Български  |  English

Думи

 

Аз съм расъл сред думи. Те се търкулваха от кухненската маса върху пода, на който седях: дядо, чичовци и различни бежанци се заливаха с водопади от твърдения и въпроси на руски, полски, идиш, френски и онова, което минаваше за английски. Из кухнята ни като отломки се носеха едуардиански словосъчетания от речника на британската социалистическа партия в подкрепа на Каузата. Прекарвах дълги и щастливи часове, слушайки самоуки централноевропейци да спорят до късно през нощта: Marxismus, Zionismus, Socialismus. Струваше ми се, че да говориш, е самият смисъл на съществуването за възрастните. Никога не загубих това чувство.
На свой ред – и за да намеря мястото си сред тях – аз също говорех. По разни семейни поводи си наизустявах разни слова, рецитирах ги, превеждах ги. “О-о, адвокат ще стане той”, казваха за мен. “Ще омае и гълъбичките в парка да му паднат в краката” – нещо, което безуспешно опитвах да направя в парковете, преди в юношеските си години да приложа (пак с нулев успех) същия израз в преносното значение, което имаше на кокни. Междувременно бях преминал от разгорещените полиглотски диспути към по-хладната елегантност на английския по БиБиСи.
Петдесетте – когато тръгнах на училище – бяха омотани с правила относно преподаването и употребата на английския език. Учеха ни колко неприемливи са и най-дребните синтактични простъпки. “Добрият” английски беше в апогея си. Благодарение на радио БиБиСи и кинопрегледите съществуваха национално приети норми за правилна реч; авторитетът на класата и региона определяше не само как казваш нещата, но и какви неща е прието да се говорят. “Акцентите” изобилстваха (включително моят собствен), но се деляха на по-низши и по-приемливи - обичайно в зависимост от социалното положение и географското разстояние спрямо Лондон.
Бях съблазнен от блясъка на английската проза в нейния мимолетен апогей. Беше ерата на масовата грамотност, чийто упадък Ричард Хогарт предвиди в своето елегично есе “Употребите на грамотността” (1957). Надигаше се една литература на протеста и бунта. От “Щастливецът Джим” през “Обърни се с гняв назад” и до “драмите край кухненската мивка” от края на десетилетието класово определените граници на задушаващата приемливост и “правилната” реч бяха подложени на обстрел. Ала самите варвари в своята атака срещу наследството прибягваха до съвършените каденци на образования английски: докато ги четях, никога не ми хрумваше, че за бунта е нужно да захвърлиш красивата форма.
Докато стигна колежа, думите бяха станали силната ми страна. Както красноречиво отбеляза един учител, имал съм таланта на “среброуст оратор” – съчетавайки (както сам себе си уверявах приятелски) наследствената увереност на родата с критичната острота на аутсайдера. Наръчниците от Оксбридж облагодетелстват словесно сръчните студенти: неосократическият стил (“защо написа това?”, “какво имаше предвид?”) приканва единици да се обясняват пространно, докато в същото време имплицитно отблъсква срамежливия, склонен към размишления първокурсник, който би предпочел да се скрие на последните редове в семинара. Моята самоподклаждаща се вяра в умението да се изразяваш бе подсилена: то бе не само белег за интелигентност, а самата интелигентност.
Дали ми бе хрумвало колко важно бе мълчанието на учителя в този педагогически контекст? Определено мълчанието беше нещо, в което никога не ме биваше – нито като студент, нито като преподавател. През годините някои от най-впечатляващите ми колеги се оттеглиха до степен на неучастие в дебати и дори разговори, премисляйки нещата, преди да се обвържат с дадена теза. Завиждал съм им за тази сдържаност.
Красноречието обичайно се смята за агресивен талант. Но за мен неговите функции бяха по-скоро отбранителни: реторичната гъвкавост позволява известна престорена близост – тя внушава непосредственост, докато поддържа дистанцията. Това правят и актьорите, само че светът всъщност не е сцена и в това упражнение има нещо изкуствено: както се вижда и при настоящия президент на Америка. Аз също съм размахвал езика, за да отпъдя прекомерната близост – което може би обяснява известна романтична слабост към протестантите и индианците, и двете интровертни култури.
По отношение на езика, разбира се, външният наблюдател често се лъже: спомням си как един старши американски партньор в консултантската фирма Маккинзи ми обясни веднъж, че когато започнали да набират персонал в Англия, му се струвало почти невъзможно да подбира млади служители – всички пишели толкова добре, анализите сякаш се леели от писалките им. Как да прецениш кой е умен и кой – само обигран?
Думите могат да мамят – лукави и ненадеждни. Спомням си как бях омаян от фантасмагоричната история на Съветския съюз, втъкана в Тревелянските лекции в Кеймбридж на възрастния троцкист Исак Дойчер (публикувани през 1967г. под заглавие “Недовършената революция: Русия 1917-1967г.). Формата толкова елегантно се извисяваше над съдържанието, че приехме последното на доверие: трябваше ни доста време, за да прочистим организма си от него. Чистата реторическа сръчност, колкото и да е привлекателна, не трябва да измества оригиналността и дълбочината на съдържанието.
И въпреки това, неумението да се изразяваш определено предполага недостатък на мисълта. Тази идея ще прозвучи странно на едно поколение, хвалено за това, което се опитва да каже, вместо за казаното. Самата реторическа сръчност стана обект на подозрения през седемдесетте: оттеглянето от “формата” насърчаваше безкритичното одобрение към простото “себеизразяване” преди всичко в класната стая. Но едно е да насърчаваш студентите да изразяват мнението си и да внимаваш да не го смачкаш под тежестта на преждевременно наложения авторитет. Съвсем друго е учителите да спрат с критиките към формата с надеждата, че така отпуснатата свобода ще развие самостоятелното мислене: “Не се притеснявай как го казваш, само идеите са важни”. Четирийсет години след шейсетте не са останали много преподаватели, достатъчно уверени (или обучени) да разнищят даден злополучен израз и да обяснят ясно защо той пречи на разумното мислене. Революцията на моето поколение изигра важна роля за този разпад: не трябва да се подценява главната роля, отредена на автономния индивид във всяка сфера на живота – идеята да “следваш собствен път” непрестанно изменяше формата си.
Днес “естественото” изразяване – в езика, както и в изкуството – се предпочита пред изкусността. Без да се замислим, предполагаме, че така истината – а не просто красотата – се предава по-ефективно. Александър Поуп не би се съгласил. (“Умът природа е, но по-добре надиплен/да кажеш най-добре, което всички мислят” – “За критиката”, 1711). Векове наред в западната традиция красноречивият израз на дадена позиция имал пряко отношение към доверието, с което била посрещана тя. Реторичните стилистики варирали от спартанската до бароковата, но самият стил никога не бил без значение. При това, “стилът” не бил просто добре извъртяно изречение: лошото себеизразяване издавало слаба мисъл. Несвързаните думи говорели в най-добрия случай за несвързани идеи, в най-лошия – за притворство.
“Професионализацията” на академичното писане – и съзнателното вкопчване на хуманитаристите в сигурността на “теорията” и “методологията”, насърчава обскурантизма, неяснотата. Това от своя страна подпомогна разпространението на фалшивата монета на лъскавото “популярно” красноречие: в областта на историята пример за него е появата на “телевизионния дон”, чиято атрактивност се крие тъкмо в претенциите му да привлича масовата публика във време, когато колегите му са загубили интерес към общуването. Но докато едно по-ранно поколение учени-популяризатори дестилираха авторитета на авторите в прост текст, днешните “достъпни” писатели се протягат тромаво към съзнанието на публиката. Нейното внимание е насочено към изпълнителя, а не към субекта.
Културната несигурност ражда своя лингвистичен двойник. Същото се отнася за технологичния напредък. В света на Facebook, MySpace и Twitter (да не говорим за sms-ите) жалките алюзии изместват изложението. Ако някога интернет изглеждаше възможност за неограничено общуване, все по-комерсиалният уклон на медията – “аз съм това, което купувам” – ни носи своята собствена нищета. Децата ми забелязват, че при тяхното поколение комуникативният бързопис на машините започва да се просмуква в самото общуване: “хората говорят като текстови съобщения”.
Това би трябвало да ни тревожи. Когато думите изгубят своя интегритет, това се случва и с предаваните чрез тях идеи. Ако дадем предимство на личното изразяване пред формалните правила, то ние приватизираме езика също както приватизирахме толкова други неща. “Когато аз употребявам някоя дума – каза презрително Хъмпти Дъмпти, - тя означава точно това, което аз решавам да означава, ни повече, ни по-малко.” “Въпросът е – каза Алиса – дали можете да накарате думите да означават толкова различни неща”. Алиса е права: резултатът е анархия.
В “Политиката и английският език” Оруел кори съвременниците си, че използват езика, за да объркват, вместо да информират. Критиките му са насочени към недобросъвестните писачи: тези, които пишат лошо, защото се опитват да кажат нещо неясно или нарочно да извъртат нещата. Струва ми се, че нашият проблем е различен. Калпавата проза днес говори за интелектуална несигурност: ние говорим и пишем лошо, защото не се чувстваме уверени в онова, което мислим, и не смеем да го заявим еднозначно. (“Това е само мое мнение...”). Вместо да страдаме от “newspeak”, Оруеловия “новоговор”, ние рискуваме да бъдем залети от “nospeak”, “неговор”.
Днес тези проблеми ме вълнуват повече от всякога. Вследствие на неврологично заболяване аз губя контрол върху думите в момент, в който връзката ми със света е сведена до тях. Те все още се подреждат с безупречна дисциплина и непокътнато разнообразие в тишината на мислите ми – гледката отвътре е все тъй богата, както винаги – но вече не мога да ги предавам с лекота. Гласни звукове и шипящи съгласни се изплъзват от устата ми, безформени и рудиментарни дори за най-близката ми сътрудничка. Гласните струни, мое надеждно алтер его в продължение на шейсет години, сега ме предават. Общуването, говоренето, изказването: това са сега най-слабите ми страни. Скоро няма да мога да обличам съществуването си в думи, а думите в общуване; и ще бъда затворен в реторичния пейзаж на вътрешните си размисли.
Макар сега да съм по-съпричастен към онези, които запазват мълчание, продължавам да презирам изопачения език. Лишен от свободата да общувам, повече от всякога оценявам колко жизненоважно е общуването за републиката: не просто средството, чрез което съществуваме заедно, но и част от смисъла на това заедно съществуване. Богатството от думи, сред които израснах, бе само по себе си едно обществено пространство – а днес добре запазените обществени пространства ни липсват толкова много. Ако оставим думите да се рушат, с какво ще ги заместим? Те са всичко, с което разполагаме.
 
NYRB, 17 юни 2010
 
Превод от английски Зорница Христова
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”