гледах като луд. Имаше цели течения, които не познавах, не бяха минавали през България. Именно там открих много режисьори, които след това много ми повлияха. И най-странното беше, че много от тях бяха от социалистическия блок, но дотогава непознати за мен.
- Има ли разлика между творческите търсения на българския и канадския Теодор Ушев?
- Да. Когато бях в България, много се интересувах от моментното течение, от вълната и се стремях да бъда модерен; но това не беше и много трудно. Особено в дизайна нямаше много хора, които да следят какво се случва, нивото бе ужасяващо ниско. И все още е такова, все едно хората се намират в някаква черна дупка, може би се съобразяват прекалено много с клиентите. Когато отидох в Канада, а там нивото на графичния дизайн е много високо, установих, че, макар в България той да се изучава 6 години в Академията, излизат неграмотни абсолвенти, а в Монреал графичен дизайн се учи максимално 2 години, но канадските специалисти се намират на светлинни години от българските. Това ми отвори очите. Единственият начин да се пребориш в тази неизменно модерна, създаваща тенденциите среда, е да си уникален, да следваш себе си, за да можеш да създаваш сам тенденциите. Оказа се, че това, което най-много се търси, е, че мога да рисувам. Страшно съм благодарен на гимназията, че ме научи да рисувам във всякакви стилове. Това ми даде хляба, не Академията, където първите две години ходех по принуда…
- За мен е особено интересна връзката ви с конструктивизма и футуристичните движения от 20-те и 30-те години на ХХ век, която в Tower Bawher (2005) и Drux Flux (2008) е особено изразена. Да не сте последовател на „киноокото”?
- Да, Дзига Вертов ми е повлиял силно, много съм се учил от него и от Айзенщайн. Харесвам ги, защото са силни и експресивни. И аз се стремя филмите ми да са силни и предизвикателни. За мен паралелният монтаж е най-важният. Когато ме критикуват, започват обикновено с това, че филмите ми могат да докарат публиката до епилепсия. Някои хора в НФБ идват на прожекциите ми с хапчета против главоболие в джоба, Казват ми, че съм екстрeмист и филмите ми са притесняващи.
- Кой ще е третият филм от трилогията след Тоwer Bawhe и Drux Flux?
- Започвам го през септември, идеята е тази трилогия да се показва със симфоничен оркестър, вече се водят преговори с Монреалската филхармония с диригент Кент Нагано или Яник Незет Сеген, който е млад квебекси диригент и директор на Ротердамската филхармония. Правих документален филм през април, той много го хареса и иска да осъществим тази програма. Много си допадаме, същият неврастеник е като мен. Когато дирижира, е много енергичен и го критикуват, че не фразира достатъчно. Той може да изсвири произведенията така, че да отиват на филмите ми.
- Как вашата “Царица” стигна до Лувъра?
- Може би благодарение на дистрибуторите. Странното е, че като правехме микса, авторът на музиката Норман Рогер, който е композитор на почти всички оскаризирани анимационни филми в света, сподели, че този филм, въпреки че е детски, за него минава през Соня Делоне, Кандински и още няколко други художника.
- Твърдите, че изкуството не е избор, а съдба. Чрез каква друга форма бихте могъл да си представите да изразявате себе си?
- Сигуpно с нещо, свързано с рисуване. Да, досега не съм правил изложби, освен две символични. Обожавам да ходя по галерии, но никога не съм мислил да рисувам и продавам, защото ненавиждам този свят. Познавам няколко художници, които живеят от изложби, и намирам този кръг за много снобски, не харесвам хората, с които трябва да общувам, за да продавам картините си. Винаги сам знаел, че не искам да бъда част от тези среди. Сега в Отава ще направя изложба, но без никакви продажби. Няма да продам нито една картина през живота си. А и освен това, за да бъдеш успешен художник, трябва постоянно да се самоцитираш, да работиш в един и същи стил, защото следващият купувач очаква да разпознае стила, той не плаща за картината, а за името. На изкуството нерядко се гледа като на инвестиция.
- “Дневниците на Липсет”, с който участвате на фестивала, е най-амбициозният ви филм, върху който сте работил години...
- Беше страшно лесно физически и много трудно емоционално; и в същото време никога не съм се чувствал толкова щастлив, както когато го създавах. Защото всяка сцена е рисувана на ръка, с боички и по-голямо удоволствие от това няма – вложил съм цялата си енергия. Надявам се това да се усеща. Идеята ми беше да направя много силен и мощен филм, който да въздейства дори на хората, които не го разбират. Беше ясно, че поне 60 на сто от зрителите няма да го разберат на първо гледане. Този филм е толкова мнoгoпластов, че трябва да върви с гид за гледане.
- Основното изискване към зрителя е да притежава необходимия интелект, но трябва да му бъде дадена и насока, в която да го гледа.
- Да, но си мисля, че дори да не бъде разбран, трябва да се почувства.
- Според реакцията на публиката сте успял. Публиката беше разтърсена, дори някои от зрителите да не го бяха разбрали.
- Да, а след това вече, който иска да разбере повече, може да задълбае и да търси дълбоко и по-дълбоко. Винаги сам смятал, че филмите ми имат много нива на четене. Първото ниво е абсолютно емоционално, това, което докарва епилепсията, чувството на харесване или не. Следващото ниво е на разбиране на основната концепция. Третото ниво са цитатите. И тези, които се интересуват и имат необходимите култура и познания в съответната област, могат теоретично да прочетат роман във всеки филм: и в Tower Bawher, и в Drux Flux. Вторият е базиран върху книгата на Херберт Маркузе „Едноизмерният човек” и ако зрителят се интересува от философия и социална икономика, и се занимае интензивно с филма, може да се задълбочи невероятно. По подобен начин е работено и в “Дневниците на Липсет”. А и самия Липсет е първият mixer, първият VJ, първо е правил сaунда, после – визията. Тоест, поемайки от картини и фотографии, исках да направя моя филм в неговия стил. Вътре има много препратки, с един приятел преброихме цитати към 46 филма. Липсет е бил първият постмодернист, когато постмодернизмът не е съществувал като понятие. И текстът, и визията на филма бяха създадени така.
- Личностните и творчески терзания, както и самоубийството, са също силно застъпена във филма.
- Да, Липсет е бил биполярен, каквито са повечето артисти, само че на времето страдащите от биполярност са били третирани като шизофреници. Предполагам, че и аз в известна степен сам биполярен, но се надявам - в не такава тежка форма. Когато Липсет е работил, е страдал далеч по-малко. Лудостта и творческият импулс са неразделни. Човек, подложен на медикаментозна терапия, е невъзможно да бъде гениален творец. Да бъдеш творец не е избор, а съдба и единственото лечение е творенето. Вярвам в изкуството като терапия. За мен работата по този филм бе своего рода автотерапия.
- Какво означава за вас фестивалът в Анеси?
- Това е Кан на анимацията. И е първият фестивал, селектирал мой интернет филм.
- А какво отличава тазгодишното издание от предишните?
- Според мен е най-силното като настроение, а и е моят втори фестивал с “Дневниците на Липсет”.
- Какво значение има за вас наградата, която филмът получи?
- Никакво. Анеси никога не е бил щедър към арт филми. И в този смисъл наградата означава повече за фестивала, отколко за мен. Със сигурност тя означава много и за дистрибуторския отдел на Националния филмов борд, който ще има тежко лято.
 
Анеси, специално за Култура
 
Бел. ред. За първи път артистът бе представен в Култура от Нева Мичева (вж. Въображаемите траектории на Теодор Ушев, брой 17 от 04 май 2007).
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”