Български  |  English

Бог в Ню Йорк – талантливата радикалност

 

Илко Димитров, Бог в Ню Йорк, Стигмати, С., 2010
 
Да дойдеш днес отнякъде в Ню Йорк и оттам да питаш за Бога, за човека, за разума, за духа, за вярата, е поемане на риска да се откажеш от всички удобни патерици. Да захвърлиш подпорите на регионалното, определеното, наследеното, приетото за валидно. Да разтъчеш топлите пашкули на неоспорваните предразсъдъци – на уютно характерното за европейската култура и нейните традиции. Означава да сториш жест на талантлива радикалност.
Ню Йорк е съблазнително и заедно с това високорисково място за такъв жест. Той е в някакъв смисъл всичко, той е цялото наведнъж, но не монолитно, а фрагментирано. Той е цялото, построено така, че не позволява да бъде взето за едно. Той не дава възможност за привилегирован поглед отгоре, който да го обхване наведнъж. А не позволява такъв поглед и отвътре. Ню Йорк е цялото, което задължава да съхраниш частността и частичността на гледането си, за да не се претопиш в безличност. Той е универсум, който ти забранява да се схващаш универсален. Но ти помага да бъдеш непровинциален, колкото да дава възможности и за обратното.
Илко Димитров се е отдал на съблазънта и заплахата едновременно. И ги е преживял – и двете. Той застава по ъглите на Ню Йорк, на „хибридния, асиметричен, внезапен и многоизмерен свят”, и пита за най-главното. За присъствието и липсата на духовни наличности и за потребността от тях. Пита, изпразнил и без това не особено пълните си откъм системна философска и богословска образованост джобове, ръкополагайки се за рицар на „необузданото любопитство” и припознаващ се като „метафизиращ екскурзиант”.
Във времената на „глобализация” Илко Димитров забелязва очевидното за зрящите: съвременната ситуация не сближава цивилизациите, а ги капсулира окончателно. Светът се регионализира, копае граници между непропускливи групи в уж едното тяло на цялото. Вижда, че в глобалната система по парадоксален начин е в ход разпад тъкмо на космополитизма за сметка на странничеството между световете. Провинциализирането на глобалния свят е глобално заболяване.
И тръгва да търси лекарство срещу всичко това: за себе си и чрез себе си за онези 6 800 000 000 уникални човешки единици, положени в отношението човек-космос, отхвърляйки при това делението на макро- и микрокосмос. Той се застъпва за действителната синхронна наличност на нещата в „неразривна, пулсираща едновременна всеобщност от енергии, състояния и възможности”.
Първата съставка на търсения лек се оказва антиманихейството, колкото и авторът да не му обявява тотална война, а да изгражда само каскада от фронтове срещу него. Съхранявайки дихотомията „тяло-не-тяло”, той прокламира необходимостта от синтези на модернистки разпаднатата менталност. На първо място тук е обратното единение на разума и духа, стихия на чието съществуване е вярата.
Убедеността както в нейната необходимост, така и в градивността й, кара Димитров да си задава драматично въпросите за Божието присъствие, за иманентното присъствие на трансцендентното, изковавайки великолепния афоризъм: „Няма и не може да се търси всеобща и вечна формула на отношенията Бог-Човек, има единствено конкретни и временни разрешения”.
С някак си симпатично невежество относно същински богословските учения, следвайки по-скоро усети, интуиции и феномени, Илко Димитров отприщва порива си по божественото. Там той прави опции в полза на източната религиозност (която не познава) за сметка на християнската (която също не познава). Съществен е обаче патосът, с който се настоява за присъствието на божествения в човешкия ред, в света на човека, в космоса, антропологичен по същество. Стремеж искрен и безкомпромисен, защото тъкмо иманентно присъстващият Бог е „необходимата перспектива”, „необходимата дистанция, от която се виждам в цял ръст, от която се виждам най-добре”. Илко Димитров копнее да бъде цялостен отвъд наивната самотъждественост, която е неизменно абстрактна.
И това открива не къде да е, а в Ню Йорк. Гледан от този хоризонт, той е „синергия между воля, визия и вяра – съчетанието, което те кара да искаш да добавяш твоя смисъл към неговия”. Което пък става през форматите на „приложимостта”. При въвеждането на нейния критерий „се снема привидното противоречие между „високи” и „ниски” теми, между духовни и житейски проблеми, между проблемите на разума и тези на тялото”.
Тук Димитров кореспондира, навярно непреднамерено, с акцентирането на „ползата” още при Сократ: оптималната приложимост на всяко нещо според собствената му мяра. Една полезност или ползотворност, която стои в релация с морала. Не може да си морален, ако не си и ползотворен. Това особено днес има фундаментална значимост.
Оставането при абстракцията е лицемерие и даже е направо неморално. Затова, настоява Димитров, „смисъл” трябва да се замени със „задача”. При което замяната се препоръчва относно „безумната тема за смисъла на човешкия живот”. Така човек „се натоварва с конкретни права и отговорности”; става „основен фактор за собственото си съществуване”.
И само тогава „всичко, създадено от човека, има своето запазено място, нищо не се отхвърля, нищо не може да бъде излишно”. Същественото са процесът и онзи, който го движи, а не „продуктът”, „обектът”, „резултатът” и оттам - „провалът” или „успехът”. Защото тогава не се субординира, а „всичко стои в един ред – в реда на актуалността”.
От перспективата на този ред следва да се съди и за книгата на Илко Димитров. Тя не е маниашка, не е проповедническа, не е идеологическа. Тя е лично дирене и постигане, попътно-смислено до тогава, когато „моята спирка наближава и трябва да слизам”, както гласи финалното изречение от обезоръжаващия последен фрагмент.
Книгата на Илко Димитров е серия от тревожни питания, които са си съвсем на мястото в пътя ни към „последната спирка”. В нашата изтъняла и изтъняваща до скъсване култура такива текстове трябва да се вписват в червената книга и да стоят под специална закрила.
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”